Жан-Пол Сартр

превод: Любомир Духлински

Изобщо не се интересувах от философия, когато учех. Имахме учител на име Шабрие, с прякор „Куку-Фило”; той не успя да възпита в мен любов към философията.

Тази любов не се зароди в мен и по време на подготвителните курсове за прием във Висшето педагогическо училище; моят учител Бернес четеше толкова сложно, че не разбирах какво говори.

Решението дойде през втората година от курса, след като се появи нов учител, Колона д’Истрия, грозен инвалид с много нисък ръст. Сред студентите се разправяше, че той е претърпял авария с такси, а когато любопитните дотичали, всички възкликнали: „Какъв ужас!” Но всъщност той изглеждал така от раждането си.

Първата тема за дисертация, която той предложи, съветвайки ни да четем Бергсон, звучеше така: „Какво означава да продължиш?” Наложи се да прочета „Есе за непосредствените данни на съзнанието”; несъмнено именно тази работа неочаквано събуди в мен желанието да се занимавам с философия.

В книгата се срещнах с описание на това, което, както предполагах, беше моят психически живот. Бях увлечен от предложената тема, тя се превърна в сюжет на моите размишления.

След това реших, че ще уча философия, предполагайки, че това е просто методично описание на вътрешните състояния на човека, неговия душевен живот и че тяхното разбиране ще ми служи като метод и инструмент за създаване на литературни произведения.

Все още възнамерявах да пиша романи и може би от време на време есета, но също така исках да стана учител по философия, което трябваше да ми помогне в работата с литературните сюжети.

Исках да разтълкувам живота си - вътрешния си живот, както го наричах тогава. Това би могло да стане основа за произведения, които трябваше да представят чисто литературни сюжети, макар че не знаех какви точно.

През 1924 г. постъпих във Висшето педагогическо училище. Изборът беше направен: реших, че ще се занимавам с философия като предмет за получаване на професура.

Виждах философията като средство, но не я виждах като област, в която мога да постигна каквото и да било.

Струваше ми се, че от философията могат да се извлекат нови истини, но бях сигурен, че те няма да ми служат като средство за общуване с други хора. Смятах философията за основа на това, което ще напиша, но тя ми изглеждаше като нещо, което трябва да бъде написано само за себе си, само по себе си.

Водех си записки за всичко. Но още преди да прочета Бергсон, у мен се появи интерес към това, което чета и започнах да записвам „мисли”, които ми се струваха философски. Дори имах специална тетрадка, лекарска книга с азбучник, която намерих в метрото. И в нея записах моите „мисли”.

При първото прочитане на Бергсон ме порази това, че срещнах данни, непосредствено отнасящи се към съзнанието. Още през първата си година на обучение имах прекрасен
преподавател, който до голяма степен ме ориентира към изучаване на самия себе си.

Оттогава винаги съм се интересувал от всичко, което е свързано със съзнанието, с това, което се случва в главите ни, как възникват идеите, как се появяват и изчезват чувствата и т.н.

В Бергсон открих размисли за продължителността, за съзнанието, за това какво представляват състоянията на съзнанието и всичко това сигурно ми е повлияло силно. Въпреки това много скоро се отдалечих от Бергсон; това се случи още в подготвителния курс.

Първата ми голяма философска работа, подготвена през 1927 г., е посветена на образа.

Защо? Защото тогава философията за мен беше същото, както и психологията. По-късно се отдалечих от тези идеи.

Има философия, но няма психология. Тя не съществува. Психология наричат или празното бърборене, или опит да се разбере какво е човекът, основавайки се на философски представи.

Смятам се за картезиански философ, поне в книгата „Битие и нищо”.

За философите, които ми харесваха, такива като Декарт или Платон, слушах курсове в Сорбоната. С други думи, основното философско образование, което получих през тези години, всъщност беше училищно образование.

Това е естествено, тъй като всичко завършва с изпит за право на преподаване. След това ставаш учител по философия и всичко е наред.

Спомням си, че изнесох доклад за Ницше през третата ми година на обучение във Висшето педагогическо училище. Ницше ме интересуваше заедно с много други философи, но работите му никога не бяха особено важни за мен.

В „Емпедокъл” исках да покажа в романтичен стил връзката между Ницше, Вагнер и Козима Вагнер (дъщеря на Ференц Лист и съпруга на Рихард Вагнер - б.пр.), като им придам много по-ярко изявен характер.

Нямах намерение да отразявам философията на Ницше, много повече исках да разкажа за живота му.

