90 години от рождението на проф. Иван Сарандев

Продрум Димов

Останал съм с впечатление, че след неочакваната кончина, на 7 март 2020 г., за този именит наш писател, литературовед и учен не се говори изобщо. Нещата се сведоха само до едно възпоминателно тържество в родния му град Ямбол по повод навършилата се рождена годишнина и една публикация в съюзния орган - „Словото днес”. А това едва ли е достатъчно за неговото авторитетно дългогодишно творческо съпричастие в националното ни литературно битие. Именно това ме застави да върна с тези скромни редове литературните ни и обществени среди към някои по - значими страници от неговия забележителен житейски и творчески път.
Роден е на 29 февруари 1934 година в гр. Ямбол. Завършва гимназия в родния си град през 1952 г., а българска филология в Софийския университет „Св.Климент Охридски”. Работи като редактор във в. „Народна младеж”, където публикува за първи път през 1962 г. известното стихотворение на Евтим Евтимов - „Отец Паисий обикаля още”. Сетне продължава редакторската си дейност във в. „Пулс”, „Литературен фронт”, агенция „София прес”, във в. „Народна култура”, изд. „Български писател”. По-късно продължава като научен сътрудник в Института по литература към БАН, където създава и дълги години ръководи проблемната програма „Литературни анкети”. Междувременно се утвърждава като изискан преподавател по литература в Пловдивския университет „П. Хилендарски”.
С течение на времето амбициозният ямболия се пристрастява към сериозна и задълбочена изследователска дейност, ровейки се из дебрите на родната ни литература и в скоро време си завоюва престижни позиции сред най - уважаваните ни и ерудирани анализатори на българската художествена книжнина. Неслучайно е утвърден за впечатляващите си научни постижения за професор за приноса му като литературен критик и историк.
Иван Сарандев никога не се е блазнел и работел за научни звания, каквито след безпощадното умишлено закриване на ВАК се раздават лекомислено от всеки ВУЗ, а твърдо следваше повелята на неспокойното си сърце да проучва и изследва търпеливо произведения и техните автори, възлови литературни събития и течения, определящи творческата физиономия на историческата ни литературна история. И разбира се, както го усещах, винаги се е стремял да попълва и намери свое място в нейното развитие. И благородните му усилия не остават невъзнаградени.
През 1967 г. предлага на читателите ни първото си самостоятелно заглавие „Герои и конфликти”, което своевременно е забелязано и предизвиква вниманието на оперативната ни литературна критика. На не по-малък интерес се радва и следващото му издание „Имена и години” (1967), последвано от „Книга за Дора Габе” (1974), „Павел Матев” (1974), „Живот се дава за живот” (1976), „Пенчо Славейков” (1977) и други високостойностни произведения, които му отреждат водещи позиции в първия ешалон през втората половина на българския литературен 20 век.
Раздвижил лостовете на задълбочените литературно - критически анализи, осъществявани от Литературния институт на БАН, той се заема и с непримирим хъс полага основите, както споменах вече, на проблемната група „Литературни анкети”. С това се начинание Сарандев допринася изключително много за обогатяване със свои талантливи колеги съвременната история на българската литература. В това отношение Иван Сарандев повежда пръв хорото , като още през 1977 г. подготвя и издава първата си анкета, посветена на Емилиян Станев. В тази насока изследователят се насочи към знакови имена - върхове в литературното ни съвремие. Задели немалко време и ни предложи солидно изпипани анкети за Елисавета Багряна (1990) и с Валери Петров (1997), които и днес са настолно четиво за колеги, студенти, учители, даже и за ученици.
Всички негови творчески изяви са обект на изключително внимание, особено след най - чувствителните представители на литературно-творческата ни мисъл. За него с открито настървение пишат Ц. Младенов, А. Свиленов, Й. Василев, Здр. Чолаков, Св. Гьорева, Ст. Каролев, Яко Молхов, В. Андреев, Л. Захариева, Ст. Чирпанлиев, Хр. Стефанов и много други., които оценяват високо новаторското му присъствие в съвременния генезис на изящната ни словесност.
Като литературен критик и историк подлата на задълбочен научен анализ автори, произведения, събития на фона на обществените и идейни течения и на тая онова оценява литературния факт в естетически и философски аспект.
Лично мен много ме впечатляваше, защото непрестанно разширяваше диапазона на своите проучвания. Трудно бихме открили друг автор, който да ни е оставил така релефно „33 литературни портрета на забележителни наши поети, белетристи и драматурзи”. Издание, което се появи на бял свят 2000 г. и е своеобразен пантеон на значителна част от творците, изиграли неоценима роля в съзиждането духовния облик на отечеството ни.
