Инокентий Аненски

превод: Любомир Духлински

I.

Поетите обикновено говорят за едно от трите неща: или страдание, или смърт, или красота. Зрънце страдание трябва да има в смеха, та дори и в сарказма, иначе поетът никога няма да ги усвои в себе си. Но поетът симулира страданието с особена охота. Симулира, разбира се, като поет, тоест творчески, красиво, със страст, със самозабрава, но все пак само симулира. Не можеш да извлечеш елегия от погребение. За това трябва да си се представим и да се самосъжаляваме в ковчега.

Поезията с нейните розови сълзи и нежното съжаление на поета към самия себе си, макар и не истинско, не лично за себе си, а само такова, което с призрачна страст е готово да живее за всички - поезията, казвам, е по същество най-яркото отрицание на истинското страдание и на изгарящото състрадание. Мъката не може да живее за другите, дори призрачна, защото самата тя е цялата глупост, цялата спонтанност на момента: тя стене, смила, проклина и понякога се подчинява, но винаги само с неделима и непредаваема автентичност.

Състраданието също няма време за думи. Състраданието не сънува Прометей върху скалата: то трябва мълчаливо да отвива превръзките, докато длетото на хирурга дълбае увредените кости на бледото дете.

И никъде трагичната роля на поезията не е разкрита с такава яркост, както в изобразяването на мъката. Все пак поетът е влюбен в живота, защото би искал да се разлее в света, защото си въобразява, че всъщност той сам е станал този свят, а всичко това е само илюзия. Не поетът се превърна в живот; напротив, животът е принизен, стеснен до самия него, толкова често смешен и дори абсурден, ако го сравниш с истинския. И там, където поетът чувства, както му се струва, само чужда мъка, в действителност се перчи и процъфтява само безнадежден егоизъм, макар и не обиден за никого и дори утешителен за всички, но също толкова чужд на истинското, ефективно състрадание, колкото и неговият глупав и добре охранен брат.

Идеята за смъртта също винаги е привличала поетите. И според мен има сериозна психологическа причина за това, дори две причини.

Работата е в това, че страхът на човека от смъртта е дълбоко егоистичен и само по това е интимно близък до поезията. От друга страна, идеята за смъртта е привлекателна за поета поради размаха, който дава на въображението. Реми дьо Гурмон отдавна отбеляза, че нашият интелект не може да свикне в обобщаването на идеята за смъртта с това, което, изглежда, е особено близко до нея, тоест с идеята за несъществуване. Тук именно поезията е една от силите, които мощно поддържат тази разединеност. Факт е, че поетът е влюбен в живота и затова смъртта за него е само една от формите на този многообразен живот. Несъществуването получава символ, влизащ в общение с другите и по този начин нищо от нищото не се превръща в нещо: оказва се при него, че има сила, красота и собствен мистериозен смисъл.

Но най-любопитното е проявлението на идеята за красота в поезията.

Поезията възниква от мечтателното общуване на човека с живота. От това става ясно, че идеята за красота не може да остане една чиста идея. Красотата се превръща в чувството и в желание на поета и живее в поезията като нещо много по-конкретно, сложно и най-вече по-тясно, отколкото в речника, отколкото в мисълта.

Някъде Стендал нарича красотата обещание за щастие. В това признание може да се открие един от ключовете към разбирането на поетическата концепция за красотата изобщо. Красотата за един поет е или красотата на жената, или красотата като жена.

Във всеки случай именно тази красота неволно търсим в поезията и точно в този смисъл красотата представлява противовес на идеите за мъчение, самоограничение, жертва, които, както вече видяхме, също подхранват поезията. Животът, поставяйки граница на поетичните мечти и правейки ги не само смислени, но сериозни и дълбоки, и най-важното - живи и заразителни, този живот сякаш се грижи за равновесието в човешката душа, когато душата възприема поезията. Отрицателната, болезнена сила на мъката се уравновесява в поезията от силата на красотата, която съдържа възможността за щастие. В същото време идеите за мъка и красота понякога се събират и техните комбинации пораждат уникални символи, но дори и тогава не преставаме да усещаме първоначалното им противоречие. В поезията, както и в живота, красотата и мъката не са неутрализирани - те само осигуряват повече или по-малко интересни преплитания.

II.

Непосредственият ми интерес са символите на красотата в тези руски писатели, чиито думи са особено мили и важни за нас.

Всеки път, когато започна да чета Пушкин, ми се струва, че този поет мисли за женската красота само естетически.

Геният на чистата красота положително ме заслепява с непоносимия си блясък. Но това е само първото впечатление. Това, което минава през цялата поезия на Пушкин, е по същество едно напълно различно, по-жизнено отношение към красотата. Красотата определено е дружила с желанието му. Тя хумористично е украсявала самите му сънища.