Той е бил приятел на Вагнер и в същото време е бил влюбен в Козима. Фридрих, който става студент във Висшето педагогическо училище, в крайна сметка идентифицирах със себе си, а за другите герои намерих други прототипи. Но така и не завърших този малък роман.

Маркс? Прочетох го, но в този период той нямаше за мен никакво значение.

Разбира се, знаех какво е диалектика след Висшето педагогическо училище, но не я прилагах. Има пасажи, които малко напомнят на диалектика в „Битие и нищо”, но изложението като цяло не беше диалектическо по природа и си помислих, че в тази книга го няма. До началото на 1945 г.

Открих за себе си Киркегор през 1939-40 г. И преди знаех, че има такъв философ, но за мен той винаги си оставаше само име. По някаква причина той ми беше антипатичен.

Така че просто не ми се четеше.

За да продължа тази философска биография, трябва да отбележа, че най-важен за мен беше реализмът, тоест идеята, че светът, какъвто го виждам, наистина съществува и че обектите, които възприемам със сетивата си, са реални. Този реализъм не намери веднага достойно отражение в мен, тъй като, за да бъдеш реалист, трябва едновременно да имаш представа за света и за съзнанието - точно това беше проблемът за мен.

Струваше ми се, че съм намерил решение или нещо като решение в Хусерл (Едмунд Хусерл - германски философ, считан за основател на феноменологията - б.пр), или по-точно в една малка книжка, издадена на френски, в която са изложени неговите идеи.
Хусерл смяташе, че „азът” или „егото” е нещо вътрешно по отношение на съзнанието.

Аз още през 1934 г. написах статията „Трансцендентност на егото”, в която казвах, че егото е вид квази-обект на съзнанието и че следователно то съществува извън съзнанието. Повторих тази гледна точка в „Битие и нищо”; аз и сега се придържам към нея, но днес този въпрос не е предмет на моите размишления.

Критиците се придържат към традиционните идеи, когато става дума за егото. Защо егото трябва да принадлежи към вътрешния свят на човек?

Ако е обект на съзнанието, то е отвън, но ако е в съзнанието, то последното престава да бъде свръхпроницателно; то престава да осъзнава себе си напълно, за да се насочи към обект в себе си. Ако съзнанието е отвън, значи вътре в него няма нищо.

Ти не си „нещо” и в същото време си обект на моето съзнание. Именно чрез такива разсъждения може да се намери значението на понятието „съзнание”, което е обективност в субекта. Егото е обект, който се доближава до субективността, но който не е в нея. Егото не може да има нищо общо със субективността.

Вярвам, че това е факт. В нерефлективната мисъл аз никога не срещам егото, моето его, а само егото на другите. Нерефлективното съзнание е абсолютно свободно от егото, което се появява само в рефлективното съзнание, тъй като то вече е квази-обект на рефлективното съзнание. Зад отразеното съзнание стои обектът, наречен его; то е като вид идентичност, обща за всички състояния, възникващи след отразено съзнание.

Никога не съм имал амбиции по отношение на стила на моите философски произведения. Никога. Просто се опитах да пиша разбрано, това е всичко. Казаха ми, че има страници, които са доста добре написани. Може би. Когато пишеш разбрано, естествено се оказва, че пишеш добре.

Стилът е предимно икономия; става дума за това, че във вашите фрази съществуват различни значения, така че думите в тях да се приемат не като понятия, а по-скоро като алюзии, като обекти.

Във философията думата трябва да означава понятие и само понятие. Стилът е определени взаимоотношения между думите, които пораждат смисъл, смисъл, който не може да се получи чрез просто добавяне на едни думи към други.

Имаше еволюция във философската ми мисъл, но не мисля, че имаше прелом или разрив. Значителни промени в мисълта ми се появиха във връзка с войната: 1939-1940 г., окупацията, Съпротивата, освобождението на Париж…

Всичко това ме принуди да премина от мисълта на класическата философия към мисъл, в която философия и действие, теория и практика са тясно свързани: това са мислите на Маркс, Киркегор, Ницше и други философи, въз основа на чиито произведения може да се разбере мисълта на 20 век.

Бях запознат с Фройд в най-общи линии от времето на училищните занятия по философия. После прочетох няколко негови книги; спомням си, че прочетох „Психопатологията на всекидневния живот” през първата си година във Висшето педагогическо училище, след това „Тълкуване на сънищата”, преди да завърша.