В този ред на мисли неведнъж ме е удивлявал неговият неукротим афинитет съм човешкия и творчески облик на големия Йордан Йовков. Оставам с непоклатимото впечатление, че ненаситното му перо е бродило цял живот из примамливите селения на автора на „Чифликът край границата”. За това може „Йордан Йовков. Живот и творчески път 1881 - 1937″ /1986/ би свидетелстват и любимите му издания: „Йордан Йовков. Живот и творчески път 1881 - 1937″ /1986/, „В света на „Старопланински легенди” ” /1993/ и други съчинения.
Пътьом, през 1995 година проф. Иван Сарандев ни изненада с един уникален сборник от 101 интервюта с български писатели, поети, литероведи, което придава особено атрактивен и любопитен характер на това интересно издание. Тази книга придава рядък колорит на богатия творчески свят на писателя.
Проф. Иван Сарандев цял живот надграждаше себе си като личност в творчески и човешки план, стремейки се да овладява необхватните висини на литературното и общочовешки културно знание. Но голямата му натовареност не му пречеше да общува с колеги и близки приятели. Но всичко подчиняваше на определени творчески замисли и не си позволяваше да пилее ценно време за безполезни преживелици. Всяко приятелство покачваше измеренията на творческата му личност. Това се вижда не само от документалните му анкети, но и от дружеските му приятелски отношения с най - близките му сподвижници. Всеки ден тези топли връзки градяха тухла по тухла внушителната сграда на неоценимия ме творчески портрет. Инак как би се родила през 2006 г. неговата впечатляваща художествено-документална книга „Хроника на едно приятелство. Срещи и разговори с Борис Делчев”. Този наш критик от Пазарджик, солидно ерудиран като интелектуалец, но труден събеседник, доста „опърничав” във взаимоотношенията си с обществото, не цепеше басма на никого, независимо от поста, който заемаше в държавната и партийната йерархия. Този опак характер му причиняваше неприятности даже и с Тодор Живков. Но постоянната му житейска различност допадаше на професора от Ямбол, с когото винаги намираха общ език.
Поел своя път Иван Сарандев не може да изневери на поривите на литературно - творческата си стихия, в която както казва Лермонтов в стихотворението си „Парус”, критикът намира покой на необуздаемия си дух. Той сякаш не може да се понася, ако не търси, открива и анализира неанализирани неща от произведения и техните автори. Така през 2004 г. ИК „Хермес” в Пловдив успя да оцвети и ощасливи 70-годишнината му с разкошния му двутомник „Българската литература /1918 - 1945 г./”. Този капитален труд си остана неговият безспорен връх в цялостното му творческо развитие. Той донесе и дълбокото му вътрешно удовлетворение на автора и неслучайно се посрещна с основателен интерес в литературните ни среди.
Погледнат в човешки план, от пръв поглед Иван Сарандев създава впечатление на строг и необщителен човек, сдържан в отношенията си с непознати. И наистина не допускаше близо до себе си хора, които не познава. Но когато се убеди, че е в контакт с подходящи събеседници, се отпускаше и разтоварваше душата си. Такъв го видях и почувствах и на 15 октомври 2005 г., когато ме покани да участвам в научна сесия в БАН, посветена на 100-годишнината от рождението на Илия Волен - писател, към когото и аз имах особено пристрастие. След деловата част, той като главен организатр на събитието, буквално се разтапяше от гостоприемство на масата. Сияеше от радост, щастлив от срещата си с близки приятели и колеги. С невероятното си благоразположение накара веселата компания да кипне от напористи наздравици. И като за капак на всичко плати немалка сметка, която беше израз на благородството, което извираше от дълбините на всеотдайната му човешка душевност.
А всъщност моите лични контакти датират от началото на 90-те години, когато го навестих в Пловдивския университет, където се беше утвърдил като един от най - реномираните и авторитетни преподаватели по литература. При тези първи докосвания до него на живо, доколкото си спомням, му подарих и първия ми сборник от интервюта с изтъкнати български интелектуалци - „Горещи години”. Той ги прие с благодарност, като разбра, че книгата разкрива високите градуси в духовната ни сфера след настъпването на така наречените демократични промени под българското небе. Още тогава професорът неведнъж е изразявал голямото си безпокойство от връхлетелия ни неудържим духовен упадък. Особено го тревожеше целенасоченият агресивен масов внос на чужди издания, голяма част от които бяха със съмнителни художествено - естетически достойнства. А в същото време немалко го измъчваше опасното отчуждение на младите хора от книгата.