Красотата за Пушкин е нещо самодостатъчно и лъчезарно-безразлично към хората. Мимолетно видение, гений на чистата красота, безразлична природа, хвърляща своето сияние върху гроба на поета - всички тези символи не са лишени от скръбното съзнание, че красотата живее свой особен и освен това непонятен и чужд за нас живот, и че колкото повече ми е нужна, толкова по-малко аз съм й нужен. Добавете към това темперамента на поета: това е един ненаситен, грозен, дори плашещо красив негроид, което самият поет добре е знаел и от който е страдал.

Отношението на Пушкин към красотата се проявява характерно както в образната, така и в чисто субективната символика.

От Поета-Черномор, влюбен в красавицата Людмила и напълно ненужен за нея, негова весела и безразличена пленница, та чак до самопризнанието в стихове, адресирани до Наталия Николаевна Гончарова, ние почти винаги виждаме в поезията на Пушкин или срама на поета, или само призрачната му победа над красотата.

Татяна се нуждае от Онегин само за своето самоопределение. От първата среща Татяна вече беше някъде над него и само болезнено осъзнатото тщеславие и суета на Пушкин към неговия герой остави Онегин толкова дълго сляп за изключителната красота на това момиче. Марина - може би най-яркият от символите на прекрасното безразличие на Пушкин, а Дон Жуан е толкова далеч от това да притежава последната от жените, които е обичал, както е героят на „Русалка”, който в крайна сметка също умира от чара на съблазненото от него момиче. И тук изобщо няма възмездие, а само специалната концепция на Пушкин за красота под формата на студена и могъща русалка. Любовта на Пушкин към съпругата му беше, така да се каже, завършването или, по-точно, жизнената реализация на този възглед за красотата, който преминава през цялата му поезия. Пушкин толкова малко и непълно владееше това сияйно безразличие, тази самодостатъчна и студена красота, както и неговите герои. И смъртта, точно навреме, освобождава Пушкин от най-горчивите разочарования.

Концепцията за красотата на Лермонтов е характерно различна от тази на Пушкин. В тази поезия, напротив, красотата, като една от формите на живот, беше преди всичко призив.

Символите на Лермонтов като цяло изглеждат тревожни и почти винаги съдържат заплаха и предизвикателство към силен или поне смел враг. Платната викат бурята, Казбек заплашва човека, мцирите се борят с барсове. Дори мъртвия боец в снега е предизвикателно заплашителен и когато Лермонтов го сравнява с бор, посечен в смолистия си корен, ние се страхуваме не защото е убит човек, а точно защото Калашников е отсякъл дърво от свещена гора.

Сарказмите на Иван Грозни ни плашат по-малко, напротив, те дори разсейват бурното напрежение на момента. Красотата на жената също е предизвикателство за Лермонтов. Животът сякаш му казваше чрез красотата: „Вземи ме, но знай, че не е лесно и е опасно.” А той отвръща: „Да, приемам твоето предизвикателство. Но аз нямам нужда от такова щастие, което ми обещава твоята красота.”

В „Таман” предизвикателството е особено ярко. Всъщност там дори няма нищо друго освен това предизвикателство. Момиче в раирана рокля, а после само по риза и само с шал препасана, без име, но с горящи устни, цялата неуловима, гъвкава, подканваща, чистокръвно-страстна, коя е тя, откъде е тя, защо е тя? В крайна сметка това дори не е изкушение и, разбира се, тук няма и сянка от самоутеха. И кой би видял нещо подобно на интригата в „Таман”?

Ето - приятелката на Чичисбей идва при него, след като е махнала всички бижута, които биха могли да убодат нейния неопитен любовник; а един от героите на Хюисман, докато чака своята дама, никога преди интересен час не забравя даже за своевременното отстраняване на всевъзможни пречки под формата на тиранти. На тези хора всъщност им е обещано нещо. Но на Лермонтов красотата само мимоходом хвърля призив и това е достатъчно. В лодката, значи - в лодката. Гледай само, кобило, кого ще вземеш! Предизвикателството се крие и в красотата на Бела, за която е необходимо да се открадне и която самата трябва да бъде открадната. А Печорин отказва щастието с Мери толкова високомерно, колкото е равнодушен самият той. От дълбините на манастирската килия красотата на Тамара предизвиква Демона. Риск, безумна страст за печалба, трагедии, основани на кръвни връзки - всички тези конфликти се раждат в Лермонтов около красотата. За него това е едно от усложненията на живота, едно от препятствията пред свободната душа.

