Кирилка Демирева

В навечерието на Деня на Ботев с логото на издателството на БАН „Марин Дринов”излезе книга, посветена на гения на българската революция и литература. Тя е озаглавена „Ботевиада или десет етюда за Ботевото и нашето време”.

Неин автор е писателят и професор по българска литература Симеон Янев.

Книгата е плод на дългогодишните наблюдения на автора както върху творчеството на Ботев, така и върху присъствието на личността му в българските дела - от бурното революционно време, през Околчица, та до наши дни.

В заглавието на книгата има нещо от чувството на автора и на българина за космичното в образа на войводата, за всеобхватността на всичко най-висше в проявленията на най-българското време.

То отпраща към мащабите на Ботевата личност и необходимостта да осъзнаем отново и отново значимостта ? като пример и мяра за всяко българско време.

И особено за нашето, божем демократично време, което разбра свободата повече като “срутване на кумирите”, отколкото като възможност да се опре на силата на онази духовност, която е в основата на народностното ни единение.

В днешния ден непрекъснато се проблематизират понятия като патриотизъм и родина, а това води до разколебаване в оценката за личности и събития, чието място в българския мартиролог е безспорно. Това се случи, колкото и странно да е, и с Ботев.

Чуха се „преосмислящи” гласове, които в саможертвения акт на войводата и неговите четници провидяха тероризъм, безразсъдство. Безспорно подобни мнения, търсещи „лесна слава” за своите автори, чертаят разделителни линии, на които здравият разум не може да не се противопостави.

Именно „Ботевиада” и нейният автор отхвърлят всеки опит за ревизия на историческата истина, за пробив в българската памет.

Тя съдържа текстове, писани в различни години от новото ни време. Логично, в центъра на авторовото внимание е личността на Ботев, видяна през призмата на негови съвременници.

За релефното възприемане на образа помага и добре обмислената структура, която оформя няколко части на книгата, сред които се открояват „Балада за „Радецки” и „Десет етюда за Ботев”.

Текстовете не са възпроизвеждане на познати факти, а емоционален размисъл за сблъсъка на Ботевото време с нашето, тревога за бъдещето на народа, подвластен на самоубийствен нагон - виждане на Симеон Янев, заявявано с покрусата на човек и автор, за когото темата за българската съдба винаги е била централна в творчеството му.

Янев определя своите текстове в „Ботевиада” по следния начин: „…понеже не са публицистика, не са проза, още по-малко поезия, но по примера на Ботев носят по нещо от всяко от тях, ще ги нарека етюди за Ботев и Ботевото в съпоставка с нашето време.” В духа на заявеното е и особената ритмика в структурата на книгата.

Текстове с есеистичен стил се редуват с подчертано аналитични, когато личността на Ботев е обгледана в съпоставка с неговото обкръжение - приятели, съмишленици, семейство. Част от етюдите са печатани в периодиката, но в книгата те придобиват нова тежест, защото се открояват всеки със своя идейно-смислов център в контекста на основния замисъл.

Своеобразна отправна точка за възгледите на автора за Ботевото и нашето време представляват двата текста в началото на книгата, за които изрично е посочена годината на тяхното създаване: „Живот самоубийствен” (2001 г.) и „Дали бил знаял?” (2018 г.).

В първия текст авторът разсъждава за „духовната ни среда - десет години след началото на „внезапно сполетелия ни преход” и констатира, че през 1989 г. „вече бяхме една от най- бедните духом (страни) като отсъствие на спояващи духовни ценности”. И тревожният въпрос какво би означавало това за нас, когато влезем в ЕС и когато „моралният фактор тук не е състоянието на духовете на подразбирания морален фактор в Европейския Запад”. Отговорът остава за читателя, който вече е жител на страна - членка на ЕС от 2007 г.

Вторият текст е гневен изблик към всички онези нашенски критици на Ботев, за които героичният му саможертвен акт е „скъпоструващ театър, когато всичко е било ясно вече”, т.е., когато въстанието вече е било потушено.

