Джеймс Олдридж

превод: Любомир Духлински

Да загубиш ръка или крак означава да погледнеш смъртта в очите.
Представете си, че ръката, на която сте носили гривна с часовник, се превръща някъде в прах, а кракът ви с познатите и привични подутини изгаря напълно… Всичко, което остава от тялото ви - непоносимо да се примирите с това.
Бен Амино загуби лявата си ръка - до самия лакът: тя беше излапана от акула. Акула го нападна в далечен египетски залив на Червено море, където той снимаше подводен филм за американска филмова компания и превърна Бен в кървава каша. Като по чудо той успя да стигне до гребена на кораловия риф. Но неговият син Дейви извърши още по-голямо чудо: той долетя с изпадналия си в безсъзнание баща до Кайро с малък самолет „Остер”.
Дейви не само се тревожеше за ранения си баща на път за болницата, но десетгодишното момче преживя и много ужасни моменти, докато управляваше самолет за първи път в живота си.
- Горкото дете!
Бен, стиснал зъби, повтори тези думи, въпреки че никога не ги каза на глас в присъствието на сина си.

Той беше суров човек и освен това не разбираше много добре детето; едва в болницата, след като Бен дойде в съзнание, му просветна колко сдържаност е проявило момчето, за да го закара безопасно до Кайро. А Дейви стоеше до леглото на Бен и беше ядосан, че баща му го беше принудил да издържи такова изпитание.
- Чудесно се получи всичко при тебе! - каза Бен със слаб глас, гледайки сина си с някаква плаха надежда.
Дейви не отговори нищо. Бен осъзна, че няма да му е лесно да събори преградата, която го отделяше от сина му и да стане благодарен, привързан баща, вместо безразличния, отчужден и избухлив човек, какъвто момчето беше свикнало да вижда.
- Този път, - каза Бен на момчето, - ще построя клетка за акули.
- Каква? - попита враждебно Дейви, без да покаже какво чувства относно намерението на баща си да се върне в Залива на акулите.
- Желязна, разбира се! - сопна се Бен, нетърпелив както винаги.
И веднага се опита да заглади това. Той трябваше да се научи да говори с различен тон, въпреки че не е лесно за четиридесетгодишен мъж внезапно да заговори нежно, ако никога не е умеел да го направи.
- Малка клетка, такава, че човек да може да се изправи в цял ръст под водата и да снима оттам акулите без никаква опасност - обясни той. - Ти си вътре, а те са отвън. Кусто е имал такава клетка на кораба си. Но моята трябва да е много по-малка и по-лека: в крайна сметка ще се наложи да се транспортира с малък самолет.
- Как ще летиш с една ръка? - попита Дейви.
- Отрязаха ми лявата ръка - каза му Бен. - Но за „Остер” тя не е необходима. Мога да го управлявам и с дясната ръка. Най-важно е…
- Кой ще ти позволи да летиш с една ръка?
- Никой не знае - каза Бен. - Все пак вече минаха осем месеца. А със самолета тогава нищо не се случи. Откъде ще знаят, че съм загубил ръката си? Следващият медицински преглед е чак през ноември и тогава вече няма да сме в Египет. Мога да си карам самолета и с протеза… Никой няма и да си помисли…
Преструваше се, че всичко ще върви като по мед и масло и изведнъж осъзна: Дейви, напротив, се опитваше да го увери, че ще им е трудно.
Дейви не искаше да се връща в залива на акулите. Той се страхуваше, че отново ще види баща си, осакатен и облян в кръв, да се надига от морето. Не искаше да си спомня колко страшно беше да завлече баща си в самолета, да запали машината, да я вдигне във въздуха, да лети по курса, да намери летището и накрая да приземи самолета сред огромните въздушни кораби, опитвайки се да не се разбие на парчета.
- Този път, - увери го Бен, търпеливо преодолявайки опита на Дейви да се оттегли в черупката си, - не може да има нещастен случай. Обещавам ти…
Как можеше да се обещае това? Но какво можеше да направи?
Самият Бен още не беше наясно какво ще прави. Последният път, когато Бен снима под водата филм за акулите за „Commercial Film”, той се надяваше, че със спечелените пари ще успее да заведе момчето у дома и ще го накара да влезе в прилично училище или ще наеме някой да се грижи за него. Но осемте месеца, прекарани в болницата, лекарите и наемът, докато беше болен, изядоха всичките му спестявания. Не му останаха дори пари за пътуване до Ню Йорк или Бостън, където двамата с момчето трябваше да живеят няколко месеца, докато се намери работа за бившия пилот с една ръка, но затова пък без жена.
- Искаш ли да дойдеш с мен и да видиш как се прави клетката? - попита той сина си.
- Да - тихо отговори Дейви.
- Да тръгваме! - подхвърли бащата с престорена веселост.