Поезията на Лермонтов умира твърде рано, за да може да се нарече напълно развито неговото мечтателно отношение към живота. Според мен той дори не е имал време да се самоопредели. Но поетът избра един наистина необичаен път за това самоопределение -  пътят на смелите. Стендал му даде поза, но тази поза не подхождаше на поета. Френският буржоа от наполеоновата формация носеше в душата си идеала на рицаря-завоевател, рицаря-самохвалко. В съответствие с това гледа на красотата Стендал. Влюбен в Симонета, той не забравя да препише италианските й бележки в своя дневник, с всички грешки при това. Изглежда той отчита победата си предварително за собствената си бъдеща слава: след като се върне в Париж, той ще покаже дневника на Форе - et cela sera, peut-etre, pour la posterite (това може да остане за потомството - фр. б.пр.). Красотата наистина обещава щастие на Стендал, но какво обещава на Лермонтов? Нима той знае това? Може би само смъртта знае. Не, в Лермонтов е живял не наследникът на сребърните легиони на Траян, а разбойник, при това не толкова шотландски, колкото степен руски разбойник, и жената със своята красота е била за него в този първи творчески период - който в крайна сметка само случайно става и последен - беше за него, казвам, просто детайл от борбата.

Когато чета в песента за Стенка Разин как някога той почитал Волга като персийска принцеса, неволно се сещам за Лермонтов.

В Гогол живееше хипохондрик, болен аскет. Красотата беше близо до нещастие за Гогол. Самата любов не доставяше много удоволствие на Гогол. Върху неговата гоголска красота наистина лежи някакъв отдалечено примамлив, но в същото време изстрадан отпечатък. Красотата за Гогол беше неговата Катерина, бледа и обречена жертва на магьосника, това беше неговата изхабена дама, неговата полякиня, измъчвана от глад. Това беше олицетворение на победена и предадена красота-мъка. Изкачете се едно стъпало по-високо и само опиумът ще ви даде недостижима красота или тя ще блести за вас от платното.

Във всеки случай красотата не само никога не е давала, но и никога не е обещавала щастие на Гогол. Напротив, той я обичаше само когато беше съкрушена и гледаше тъжно, иначе красотата ставаше дори просто призрачна, такава, че дори къдриците й не се различаваха от виещия се дим, красотата на Улинка в сънищата на Тентетников, пушещ лула, толкова ефирна, чиста и дистанцирана красива, че дори не дразни.

Но едва ли е имало друг руски писател, който с такава пълнота, с такава самозабрава да може да попадне под обаянието на женската красота като Тургенев. Въпреки дългата поредица от красиви жени, които минават пред нас в неговите разкази и романи, психологическият мотив на отношението на Тургенев към женската красота е изключително монотонен. Ако песента на разбойника ви напомня как Лермонтов гледаше на случайно завладяната от него красота, как той всъщност я презираше, тогава символът на любовта на Тургенев ще намерите само в епосите. Между тези скучни степни приказки, където безкрайно и вяло се редуват раздвоени стихове, като полюшване на гърба на камила или люлка на казашко седло, има една, в която е изобразена дръзка героиня. Героят я зашеметява отново и отново с разпилянта си коса, а красавицата си въобразява, че я хапят комари. И така, за да спре това досадно гъделичкане, Настася Микулична прибира юнака и коня му в дълбокия си джоб. Спряла на почивка, тя обаче се поддава на женското любопитство и след като е намерила герой по свой вкус, го е поканила незабавно да прави любов с нея. Краят е тъжен, но работата не е в краят. Героят, поставен в женски джоб заедно с коня си, е истинският символ на отношението на Тургенев към красотата. Красотата със сигурност го обхваща, защото тя е най-истинската сила. Красотата отслабва волята му, отслабва го, ако не задоволи мъжа с удоволствието, което обещава. И това вече не е просто обещание да те направи щастлив, като това на Стендал, а съзнанието на Тургенев за силата на красотата, още повече - наглостта на властната красота. Мъжете са жертви на красотата, всички тези любители на пресни кифлички, бригадири, Санини, Ергунови… понякога обаче протестират, но после плащат за това с живота си, като Аратов или Базаров. Нужно ли е да изброявам красавиците? Понякога обаче оставаха без жертва, като Сузана. Но тогава Тургенев им дава второ съществуване. Сузана оживя в Клара Милич и най-накрая получи своето, дори след смъртта. Кротката красота на Тургенев някак си не ни впечатлява. Тя е Бог знае какво. Тя е живи мощи. Затова „Първата любов” изглежда като кралица, дори когато я бият.

Дори и без власт, жената при Тургенев винаги е смела или поне силна: такава е Лиза, такава е Елена. Мариана също преживява Нежданов и най-накрая намира своя път. Нежданов почива, Маркелов отива на тежък труд в каторга, а след това Мариана най-накрая се успокоява при Соломин - три жертви не са толкова малко за очарователно момиче с папагал и идеали.