С течение на времето се възползвах от ръководната ми роля в Клуба на дейците на културата в Пазарджик и се постарах да укрепим творческите връзки на града ни с нашумелия вече в страната ни професор, като организирах една полезна за духовния ни живот поредица от културни срещи. Така през 1990 г. той оглави в зала „Устрем” на младежкия ни дом възпоминателно тържество, посветено на 80 годишнината от рождението на покойния литературен критик на нашия град - Борис Делчев. Още не са отекнали в паметта ми горещите признателни слона на Яко Молхов, Стоян Каролев, Марий Ягодов, които разказаха интересни спомени и съпреживелици с именития ни съгражданин.
През следващите години проф. Сарандев не престана да поддържа връзки и макар и по телефон, проявяваше жив интерес от културните събития в града ни. В началото на 21 век контактите ни придобиваха още по-организиран и интензивен характер. Така в началото на 2006 г. ми изпрати своя забележителен двутомник „Българската литература /1918 - 1945 г./”, като пожела това най-значимо негово произведение да бъде направено достояние на местните ни културни среди. Заех се незабавно и организирах официално представяне на това върхово негово издание на 7 февруари с.г. в местното читалище „Хр. Ботев”. За автора и голямото приносно присъствие на този великолепен сборник говори известният ни литературен критик Петко Тотев, който подчерта дебело огромната роля на произведението в историческия генезис на родната ни изящна словестност.
Творческото сродяване на този бележит наш учен - изследовател набираше все по - голяма скорост. Дългогодишното му човешко и творческо приятелство с Б. Делчев го доведе в нашия град. На 22 февруари 2 г. проф. Сарандев почете 95-годишнината от рождението му и в същия читалищен дом върна наши съграждани към стойностното литературно и обществено дело на непрежалимия си приятел и колега.
В същото време проф. Сарандев, пътувайки из духовното ни минало, не оставаше чужд никога и на текущия литературен живот в града ни. И когато излезе от печат непретенциозната ми монография „Иван Динков отблизо”, своевременно беше заинтригуван и пожела да представи книгата в Пазарджик. И на 12 април 2006 г. поетът от Смилец отново оживя пред близките си приятели и почитатели в ХГ „Станислав Доспевски” възкръснал от признателните слова на неуморимия литературовед и на Трендафил Василев - издател и редактор на това мемоарно заглавие.
Проф. Сарандев не преставаше по възрожденски да живее с градивния си творчески свят. Предполагам, че дълги години са го потискали мисли, че не е сторил дължимото за Борис Делчев. Затова и едва ли някой е бил изненадан, когато през 2006 г. по лъвиците на книжарниците се появи мемоарно-документалната му книга „Хроника от едно приятелство. Срещи и разговори с Борис Делчев”. Раждането на това заглавие ме грабна спонтанно. Заех се и подготвих премиерата на книгата в Пазарджик. И когато пристигнаха на 20 март от София с неговия приятел Александър Пиндищов, залата на Клуба на дейците на културата вече гърмеше шумно от посетители. Този ден записа наистина една от вълнуващите страници от Града на Константин Величков.
Така или иначе, проф. Сарандев се беше обрекъл на ревностните си бродения из българската литература. Непрекъснато се стараеше да попълва бели петна из литературното ни минало и вярвам, че е изпитал истинско удоволствие, когато е разоравал с компетентния си плуг необработените целини на българската литературна нива. Архивите не го задоволяват и с хъс се е разходил из старата ни периодка. И колко много се вълнуваше,когато ми се обади и задавен от радост, че е успял да открие в забравени складове събрано цялото течение на сп. „Златорог”, издавано от 1920 до 1943 г. от Владимир Василев. Прибира го веднага в столичния си дом, с изследване. Такова богатство, казва той, не притежава дори и Националната ни библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.
За съжаление неочаквано здравословното му състояние се влошава и се осуетяват внезапно замислените му неотложни научни намерения. Скоро угасва прокрадващата се надежда, че връхлетялото го заболяване ще го остави на мира. Уви! Болките се пренасят неспасяемо и в краката му и остава почти неподвижен на легло. Залежава се дълго и всички възможни лекарски намеси остават безплодни. Съдбата се оказва жестока към рухналия безпомощен учен и на 7 март 2020 г. си отива от този свят. С неговата кончина българската литература загуби един от най-авангардните си и рядко приносни творци, но стореното от проф. Иван Сарандев остава завинаги заселено в златния фонд на българската духовна съкровищница.

21 април 2024 г.