Бен скицира дизайн за клетката и убеди местен ковач от голям автосервиз да се опита да направи такава. Гръцкият бригадир даде разрешение (слагайки лирите стерлинги в джоба си) и египетският ковач и неговият помощник - той беше по-малък от Дейви, който вече беше на единадесет години - започнаха да коват четирите стени на клетката от ъглово желязо и ленти от мека стомана.
- По-добре е да направите вратата отгоре - каза ковачът, заварявайки стоманени ленти към ъгловата плоча върху омазания с масло под на гаража.
- Във водата може да не съм достатъчно силен, за да я отворя - възрази Бен, вдигайки ръцете си над глава, като се преструваше, че бута капака с тях.
- Но този вратата е твърде голяма, виждаш ли колко е дълга - вдигна рамене ковачът. - Няма да е лесно да се справиш с нея.
- Всичко е наред, ще го преодолея някак си - настоя Бен.
Той се опита да обясни идеята си на Дейви, но синът му сякаш го изслуша с такова безразличие, че Бен млъкна и го остави да гледа как върви работата. Бен неведнъж беше забелязвал, че момчето е много наблюдателно, но мрази да го поучават.
Самият той внимателно следеше всичко да е както трябва: как ковачът реже метала, заварява го и пробива дупки, само че постепенно пилотът започна да се интересува не от клетката, а от нещо съвсем различно. Интересуваше го отношението на високия мургав ковач към десетгодишното арабско момче, което му помагаше.
Този малък дрипав египтянин на име Махмуд беше облечен в син гащеризон, който беше толкова наплескан с железен прах и масло, че приличаха на ръждясала броня. Краката му бяха твърде малки за износените двукилограмови обувки, с които се тътреше из ковачницата; работейки, като истински занаятчия, той не казваше нито дума.
Беше отличен чирак, знаеше точно къде и в коя секунда да постави стоманена лента, без да чака да бъде поискана; ковачът работеше като хирург, обслужван от добре обучен помощник.
- Не така! - извика ковачът и хвърли длетото настрана.
Накрая момчето направи грешка и подаде каквото не трябва.
Ковачът избухна в дълга ругатня, която не се хареса особено на Бен. Но момчето търпеливо мълчеше и се втурна към мивката, за да налее вода в тенекията, в която ковачът беше потопил горещите свредели. На връщане то се спънал и поля ковача с мръсна вода; той се обърна и го плесна по врата.
- Хей, по-спокойно! - извика Бен.
Ковачът погледна Бен. Той беше двойно по-висок от пилота и изобщо не се уплаши от гневния вик. Дори се засмя.
- Момъкът е мързелив - каза той на английски.
Момчето се ухили. Ковачът сложи тежката си ръка на рамото му и леко бутна момчето напред, като му нареди да извади тъпата бургия от свредела и да я замени с нова.
Бен разбра и бързо погледна сина си, за да види дали е разбрал. Но Дейви беше потайно момче и рядко показваше какво му е на душата, освен може би когато беше обхванат от страх.
- Е, как е, харесва ли ти клетката? - попита го Бен.
- А ще можеш ли да я поставиш под вода?
- Ще окача тежестта на пода и ще завържа страните за корала - отговори Бен.
Ковачът счупи с трясък свредела и докато търсеше друг в кутията с инструменти, нареди на Махмуд да завари решетките на вратата. Бен и Дейви наблюдаваха как момчето запали ацетиленовата горелка, раздухвайки синия пламък и надявайки си спуканите очила завари стоманени ленти на кръст към рамката на вратата.
- Заварявай по-добре! - помоли момчето Бен.
- Добре, сър - отвърна то.
Бен все още не откъсваше очи от него, за да се увери, че прътите са заварени здраво. Той застана до малкия египтянин, но изведнъж забеляза, че Дейви предизвикателно се отдръпна встрани. Гледайки гърба на сина си, Бен осъзна, че синът му иска да изрази своята солидарност с малкия арабин, който можеше перфектно да заварява пръчките без заповедите на старейшината си.
Когато клетката беше готова, оставаше само да я транспортират с малък нает самолет, без да изплашат собствениците му. Колкото по-малко знаят за тази странна желязна клетка, толкова по-добре. Дори разглобен, той беше твърде обемист, за да се побере във фюзелажа на „Остер”-а.
Единственият начин беше да го вържат отвън, по протежение на целия фюзелаж. Но това трябваше да се направи много внимателно, в противен случай клетката можеше да се раздвижи по време на полета и да причини авария.
На малко летище Бен имаше приятели сред египетските механици; и един от тях, чието име беше Салам, защото постоянно казваше: „Я Салам!” („Милостиви Боже!”), независимо за какво беше разговорът - дали за успешен полет или, обратно, сериозна катастрофа, Бен обясни от какво се нуждае.
- Ya Salam! - каза Салам, гледайки клетката. - С такова нещо с „Остер” не можеш да полетиш.