Но Фройд ме подразни, защото примерите, които дава в „Психопатология”, са твърде далеч от рационалната и картезианската мисъл. Говорих за това в интервю, което дадох за „New Left Review”.

По-късно, в продължение на няколко години като професор, задълбочих доктрината на Фройд, но винаги се различавах от него в подхода си към идеята за безсъзнателното. Около 1958 г. Джон Хюстън (американски режисьор - б.пр.) ме покани да участвам във филм за Фройд; това беше лоша идея, защото не можеш да избереш някой, който не вярва в несъзнателното, да направи филм, прославящ Фройд.

Никога не съм казвал, че се променям на всеки 5 години. Напротив, смятам, че се развих последователно, от „Погнусата” до „Критиката на диалектическия разум”.

Моето голямо откритие по време на войната беше дефинирането на ролята на социалната сфера; защото да си войник на фронта означава наистина да си жертва на общество, което те държи там, където не искаш да бъдеш, и което ти налага закони, които не харесваш.

Общественото понятие все още не присъства в „Погнусата”, въпреки че вече се прокрадва тук-там.

Ако има нещо неудачно в „Битие и Нищо”, това са чисто социалните глави, които се занимават с „нас”, за разлика от главите с „теб”. Исках мисълта ми да е свързана със съществото.

Мисля, че идеята за онтологията (философска дисциплина, която се занимава с изследване и разбиране на съществуващото, реалността и битието като цяло - б. пр.) се зароди в главата ми благодарение на философското ми обучение, благодарение на лекциите, които слушах.

Философията задава въпроси за битието и съществата… Всяка мисъл, която не завършва с въпрос за битието, не може да се нарече стойностна.

Не смятам, че мисълта на виенските философи и близките до тях заслужава задълбочаване и че тя впоследствие може да даде добри резултати. Човек трябва да започне от битието или да стигне до него, както прави Хайдегер (германски философ - б.пр.). Във всеки случай е необходимо да говорим за същество. Това води до по-подробни размисли по актуалните проблеми на философията.

Наистина, това, което ме отличава от марксиста, това, което определя превъзходството ми над марксистите, е формулирането на въпроса за класите, социалния въпрос, и аз го правя изхождайки от личността, която надхвърля класовите граници, тъй като в противен случай този подход също е приложим към животните и към неодушевените предмети.

Въз основа на това можете да започнете да задавате въпроси за класите; убеден съм в това.

Ако имам естетика (а донякъде я имам), тя е изцяло в това, което съм написал и може да се намери там. Никога не съм смятал, че проблемите на естетиката си струва да се разработват така, както това прави Хегел.

Езикът трябва да се изучава в рамките на някаква философия, но не може да бъде основа за създаване на самостоятелна философия. Вярвам, че от моята философия може да се извлече философия на езика, но няма философия на езика, която да бъде наложена на езика.

Литературата като средство за общуване?

Не виждам какво друго би могла да бъде. Никой никога не пише, или по-скоро публикува нещо, което не е предназначено за някой друг.

Ролята на философа е да демонстрира метод, метод за виждане на света, основан на онтологията. Отначало не бях диалектик и едва около 1945 г. започнах сериозно да изучавам този проблем.

Потопих се доста дълбоко в диалектиката, като започнах със „Свети Жене”; мисля, че „Критиката” е наистина диалектическа работа. Сега желаещите могат да се забавляват, опитвайки се да покажат, че дори в самото начало съм бил диалектик, без да го осъзнавам.

Но по същия начин може да се докаже, че Бергсон вече е бил бергсонианец на шестгодишна възраст, когато е поглъщал кифла със сладко.

Има различни видове синтез. Във всеки случай има частичен синтез; показах това в „Критика на диалектическия разум”. Съзнанието на всеки от нас е синтез на това, което вижда.

Сега съм синтез по отношение на това, което виждам… Но не съм синтез по отношение на това, което се случва сега на улицата и това, което не виждам.

Тъй като аз вярвам само в индивидуалното съзнание и не вярвам в колективното съзнание, не е възможно да дам колективното съзнание като пример за исторически синтез.

„Критиката на диалектическия разум” е срещу комунистите, това е очевидно. Но в същото време използвах твърде леко термина „марксизъм”.

Тогава наистина разглеждах „Критиката” като произведение, написано в духа на марксизма, бях убеден в това.

Но когато по-късно се върнах към този въпрос, реших, че макар „Критиката” да се доближава в някои свои аспекти до някои положения на марксизма, тя не бива да се нарича марксистка.