Така двата текста в началото на книгата задават памфлетичния тон на отрицание на всичко убого в опита за пренаписване на историята, но и напомняне на съвременниците, че „не се гаси туй що не гасне”.

Но Янев има и друг поглед към всички противоречиви мнения, съпътстващи личността и делото на Ботев от пролетта на 1876 г.та до днес.

В предговора към „Ботевиада” той твърди, „че без отрицанието вчера и днес, не е и няма да бъде за нас постижима - самата му иначе безусловна негова гениалност, потвърждавана през изтеклия двайсти век…” Приемаме идеята, че в разноречието понякога се корени необоримата аргументативна стратегия на утвърждаването. Това читателят може да открие в „Ботевиада”.

Четата, „Радецки”, войводата Ботев… Като че ли те са най-оспорвани от гледна точка на целесъобразността - прнцип на всяко статукво, на всяка безлика мисъл.

В първата част, „Балада за „Радецки”, авторът доказва, че този епизод от българската история, неочаквано за много сподвижници на Ботев, се оказва зареден с бъдещи съдбовни превратности за българите.

Като се опира на биографията на Ботев от Захари Стоянов, най-автентичният за събитията текст, Симеон Янев анализира и доказва гениалната промисъл на Ботев за последствията от делото. То е във висша степен разумен и най-важното, безусловно необходим акт, довел до Освобождението.

След отказа на старите войводи да оглавят четата, идва спонтанното Ботево решение: „Аз ще ви стана войвода!” Анализирайки историческия момент, авторът убедително доказва, че това не е волунтаристичен акт на „луда глава”, а закономерно следствие от прозрението на Ботев за възможностите, които трагичните събития от Април 1876 разкриват пред българите, ако за тях се заговори в Европа.

Ясното съзнание, че България не може сама да извоюва свободата си, защото земите български са в „чрево адово” (Иван Вазов), изправя Ботев пред необходимостта от решителни действия, щото очите на Европа да се отворят за страданията на народа му.

Оттук и добре обмислените стъпки от формирането на четата до дебаркирането й на козлодуйския бряг.

С особено вълнение авторът проследява всеки час от денонощието, когато „градинарите” се качват на кораба „Радецки” от всяко дунавско пристанище; когато Ботев написва двете знаменити писма - едното до семейството си, другото до европейските вестници.

И моралната висота на обреклите се на смърт за родината, и респектът, който войводата предизвиква у австрийския капитан на кораба.

Документалният разказ е белетризиран, на места тонът е приповдигнат, защото той носи патоса на утвърждаването, но и на заклеймяването на вчерашни и днешни посегателства върху светостта на това велико българско време и неговите герои.

Като част от „Ботевиада”, стилистично и съдържателно, „Балада за Радецки” се отличава от останалите текстове.

Тя е по-близо до психографиите на водачите на Априлското въстание от книгата „Корени” (1976 г.), издавани многократно по-късно. Заслуга за разработването на този жанр има именно Симеон Янев.

Изграждайки психологическия портрет на Ботев, писателят разкрива проявленията на един изключителен характер, който се съизмерва с величието на епохата.

С особено авторско проникновение за времето на Ботев и личността на гения се отличават есетата „Ботев - отвъд понятното”, „”Ботев - надредното”.

Янев разсъждава върху парадокса, видян от самия него, че „Ботев във всичко е в противоречие с всичко, което е” откроявайки самотната му фигура като мисъл и действие в неговото време.

Заключението „Наш, той не бе един от нас” въздейства с отрезвяваща сила за всяко самодоволство, забрава или поругана памет.

Независимо от “надредността” Ботева авторът не мисли, че трябва да правим икона от него, „зад която да скрием днешната си и вчерашна нищожност…Но не можем и да го отстраним от живота си, докато още не сме изчезнали…”

И докато не сме изчезнали, всяко спомняне за Ботев ще бъде незаглъхващо ехо за едно величие. Такова спомняне е и „Ботевиада” Всеки ред от нея е проникновено вглеждане колкото в Ботево време, толкова и в нашето. И болка заради духовната им несъизмеримост.