- Защо? - попита Бен. - Машината ще вдигне такава тежест като на шега.
Салам поклати глава, сочейки лекия тръбен фюзелаж.
- Той трябва да остане еластичен по време на полет - каза той. - Ако завържеш метална клетка за тях, ще има твърде много напрежение върху опашката… Ya Salaam!
Той твърдеше, че Бен може и да долети, но структурата на самолета ще бъде отслабена. А това е опасно.
- В хангара има „Бийчкрафт”. Той е много по-подходящ за тази работа.
„Бийчкрафт” е здрав американски самолет с мощен двигател. Машината беше купена от египтяните от петролната компания, в която Бен беше работил. С „Бийчкрафт” и „Феърчайлд” той беше превозвал геолози над египетската пустиня, но тези самолети вече бяха износени и доживяваха живота си в хангари.
- Ето тук, разбираш ли? - каза Салам, показвайки място под фюзелажа на един „Бийчкрафт”.
Бен си спомни, че там имаше четири болта, завинтени за привързване на самолета към колчета в пустинята по време на силен вятър.
- Великолепно! - зарадва се той.
Салам дръпна панела в задната част на фюзелажа и показа къде можем но прикрепят още два болта, за да завърже клетката.
- Двигателят наред ли е? Спомням си, че маслото течеше от него като през сито - каза Бен.
- За двадесет часа ще е достатъчно, а и аз имам много тежко масло.
Със Салам няма да пропаднеш и на Бен се стори, че вече е на половината пътя към целта си.

Когато беше в Канада, Бен често трябваше да лети на малки самолети с обемисти части от минно оборудване, завързани за фюзелажа. Но на стария „Бийчкрафт” управлението беше разнебитено и двигателят губеше компресия при излитане; на Бен му се стори, че няма да лети на самолета, а на самата клетка за акули.
- В ред ли е? - попита той Дейви.

Дейви беше блед и баща му не знаеше дали е от въздушните ями над пустинята, от вроден страх от самолета или от очакването на опасностите, с които ще се сблъскат в Залива на акулите.
- Не можеш ли да се издигнеш по-високо? - попита го момчето. - На място, където няма ями?
Това вече беше постижение. Момчето най-накрая поиска нещо.
- Аз и така едва достигам колкото мога, - отвърна Бен, стараейки се да надвика мощния мотор на старичкия самолет. - Клетката е привързана прекалено близо до носа…
Носът на „Бийчкрафт”-а вече беше твърде тежък, дори с допълнителната тежест върху опашката. Бен дръпна лоста назад, но протезата на лявата му ръка веднага се заби в живото месо. Трябваше да поддържа машината балансирана през цялото време; ако дръпнеше лоста твърде много, носът ще се повдигне и самолетът ще загуби контрол.
- Имам бонбони в джоба - каза Бен. - Извади ги оттам.
Дейви бръкна в джоба на ризата на баща си и извади пакетче бонбони. Той сложи едно от тях в устата на Бен, който не можеше да пусне лоста. И го направи, както Бен забеляза, по собствена воля.
- Зле ли ти е? - попита бащата.
Дейви поклати глава и Бен разбра, че не трябваше да пита това. Въпросът вероятно му напомни за последния полет, когато на Дейви му прилоша. Но този път Бен му даде таблетка аерон.
- Искаш ли да опиташ? - попита Бен, кимайки към лоста.
Дейви отново поклати глава и погледна протезата на баща си; беше от алуминий, а ръката от някаква лека сплав, покрита с кожа. Там, на лакътя, където изкуствената ръка граничеше с истинската, се беше образувала голяма прясна рана, от която течеше кръв. Гледката на кървящата рана накара Дейви да погледне в очите баща си; не разбираше как може да понесе такава болка, но Бен му отговори със спокоен поглед.
- Чувствам се сякаш карам тежко натоварен товарен влак! - извика Бен.
Правеше се, че му е лесно, но имаше чувството, че носи самолета на изпънатата си болна ръка и тя вече започваше да поддава.
- Ето! - каза Бен с облекчение, когато техният бял залив се появи сред десетки хиляди заливи по голата зелена граница на пустинята и морето.
Бен беше научил за него от египетски хидробиолог: според него било пълно с акули и гигантски скатове. Този залив също се наричаше Залива на акулите, както всички останали, и също представляваше извит хребет на недостъпен коралов риф, разположен в безлика пустиня. Можеше да се стигне до тук или от морето, или с лек самолет.
- Е, дръж се сега! - извика Бен, когато започнаха да се спускат. - Той ще подскача…
Подходът към залива беше лесен. Но щом се спуснаха по-ниско, пясъчната повърхност на брега престана да изглежда като плоска ивица пустиня и върху нея се появиха безброй неравности.