Аз запазих различието между философия и идеология, но връзката между тях е много труден въпрос.

Идеологията не е философия, сложна и обмислена, тя е набор от идеи, които са в основата на отчуждените от нея действия и които тя отразява. Тя никога не е била напълно разработена и обяснена, но се проявява в преобладаващите идеи на дадена епоха или дадено общество.

Идеолозите винаги представляват властта и са много активни. Философите се обединяват в противопоставяне на идеологията, макар и да я отразяват до известна степен, като първо я критикуват, а после я оставят далеч назад.

Нека отбележим, че идеологията сега се използва именно от тези, които казват, че трябва да се сложи край на идеологията.

Екзистенциализмът не може да бъде включен в марксизма, ако се отчетат моите идеи за свободата, тъй като това, в крайна сметка, е независима философия. Не смятам, че тази философия е марксистка.

Не може да пренебрегне марксизма, защото е свързан с екзистенциализма по същия начин, по който някои други философии могат да бъдат свързани една с друга, без да са неразделна част една от друга, но днес аз не считам екзистенциализма за марксистка философия.

Мисля, че сега сме свидетели на упадъка на марксизма и че в близко бъдеще марксизмът ще има различен облик в сравнение с това, което представлява днес…

Имам предвид марксизма, приложен на практика, но той едновременно се използва и в теоретичен план. След Маркс марксизмът живее свой собствен живот и в същото време вече остаря.

Сега сме на етап, в който стареенето трябва да завърши със смърт. Това не означава, че основните понятия на марксизма ще изчезнат заедно с него. Напротив, те ще бъдат възприети и използвани. Но запазването на марксизма днес ще изисква много големи усилия.

За да бъда кратък, ще кажа само, че анализът на националния и международния капитализъм през 1848 г. няма ни най-малко отношение към днешния капитализъм. Необходимо е да се въведе ново понятие, което Маркс не е могъл да предвиди и което не е марксистко в класическото му разбиране.

В моето разбиране срещу марксизма съм на едно мнение с тези, които се наричат маоисти, с членовете на лявото пролетарско движение, с които ръководех изданието на „Народно дело”.

Отначало те бяха марксисти, но след това минаха по същия път, който аз трябваше да преодолея.

Те вече не са марксисти или в много по-малка степен от преди. Например Пиер Виктор (френски художник и режисьор - б.пр.), с когото работих по поредица от телевизионни предавания, престана да бъде марксист; може да се каже, че той поне вижда края на марксизма.

Но аз в никакъв случай не съм маоист. Този термин обаче не означава нищо. Много малко беше казано за Мао по времето, когато написах „Битие и нищо”. Разбира се, за членовете на определени групи тази дума има значение, макар и много неясно.

Те са си представяли, че някои от формите на социализъм, които могат да се видят (или се смята, че ще се видят) в Китай, трябва да бъдат приложени тук.

Тези групи вече са били маоисти дори по времето, когато портретите на Мао все още не са се появили на страниците на „Народно дело”, но те престават да бъдат маоисти, когато портретът на Мао започва да се мярка навсякъде.

Философията на свободата, която се ражда пред очите ни, ще бъде философия от същия вид като марксизма, тоест смесица от теория и практика, философия, в която теорията служи на практиката, но която взема свободата за своя отправна точка. Това, струва ми се, е нещото, което липсва в марксистката теория.

Използвам анархисткия термин „либертариански социализъм”, защото обичам да припомня донякъде анархисткия произход на моите мисли.

Винаги съм бил съгласен с анархистите, единствените, които са развили идеята за съвършен човек, роден в резултат на социални процеси, човек, чиято основна черта ще бъде свободата.

Но по отношение на политиката анархистите са доста примитивни. И по въпросите на теорията, при условие че говорим строго за теория и техните изключителни интуитивни открития, като идеи за свободата и цялостната личност, остават настрана.

Понякога се опитваха да приложат своите интуитивни идеи; така те живеят като общност, създавайки комуна в Корсика през 1910 г.

Наричаха ме екзистенциалист и аз се съгласих с това. Но не съм избрал това определение сам. Знам, че животните имат съзнание, защото мога да разбера поведението им само ако приема, че имат съзнание. Какво е това съзнание, що за съзнание е това, което няма език? Не знам нищо за съзнанието на животните. Може да е възможно да разберем това по-късно, но първо ще трябва да научим повече за съзнанието като цяло.