Достоевски също виждаше сила в красотата, но за него вече не беше онази опияняваща сила на насладата, заради която Тургенев забрави всичко на света, а лирично приповдигната, покаяно-засилена изповед на греха. Красотата на Достоевски или се разкайваше и изпадаше в истерия, след това съблазняваше младежи и седеше в скута на манастирски послушници. Понякога цинично предизвикателна, понякога злобно пресметлива, понякога яростно сантиментална, красотата почти винаги носеше дълбоки рани в сърцето на Достоевски; и почти винаги или падането, или ужасната обида, която е претърпяла, й придаваха зловещ и трагичен характер. Това са Настася Филиповна, Катерина Ивановна, Грушенка и Лиза, героинята на „Бесове”.

Красотата на всички тези момичета и жени, но странно - винаги неомъжени, ако красотата им определено трябва да бъде очарователна - всъщност нямат нищо съблазнително в себе си. Наистина карамазовщината остави особен отпечатък върху Грушенка, но външната страна на нейната характеристика не беше много сполучлива за Достоевски и наистина ли той искаше да ни позволи да усетим чара на Грушенка? Във всеки случай външният вид на Грушенка по-скоро прилича на паспорта на ярославска селянка. Лизавета Вонящата излезе къде по-релефна от Грушенка. Затова пък Настася Филиповна, Аглая и други са някак си твърде великолепни. И в същото време те не само сеят скръб около себе си, но и самите те са лишени от радостното съзнание за своята сила. Това са преди всичко мъченици, понякога весели, дръзки, дори пресметливи, но непременно мъченици. Вярно е, че Достоевски все пак допускаше красота в жената и може би дори я обичаше по свой начин. Но красивите маски на мъже като Ставрогин и Свидригайлов, бяха отвратителни и страшни, въпреки че бяха страшни по съвсем различен начин. Ако в жената красотата най-често криеше нещастие, рана в сърцето, дълбока и отмъстителна обида, то в мъжа красотата ни караше да приемем студена порочност. Юлиан Мастакович на коледната елха - ето какъв е красивият мъж в творчеството на Достоевски. Катерина Ивановна ще унищожи Митенка с истеричната сила на красотата си, а Свидригайлов вижда насън дете, което той е обидил и довел до самоубийство. Красотата на жената у Достоевски е сила, тя е заплаха, тя е, ако искате, дори ужас; тя крие и мъка, и скръб. Но красотата на мъжа е маскирана и зад нея винаги се търси или бруталност, или низка похот, тя е фалшива, ненужна е и затова е развратна.

В младостта си Толстой рядко се интересува от въпроса за красотата. Само в една от ранните си работи той се опитва да анализира нейния чар и там красивата жена се оказа по-силна от „кадета”.

И тогава Толстой се опря на този опит. Едва по-късно, започвайки с “Война и мир”, Толстой определя красотата като хитър враг.

„Преструвайки се на моя плячка, този враг иска да ме унищожи, но аз разбрах номера му и ще дойде време, когато ще се разплатя с него.” Красавицата Елена хвана Пиер, но меченцето растеше и ставаше по-силно в ръцете й и той я напусна. Самата красавица умря, а нейната смърт беше най-грозната и ужасната. След „Война и мир” Ана Каренина съблазнително се преструва на плячка на Вронски, но в крайна сметка и тя е победена. Вронски ли беше плячката или тя самата? Не, целият й заплетен и объркан живот, заплетен в името на страстта и за забавление на красотата, накрая се възмути и бутна Ана под влака. За Толстой женската красота със сигурност трябва да бъде скромна, като теменужка и да се крие под голямата периферия на шапка. Красавицата в живота има право само на една минута надежда за щастие, докато широкополата шапка и пенснето на учения се навеждат над нея като над безименната гъба. Ако не сте успели - скрийте се, оглупейте и си останете за цял живот обща леля, Софи от „Война и мир”.

Ако е успешно - раждайте и хранете, хранете и раждайте.

Дори не слушайте музика, Бог знае какво още може да излезе от музиката!

Следващият акт в борбата на Толстой с красотата се разиграва в „Кройцерова соната”. Запълва го красива жена, убита за изневяра, може би дори само за кокетство; главно не за изневяра и не за кокетство, а защото Толстой от младостта си не може да гледа женска фигура, обвита в трико. Това е неговата прищявка, това е идиосинкразията на един велик човек. И накрая, последната фаза от победоносната борба на Толстой с женската красота са двете жени от романа „Възкресение” - едната в публичен дом и след това на каторга, другата сред блестящо общество, в ложата, където тя напразно се опитва с очи да склони човека, в когото се е влюбила, към обичайния за нея акт.