Самолетът докосна земята, нещо се размести под него и се занесе толкова много, че едва не се обърнаха. Във фюзелажа се чу силен пукот и те усетиха удар: задната стена на кабината беше счупена. Самолетът подскочи и спря, но нещо отдолу пак изпука…
- Удари ли се? - попита баща си Дейви. - Какво стана?
Бен почти изтръгна протезата си, когато лостът се премести напред и очевидно изпитваше силна болка. Дръпна с всичка сила ремъците, които закрепваха протезата за ръката му, отчаяно опитвайки се да освободи окървавеното пънче от метала и кожата, които го измъчваха.
- О, проклета да си! - измърмори той ядосано. - По-добре да нямах никаква ръка!
Проклинаше, докато случайно не видя лицето на сина си. Тогава се опомни и замълча. Но прочитайки ужаса, който си спомняше в очите на момчето, той се запита дали е постъпил правилно, като е завлякъл детето там, където вече е изпитало толкова много страх. От самото начало тази идея му се стори необходима и за двамата. Бен беше обикновен човек и можеше да преодолее трудностите по пътя си само с постоянство.
- Няма нищо, ще зарасте - каза той на Дейви и изскочи от пилотската кабина, за да види дали самолетът е сериозно повреден.
Поразията си беше глупост. Ръбът на клетката беше отрязал голям коралов перваз, издигащ се от пясъка. Парчето корал беше пробило фюзелажа с такъв трясък. Ако коралът не беше отрязан толкова внимателно, той можеше да счупи опашката на самолета и да го осакати напълно.
- Глупости! - каза никога не падащият духом Бен. - Ще ремонтираме фюзелажа…
Дейви веднага отиде до водата, потопи горещото си лице в морето и намокри косата и врата си.
- О, горкият! - Бен отново го съжали.
Но веднага се отърси от това чувство. Съжалението за сина му нямаше да помогне на нито един от двамата.
Клетката беше леко огъната, когато се удари в корала, но с помощта на мълчаливия Дейви Бен я поправи до обяд.
Чакаха залеза, изтегнати под самолета. След това закрепиха стените на клетката с болтове. Дейви пъхна болтовете и Бен ги затегна със здравата си ръка, въоръжена с гаечен ключ. Вратата беше окачена на пантите си точно когато се стъмни.
- Е, вече няма да хванат другата ми ръка през тези решетки - засмя се Бен, възхищавайки се на клетката си.
- Ще носиш ли протезата под вода? - попита Дейви.
- Не. По-лошо е, отколкото изобщо да нямаш ръка - каза Бен.
Той не призна, че все още не би могъл да постави протезата върху отворената рана.
Пренощуваха под самолета, но този път Бен беше осигурил всичко, от което може да се нуждае синът му: лимонада, бисквити и дори компот, който ядоха с ръце, докато Бен разказваше на момчето как да различава съзвездията в източното полукълбо.
Дейви не показа, че се интересува, но Бен усети, че синът му го слуша с ентусиазъм.
Рано сутринта Бен проучи къде е по-удобно да спусне клетката, но търкалянето й по пясъка до ръба на рифа не се оказва никак лесно.
- По-добре си обуй обувките - посъветва Бен момчето, което беше наранило крака си.
Самият Бен все още не беше свикнал да бъде с една ръка и вече беше много раздразнен от момента, в който клетката можеше да бъде спусната над ръба на рифа в прозрачната дълбочина от двадесет фута. Дейви му помогна. Той мълчаливо изпълняваше всичко, което му беше наредено и нито веднъж не пожела да направи нещо по собствена воля, както обикновено се случва с всички момчета.
- Когато ти кажа: бутай! ще трябва да се натиснеш, - каза му Бен, - и веднага бягай настрани, за да не се оплетеш във въжето…
Той завърза четири края на горната част на клетката. Сега тя не можеше да падне настрани и щеше се спусне изправена.
- Бутай! - извика Бен.
Пухтяха и се плъзгаха, но накрая клетката премина през ръба на рифа.
- Махни се! - извика Бен.
Но Дейви вече беше успял да отскочи. На колчета, забити в крайбрежния пясък, беше опънато въже и клетката увисна под водата. Бен сложи маската си и се гмурна да я огледа.
- Изглежда всичко е наред - каза той, излизайки на брега, след като постави клетката на дъното. - Сега ще я вържа за кораловия риф и това ще е цялата работа.
Забеляза, че Дейви вече беше опънал брезент, под който можеха да прекарат най-горещите часове. Момчето успя да премъкне частите на малкия компресор до брега, за да напълнят бутилките с въздух, така че Бен трябваше само да го сглоби.
„Нещата най-накрая вървят добре за мен и детето” - реши Бен.
Не си спомняше Дейви някога да го е предупреждавал за желанията си и се сети за арабското момче, което беше такъв майстор в отгатването на мислите на ковача.
- Хареса ли ти онова арабско момче? - попита Бен.
- Колко печели на седмица? - попита на свой ред Дейви.