Всичко, което се говори за животните, за тяхната психология, като цяло е глупаво или поне напълно несвързано с нашите знания, свързани със съзнанието. Психологията на животните трябва да се разработи наново и изцяло. Но все още е много трудно да се каже на каква база да се направи това.

Не мисля, че живот и съзнание са синоними. Не, за мен съзнанието съществува там, където е забележимо, а има животни, които го нямат, например протозоите. Съзнанието се появява в животинския свят в определен момент, появява се при хората и несъмнено при маймуните. Но как се появява и какво е то?

Идеите идват по този начин: първо възниква неясна, неподкрепена мисъл, след което се опитвате да я изясните, да развиете функции. В резултат на това стигате до понятието съзнание, което вече не е чистото съзнание-чувство, което е съществувало първоначално.

Така че отначало се появява това, което аз наричам не знание, а интуиция, а истинското знание е в определен смисъл коренно различно от това, което тази първична интуиция може да даде.

Знанието изяснява характеристиките на неща, които не са били изяснени преди това; знанието развива други характеристики, отхвърля някои от тези, които преди са изглеждали очевидни. Разбира се, то запазва някаква връзка с първичната интуиция, но това са различни неща.

Аз наистина съм антиприроден философ, но само в определен смисъл. Знам, че първо е била природата, която е повлияла пряко на човека. Няма съмнение, че примитивните хора са имали пряка, истинска връзка с природата, както орангутаните или мравките.

Тези взаимоотношения съществуват и днес, но са потиснати от други взаимоотношения, които вече не са материални по природа или поне в които природата играе различна роля.

„Недостиг” не е онтологично понятие, но не е и просто човешко понятие, нито емпирична констатация. Понятието „недостиг” гравитира към онтологията, но само по себе си не е онтологично, тъй като хората, които виждаме около нас, не са подходящи за чисто онтологично изследване или за изследване от гледна точка на частни абстрактни идеи, както правят философите или специалистите по частна онтология.

Такива понятия трябва да се изучават емпирично, каквито са те всъщност. И в този случай можем да кажем, че човек е буквално заобиколен от недостиг, било то играчка, която детето не може да получи или храна, която е необходима на определена група хора и която те не получават в необходимото количество.

Във всеки случай има разлика между търсене и предлагане, произтичаща от самата човешка природа, когато човек упорито изисква все повече и повече в условията на ограничено предлагане.

Живеем в свят на недостиг и само от време на време е възможно да си представим постигането на изобилие, при условие, че човек може да промени естествените си потребности.

Не получавайки това, от което се нуждае в една област, човек прехвърля желанията си в друга област. Но във всеки случай в основата на това понятие е концепцията за недостига.

Недостигът винаги е следствие от социалното потисничество. Но има недостиг, който произтича просто от съотношението на нуждите на човека към количеството на необходимото. Разбира се, имам предвид свободно изразените нужди, които не са повлияни от никого.

В първоначалния смисъл обективната липса на нещо е недостиг. Желанието, волята и необходимостта да се използват определени обекти създават потребност, която понякога може да бъде неограничена, докато необходимият обект се съдържа в ограничени количества на дадена територия или по цялото земно кълбо.

Следователно за мен бедността е феномен на съществуването, човешки феномен; естествено, най-големият недостиг идва от социалното потисничество. Но последното винаги се основава на бедността; непрекъснато създаваме поле на недостиг около себе си.

Никога не съм имал морала на безразличието. Ако нещо затруднява спазването на моралните изисквания, това може да са специфични, често политически проблеми, които трябва да бъдат решени.

Както казах в „Свети Жене”, вярвам, че в момента не сме достигнали такова състояние, нашето знание не е такова, че да можем да реконструираме морал със същото ниво на стойност като морала от предишни времена.

Например, невъзможно е да се създаде морал в съответствие с плана на Кант, който да има същата стойност като самия кантов морал.

И въпросът тук е, че моралните категории зависят главно от структурата на обществото, в което живеем, и тези структури не са нито прекалено прости, нито достатъчно сложни, за да създадем концепции за морал.

Живеем в епоха, лишена от морал, или, ако желаете, когато морал съществува, но е или покварен, или е от личен характер. Това не винаги е било така, но днес сме изправени пред него. Това не винаги ще е така, но това е сегашното състояние на нещата. Казвайки това, аз не се отказвам от вярата, че човек има нужда от морал.

Като философ Мерло-Понти (френски философ - б.пр.) винаги се обръща към този тип битие, за чийто анализ е принуден да призове на помощ Хайдегер; никога не съм смятал, че подобни неща са приемливи.