- Малко - отвърна Бен, изненадан от откровената практичност на сина си. - Няколко пиастра на ден.
Но не са ли всички деца брутално практични, докато повечето възрастни са безнадеждно сантиментални?
Подводната камера, която филмовата компания изпрати на Бен, снимаше на тридесет и пет милиметров филм. Подводното заснемане беше целта на тази малка експедиция. Компанията щеше да плати до пет хиляди долара за хиляда фута добри кадри с акули и още хиляда долара за кадри с гигантски скатове.
Бен спусна тежката филмова камера във водата на въже и след това сложи акваланга си.
- Ако искаш, можеш да легнеш на ръба на рифа и да гледаш - каза той на Дейви и показа как да се протегне в плитката вода зад кораловия хребет, потапяйки лицето си във водата над самата дълбочина.
- Знам - каза Дейви.
- Просто не се гмуркай.
Бен беше взел със себе си резервна екипировка за гмуркане. Той вече беше научил Дейви да се гмурка в безопасен залив, защитен от един от рифовете, които блокираха достъпа на акулите. Дейви беше добър плувец и лесно овладяваше уреда.
- Какво ще правиш докато съм под водата? - попита Бен.
- Ще чета - каза Дейви и извади книга от раницата си.
Бен я погледна и се усмихна. Това беше една от онези книги, по които английските момчета са толкова запалени - приключенията на смел пилот, който се бие в Северна Африка с арабите.
- Харесваш ли я?
- Харесва ми - каза смутено Дейви. - От училищната библиотека е.
Може би това правеше книгата толкова привлекателна. Бен мислеше, че синът му е повече англичанин, отколкото американец. Дейви не помнеше Америка и отиде в английско училище в Кайро. Дори произношението му беше повече английско, отколкото американско. Английското му възпитание вероятно обясняваше защо беше толкова сдържан и практичен.
- Няма да се бавя дълго - каза Бен и се гмурна във водата, държейки се за въжето.
Щом се озова под сребристосинята повърхност на морето, Бен погледна дали акулите са привлечени от неговата стръв от магарешко месо. Тънки черни струйки кръв изтичаха от месото в чистата вода на кораловото море. Облаци от дребни риби оглеждаха стръвта с любопитство, но от голяма риба нямаше и следа. Той спусна филмовата камера до самото дъно и, влизайки в клетката, се зарадва на изобретението си. Тук той беше в безопасност и беше много удобно да се снимат акули оттук. Затвори вратата на клетката и зачака.
Трябваше да чака, дори когато след обяда отново влезе под водата. Както винаги, акулите се появиха внезапно, от нищото. Уж ги нямаше, но преди да успее дори да мигне, една от тях вече пъхаше носа си в месото на магарето. Докато той насочваше камерата, до нея се появиха още две: едната от тях, петниста котешка акула, беше придружена от две раирани риби пилот, плуващи под проекцията на носа й. Бен постави камерата до стената на клетката и натисна спусъка. Най-близката акула се стрелна от страх. Още не са вкусили кръв. След като я опитат, те веднага стават по-смели; и Бен отново зачака.
Той не се смути, че отново се озова заобиколен от тези чудовища, от които беше страдал толкова много. Чувстваше се в безопасност в клетката. Но той съвсем ясно почувства болка в ръката си, където тогава бяха потънали зъбите на акулата. Усети го в онази част от ръката си, която вече не беше там.
„За последен път - каза си той. - Ще разваля този залог и няма да играя повече. Трябва да помисля и за момчето…”
Самият той вярваше, че е твърде добър в приспособяването към обстоятелствата. Това е полезно, когато летиш над канадските гори и по време на такава разхвърляна работа, каквато трябваше да върши в Египет. Поглеждайки назад, той осъзна, че адаптивността се е превърнала във втора природа за него. И как иначе пилот като него би могъл да работи и дори просто да оцелее? Но човек, който трябва да отгледа син, не може да изгради живота си върху това. И като гледаше грубата кожа на акулата, която беше само на шест фута от него, той реши, че ще трябва да мисли за това в свободното си време. Не искаше Дейви да порасне като него.
Две акули се хвърлиха за месото и след това безстрашно преплуваха покрай клетката. Той насочи обектива към тях.
- Е, не можете да ме хванете! - каза той, когато един от тях се върна да го погледне. - Шът оттук!
Сега той имаше голям избор: пет или шест акули плуваха пред него. Някои от тях принадлежаха към породата гигантски акули, две бяха петнисти „котки”. Една от тях лежеше на дъното близо до голяма подводна скала от мъртви корали, точно на мястото, където се надяваше да види скатове. Към тази скала той прикрепи скоба, която държеше клетката.
- Само не бързай! - каза си той.
Винаги се изкушаваше да снима твърде къси парчета… Подпираше камерата с пънчето на ръката си. Беше болезнено, но някак си подейства. И тогава изведнъж една от гигантските акули смело се приближи до клетката и, плувайки, я удари с опашката си.
Клетката се наклони назад, после напред и почти се преобърна настрани; тя се държеше от въжетата, с които я завърза за кораловия риф зад гърба й. Изчака клетката да спре да се люлее и реши, че му стига. Освен това филмът в камерата беше свършил.
- Още веднъж и това е всичко - каза той на Дейви, изплувайки на повърхността.
- Защо акулата удари по клетката? - попита Дейви.
Той виждаше всичко отгоре, но Бен избягваше да отговаря.
- Трудно е да се каже - промърмори той. - Случайно…
Но това не успокои Дейви. Искайки да разсее страха му, Бен му каза да започне да опакова екипировката, за да могат да се върнат следващия път, когато изплува.

Той беше неудачник, цял живот не беше имал късмет и въпреки че вече беше свикнал, явно беше твърде стар, за да се бори с лошия си късмет.
Той приключи снимките на акулите. Изядоха всичкото месо и повечето вече бяха отплували. Но той упорито продължи да чака с надеждата да се появи скат за хиляда долара - скатовете избираха място близо до кораловата скала, където малките риби ги почистиха от паразити.
„Боже мой! - възкликна мислено Бен. - Изглежда, че щастието се е преобърнало…”
Голяма сянка, като петнист облак, се движеше по дъното покрай скалата. Беше скат с чудовищни перки на главата; той плуваше тежко и непохватно: или беше сляп, или ранен, или може би просто стар.
Докато плуваше, той събаряше малки парчета корал от скалата и белият пясък на дъното се въртеше с всеки удар на гигантските му заострени странични перки.
- Хайде, красавецо, по-близо! - насърчи го Бен.
Скатът плуваше близо до самата клетка и, колкото и да беше погълнат от заснемането, Бен си даде сметка, че той можеше или с перката си, или с мощната си глава да скъса въжето, завързано за кораловата скала.
Бен почука с камерата си по решетките на клетката, за да изплаши скат, но той продължи да плува и се блъсна във въжето.
Силният тласък дръпна клетката напред. Бен усети как се преобръща, сякаш ударен от мина. През ума му мина мисълта, че скатът ще повлече клетката със себе си в открито море. Бен лежеше на една страна. Реши, че или въжетата са се скъсали зад него, или се е отчупило парче от кораловия риф. Клетката беше бутната със страшна сила, обърна се един или два пъти. Последва нов тласък, скатът се освободи от въжето и неловко изчезна в облак от пясък и коралови стърготини.
„Как ще изляза?” - помисли си Бен.
Вратата беше притисната към морското дъно. Освен това клетката беше изкривена, а решетките от едната страна бяха огънати навътре. Чувстваше се като голяма риба в аквариум. Затворът му беше тесен, когато стоеше в него, но сега, легнал, той едва можеше да се движи.
„Ако този път се измъкна, ще бъде чудо” - каза си той.
Пъхна крак през решетките към морското дъно и се опита да вдигне клетката и да я обърне с вратата нагоре. Напразно. Опита да огъне тънките стоманени пръти, но ковачът се беше постарал да ги направи по-здрави. Той започна да разклаща вратата, надявайки се да я счупи, но Махмуд я беше заварил съвестно.
- Край, умирачка! - каза си той.
Бен се претърколи по гръб, за да види дали Дейви го наблюдава. Но маската на момчето не се виждаше над него. После погледна манометъра и се прокле, че е чакал още пет минути - всичко това заради някакви нещастни хиляди долара!
Оставаха му не повече от двадесет минути въздух.

Изминаха две минути, но на него му се сториха като час.
Опита се да се освободи отново и като вдигна очи, видя маската на Дейви. Бен легна по гръб и махна с ръка. Синът махна в отговор. Със здравата си ръка Бен посочи, че иска да развие болтовете, които държат клетката заедно, и се нуждае от гаечен ключ.
Лицето на Дейви изчезна.
Когато момчето се появи отново, Бен видя, че е поставил гаечен ключ във водата.
- Не хвърляй! - издиша той заедно с мехурчета въздух, сякаш момчето го чуваше.
Но Дейви хвърли ключа. Завърза го за връв и като го размаха, хвърли ключа в клетката. Бен дори не си направи труда да го развърже, а веднага започна да развива болтовете.
Но кръглите глави на болтовете бяха вътре в клетката, а гайките бяха отвън. Колкото и да въртеше ръката си, не можеше да постави гаечния ключ върху гайката. Бен вдигна поглед и поклати глава. Но Дейви го нямаше.
Според изчисленията на Бен оставаха около петнадесет минути въздух; тогава забеляза, че към него се спуска въже. Той предположи, че момчето иска да се опита да вдигне клетката. На сушата това би било немислимо, но под вода можеше и да се случи.
- Нека да опита! - въздъхна Бен, завързвайки въжето за капака. - Само побързай!