Цялата онтология, която следва от философията на Мерло-Понти, е различна от моята: тя е много повече континуизъм.

Аз не съм такъв континуист: понятията „сам по себе си”, „за себе си” и някои междинни форми, за които току-що говорихме, са ми достатъчни. Мерло-Понти говори за връзка със същество, което е фундаментално различно от моето. Писах за това в работата си „Живият Мерло-Понти”.

Когато бях на 17 или 18 години, винаги са ми казвали, че можеш да научиш много от критиката. И дойдох в Париж с добри, дисциплинирани, разумни мисли по тази тема. Чета критиците, мислейки си: „На какво ще ме научат?” Но те не можаха да ме научат на нищо.

Мислите на други философи никога не биха могли да ме накарат да преразгледам идеите си. Може би аз съм един от упоритите, смахнати философи. Четох много, видях, че има какво да се каже за това, което чета и след това продължих да правя това, което правех преди.

Обикновено не изисквам от читателя да чете всичко, което пиша, но специалистите критици трябва да отделят време за това.

След това е необходимо да се представи съдържанието на произведението, да се реши дали гледната точка на автора се простира върху целия живот или се променя някъде по средата, да се опитат да обяснят еволюцията на възгледите, прекъсванията в последователността на мислите, да се намери изходната позиция, което е най-трудното: какво съм искал да кажа, След като написах това или онова произведение, защо съм решил да го напиша?

Това, струва ми се, е смисълът на критиката. Ето ги книгите, ето и човека, който ги е написал. Какво означава? Що за човек е това, какви книги е написал? Естетическата гледна точка ми се струва доста променлива и точно този аспект ме интересува.

Сега се съобщават много по-малко подробности за живота на хората, много по-малко се знае за тях, отколкото за хората от миналия век, защото проблемите на сексуалността, проблемите на живота са станали дълбоко индивидуални и практически са изчезнали за външни лица.

Например всичко, което знаем за Солженицин, важи в крайна сметка за цяла Русия. Известно е, че е бил заточен в лагер; веднага започваме да мислим за лагерите, да си спомняме какви са те и т.н.

Но що се отнася до навиците му - обичал ли е кафе? Каква е неговата сексуалност? Всичко това е пълна тайна. Може би някой ден ще бъде възможно да възстановим някои подробности от живота му от неговите книги, но някой трябва да направи това.

Всъщност нищо от това не е скрито. Мисля, че връзката ми с кафето и моята сексуалност са в моите книги, въпросът е само да се намерят и това зависи от критиците. С други думи, критиците трябва да използват книги и само книги, като добавят, разбира се, кореспонденция, за да установят какъв човек е написал тези книги, да определят посоката на мислите му, да разберат към какви доктрини се е придържал…

Трябва да е литературна биография, да показва човек с всичките му вкусове и принципи, с литературната му естетика… и всичко това да се утвърждава чрез книгите му. Такава според мен трябва да бъде работата на критиците.

Четох професорски курс, курс ex cathedra (фр. „без катедра, на свободна практика” - б.пр.), както го наричат, но постоянно прекъсвах, за да задам въпрос или да отговоря на зададен ми въпрос.

Вярвах, че преподаването не е да накараш един джентълмен да говори с младите хора; той трябва да спори с тях по конкретни въпроси.

Когато един от студентите ми каза: „Той е просто идиот. Той все едно повтаря, а аз веднъж преживях нещо съвсем друго”, трябваше да му обяснявам, че всяко нещо, всяко явление може да се погледне от различни страни.

Трябва да кажа, че се занимавах с моите ученици не само с философия, но и много други неща, дори бокс, и това наистина помогна да се намери общ език. Прекарахме много време, за да извадим на бял свят идеите, които бяха в главите им. Знаех реакцията на моите колеги, инспектори, всички тези типове. И после, аз позволявах на моите ученици да пушат в час, на което тогава се гледаше много накриво.

Мисля, че философията може да се учи от начален клас, разбира се, в малък обем, така че учениците да добият представа за възгледите на основните автори. За това са достатъчни например три часа седмично.

За мен философията е всичко. Да се занимавам с философия за мен означава да живея. Аз живея във философията, но това не означава, че винаги се държа като правоверен философ, макар моето възприятие винаги да е философско възприятие, дори когато гледам тази лампа или вас.

Убеден съм, че философията е начин на човешкото съществуване. Затова смятам, че трябва да се учи възможно най-рано и без гръмки думи.

1975 г.