Маската на Дейви изчезна и след няколко мига въжето се стегна, но клетката не помръдна. Опитът беше безнадежден и когато лицето на Дейви се появи отново, Бен започна да движи ръката си.
- Самолета - каза той нечуто, - опитай със самолета.
Започнал да показва с жестове как се пуска перката, дърпа дръжката, подава газта - момчето разбра и пак изчезна. Докато се проточваха тези безкрайни минути, Бен се опитваше да си представи какво прави момчето: дали ще измисли как да завърже въже към задното колело, дали ще успее да запали двигателя, който толкова често се задавяше; той беше изправен пред безброй малки задачи, от чието решение зависеше успехът; дори тук, под водата, Бен имаше чувството, че се изпотява.
- Побързай, Дейви! - каза той и се уплаши за момчето.
Ако не успееше да го измъкне оттук, Дейви никога нямаше да вдигне този „Бийчкрафт” във въздуха. Самолетът е твърде стар и упорит, за да може момчето да лети отново. Сега животът на Дейви зависеше изцяло от самия него.
Тогава усети тласък.
„Той го пусна!..”
Въжето отново се опъна; Бен се страхуваше, че ще бъде разрязано на железния ъгъл на клетката. Със здравата си ръка дръпна въжето настрани. Бен беше отъркалян и издран, но сега, когато двигателят работеше, той отново имаше надежда.
„Не пусна спирачките” - каза си Бен.
Ако спирачките са достатъчно износени, ще откажат… И изведнъж нещо наистина дръпна…
Клетката подскачаше по дъното, легна настрани, после опря дъното си в стената на кораловия риф и се повдигна - не съвсем, но все пак се повдигна малко.
- Дръж! - извика Бен отчаяно.
Без да обръща внимание на синините, той пъхна здравата си ръка през решетките и започна да дърпа клетката към рифа. Въжето отслабна, Бен го дръпна надолу, хвърли го през перваза и по някакъв начин го завърза за един от стоманените пръти.
Той ясно усети колко силно работи клапата за подаване на въздух. Поглеждайки манометъра, Бен видя, че налягането е спаднало до десет атмосфери - той поемаше последния останал въздух.
Започна да бута вратата, но въпреки, че клетката вече стоеше, вратата не помръдна. Клетката беше усукана и вратата беше безнадеждно заклещена; Бен нямаше сили да я избие нито с ръка, нито с крак.
Той отново вдигна безпомощен поглед.
- Загинах! - изхлипа той. - Загинах!
Усети, че губи главата си, но когато отново видя лицето на момчето - маската и тъмните очни кухини - все пак успя да му покаже, че не може да отвори вратата.
Едва когато Дейви внезапно изчезна и след това отново се появи под повърхността на морето, този път цял, Бен се огледа уплашено дали няма акули наблизо.
- Не слизай! - той размаха ръце.
Дейви се спусна трудно. Той беше твърде дребен и лек за големия си акваланг, но все пак стигна до клетката и се хвана за нея. О, да можеше Бен да използва въздуха от този акваланг! Но той продължи трескаво да се оглежда, за да види дали наблизо няма акули.
Бяха две, дремеха наблизо, край една скала.
Дейви трескаво дърпаше вратата с ръце.
Бен си помисли за пила, но си спомни, че в кутията с инструменти няма пила.
Не можеше да мисли за нищо друго и почти не можеше да диша. Той погледна Дейви в някакъв вид ступор; момчето връзваше свободния край на въжето за вратата на клетката.
- Какво от това?

Дейви отчаяно риташе с крака, за да слезе по-дълбоко. Бащата видя как доплува до скалата, като улови всички парчета въже. Акулите онези, които лежаха там на дъното, можеше да са канибали; Бен гледаше с тревога как синът му внимателно заобиколи издатината на скалата, влачейки въжетата, вързани едно за друго след себе си.
„Решил е да използва скалата за блокаж” - осъзна Бен, вдишвайки последния въздух и очаквайки, че всеки нов дъх ще бъде последният му.
Искаше момчето да побърза, но знаеше, че то не може да го направи.
Бен гледаше как Дейви плува неловко точно над спящите акули. Децата не бива да бъдат излагани на такава опасност, помисли си той горчиво, дори животът ти да е заложен на карта. Неведнъж е бил престъпник към сина си, разчитайки, че всичко ще се нареди добре. Нищо не се получи добре. Животът е капан и момчето трябва да бъде защитено от него, само ако може да се измъкне оттук. Той ще защити сина си и от най-малкия риск, от най-малкия намек за опасност…
Бен поглъщаше последния въздух от апарата, когато Дейви заобиколи кръга и започна да се издига, държейки въжето в ръка.
„Дай ми акваланга!” - посочи Бен с жест.
Той посочи манометъра и поклати глава; посочи акваланга на Дейви, давайки да се разбере, че той трябва да бъде спуснат възможно най-скоро.
Дейви кимна.
Бен усещаше как въздушният клапан трепери и се бори с всяко негово вдишване.
Сега той напрягаше коремните си мускули, изсмуквайки последния въздух от резервоарите. Главата му се въртеше и той не разбираше защо Дейви се колебаеше. Нямаше да издържи още дълго, Бен го знаеше със сигурност…
Аквалангът беше спуснат на въже.
Бен извади мундщука от устата си и дръпна втория маркуч към себе си през решетките. Притисна лицето си към решетките и постави новия мундщук в устата си. От устройството излезе въздух и Бен усети хладна струя с метален вкус.
Но дали не е твърде късно? Беше толкова изтощен, че едва се държеше за стената на клетката с остатъка от ръката си, стискайки маркуча със здравата си ръка. Съзнанието едва проблесваше в него.
Той не забеляза как клетката беше дръпната напред, докато не започна да се клати отново. Въжето, завързано за вратата и хвърлено върху скалата, се опъна. Парчета мъртви корали излетяха от скалата, рибите се втурнаха във всички посоки и задрямалите акули се събудиха.
Дейви запали отново самолета и дръпна въжето.
Бен стисна по-здраво мундщука със зъби, сграбчвайки конвулсивно перваза на рифа със здравата си ръка. Сега вече усещаше колко силно е опънато въжето. Острият корал поряза ръката му.
Всичко стана наведнъж.
Вратата се отвори рязко, въжето се скъса, Бен пусна маркуча за гмуркане и той беше отнесен настрани. Клетката се наклони, миг - и щеше да падне.
Оставаше да излезе през полуотворената врата.
Хвърли се през вратата и усети как желязото одра гърба му. Клетката се преобърна, едва успял да изскочи от нея. Риташе с крака, за да изплува на повърхността, а дробовете му сякаш щяха да се пръснат.
Но дори и сега смъртта все още очакваше Бен.
Веднага щом забрави, че при изкачване трябва постепенно да издишва въздух, налягането в белите дробове ще започне да се увеличава и те няма да могат да издържат на това.
„Издишай, - повтори си той, - бавно.”
Изскочи на повърхността, дробовете му все още свиркаха, докато изпускаше въздух. И вдъхна алчно новия въздух, усещайки с цялото си същество ярката светлина, слънцето и вятъра.
- Побързай! - извика Дейви; сложил маска, той наблюдаваше какво става под водата. - Акула!
И тогава Бен беше обзет от ужас, онзи вид ужас, който дава на човек свръхчовешка сила. Той започна бясно да бие с ръце и крака и като на крила прелетя над кораловия хребет в плитката вода.
Дейви му помогна да излезе. Едва тогава Бен си спомни празния акваланг зад него. Едва имаше сили да падне по корем в нагорещената от слънцето вода край брега.
И това беше всичко…
Бен лежеше неподвижен в топлата вода. Нямаше повече сили. Дейви попита как се чувства, но Бен само кимна. Моторът продължи да работи. И вероятно е прегрял.
- Изключи двигателя! - каза той с мъка.
Момчето зашляпа във водата. Двигателят се задави в истерична кашлица. Настана тишина. Бен знаеше, че трябва да стане, иначе никога нямаше да стане.
Разкопча акваланга и колана с тежести и изпълзя от бронята си. Ставайки на крака, той се изкачи на крайбрежния пясък и отново се просна, този път по гръб; усещаше всяка драскотина, всяко ожулване по тялото си.
И тогава Бен разбра, че е прахосник.
Разбра това. Е, добре, това беше хляб, но какво от това? Никога повече няма да рискува живота на детето си. На неговата възраст смъртта не е страшна - той вече беше пропилял живота си. Но едно дете не може да умре.
- Прости ми, момчето ми - каза той, гледайки сина си.
Над него се надвеси продълговато изплашено лице на дете. Аха да види познатия жалък поглед, да чуе познатия укор.
- Чудесно е, че успя във всичко! - отчаяно каза Бен.
Това беше абсолютно вярно. Дейви никога не се е натрапвал с услугите си, той не е майстор в отгатването на желанията на другите хора и със сигурност не може да се каже, че душата му е широко отворена; но когато момчето порасне, то ще бъде незаменимо в трудни моменти. Може би е наследил характера на баща си; не напразно и двамата се вкопчват в живота толкова упорито.
- Оставих камерата… - започна Бен.
Той седна. Камерата беше застрахована и никой нямаше да се тревожи, че ще я загуби, но филмът и кадрите на гигантския скат струват хиляди долари.
- Tи няма да се върнеш там, нали? - попита Дейви. - Няма да се върнеш?
Бен знаеше, че има достатъчно смелост, за да се върне там, да, можеше да се гмурне, да намери втория акваланг и да се спусне с него за камерата. Но везните започнаха да се накланят в другата посока.
- Не, Дейви… - каза той. - Може би не…