Инокентий Аненски

превод: Любомир Духлински

Не знам това. Но дори и да знаех какво е поезия (ще ми простиш, неясна сянка, това плагиатство!), нямаше да мога да изразя знанията си или в крайна сметка дори да бях подбрал и сглобил подходящите думи, пак нямаше бъда разбран от всеки.

Като цяло има реалности, които очевидно е по-добре да не се определят изобщо. В крайна сметка има ли облекло, кройката на което да е подходяща за Милоската богиня?

От безбройните определения за поезия, които някога намерих в книгите и измислих сам (нищо не може да бъде по-просто и по-безполезно от тази дейност), в момента се сещам за две.

В „Слънцето на мъртвите” прочетох нечии красиви думи, че последният от поетите е Орфей, а един много учен хибрид каза, че „поезията е отживелица от митологията”.

Този нещастник вече умря… А и нима можеше да живее с такова съзнание? Двете определения, които са оцелели в паметта ми, въпреки тяхната разночетивност, се основават по същество на един и същ постулат за „златен век в миналото”.

Естетът вярва, че тази епоха е белязана от творчеството на боговете, а за митолога в златния век хората сами са си създали боговете.

Не бих нарекъл тази разлика особено интересна, но естетически пред нас са: от една страна, здрачната красота на Данте, от друга, високи фабрични комини и мъгла, наситена със сажди.

Изглежда, че няма тема на света, за която да се говори с такава претенциозност и толкова банални хиперболи, както за поезията.

Един списък от метафори, с които хората смятат да подходят към това явление, толкова близко до тях и толкова загадъчно, може да се приеме като документ на човешкото безумие.

Идеалният поет беше последователно, ако не и едновременно, пророк (вече не говорим за боговете), ковач, гладиатор, Буда, орач, демон и някой друг, освен множеството стихийни и материални наподобявания.

Векове наред поетът не е правил нищо друго, освен да пирува, винаги с розов венец, но и понякога е бил приведен, едва ли не във вериги. По каприза на своите събратя, той ту неспирно дрънкал на лира, ту непрестанно кървял до смърт, понасяйки такива мъчения, които може би дори не са се присънвали на директора на музей на восъчни фигури.

Този доведен син на човечеството, заедно с Жерар дьо Нервал, отгледа за себе си косите на Меровинг и, прехвърляйки синьо кадифено наметало през лявото си рамо, намери нещо, за което да говори с часове с луната, малко по-късно той беше видян във фоайето на Комеди франсез, и той носеше червена жилетка, след това дойде на себе си, казват, че дори си подстригал косата, облече яке от гутаперча (горкият, как страдаше от миризмата му!) и започна да шие ботуши в публична работилница между позирането за Курбе и изучаването на книгата на Прудон за изкуството.

Но нищо не излезе и горкият беше затворен в лудница. Кой не посочи целите на поета и не го облече в собствените си дрипи? Колекцията от идеални поети расте и изобщо не бих се изненадал, ако представители на различни спортове, демонизъм и дори професии (без да се изключват крадците) някой ден я обогатят на свой ред.

Въпреки че в заглавието написах: Какво е това поезия? - нямам намерение нито да умножавам, нито да разбирам определенията на това изкуство. При това аз няма какво да уча, тъй като в областта на поетиката имам само наблюдения, желания или съмнения. Разбира се, мисълта, този усърден чертожник, винаги чертае някакви схеми, но, за щастие, скоро ги изтрива без много съжаление.

На първо място, за метафората „поетичен образ”.

Ако не става дума за чисто психически действия, то тази метафора трябва да се прилага с големи резерви към поетическите явления.

Въпреки че Хораций е казал Ut pictura poesis („като картина на поезията” - б.пр.), образът е неразделна и неизбежна (изглежда) част от живописта; предполага нещо конкретно и ограничено, обрязано. В известна степен всеки образ е безусловен, самостоятелен и има самостоятелна стойност.

Да отворим наслука Пушкин:

„Около лилиевото чело,
като облак къдрици чернеят,
като звезда светят очите й,
устните й като роза червена.”

Тук има цял букет, цял мелодичен дъжд от символи, но какво общо има тук живописта?
Изобщо поезията трябва да говори с думи, тоест със символи на душевни действия и между двете може да се установи само много приблизително и освен това чисто условно отношение.

Откъде се взема в поезията, както преимуществено в езика, живописната определеност? Сами по себе си творенията на поезията не само не са съизмерими с така наречения реален свят, но дори и с логическите, морални и естетически отношения в идеалния свят.

Според мен цялата им сила, стойност и красота е извън самите тях, тя е в поетичната хипноза. Освен това тази хипноза, за разлика от медицинската, оставя мисълта на човека свободна и дори засилва нейния творчески момент.

Поезията ни е приятна, защото ни принуждава и ние да бъдем малко поети и с това да разнообразим съществуването си.

Музиката на стиха, или прозата, или онази нова форма на творчество, която в наши дни се ражда от тайнственото съединение на стиха с прозата, не надхвърля съпровода на полета на тези мистично оцветени и разтапящи се облаци, които препускат в душата ни под наплива на поетични звукосъчетания.

В тези облаци има, може би, и сълзите на нашите спомени, и лъчите на нашите мечти, понякога дори силуетите на скъпи за нас лица проблясват в тях, но би било непростимо грубо да приемем тези мистични изпарения за съзнателни или дори ясни отражения на онези явления, които носят същите имена.

Отварям произволно книга на поета, стоящ на границата на два свята - романтика и символизъм - Бодлер.

Ето едно цвете от неговия „Болезнен букет”:

„Pluviose*, досаден за цял живот
Мрачен студ се излива на големи вълни
над бледите обитатели на съседните гробища
и смъртността в мъгливите предградия.

Котката ми лежи на пода и търси кутията за отпадъци
Движейки се без почивка, тялото и е слабо и краставо.
Душата на един стар поет се лута в канавката -
тъжният глас на един студен призрак.

Земната пчела вие и дънерът пуши.
Придружава часовника със студ във фалцет.
Въпреки това, в игра, пълна с мръсни духове -

фаталното наследство от стара водянка.
Червеното сърце на вале и дама пика
разговарят зловещо за мъртвата си любов.

* петият месец от френския републикански календар (1793-1805), първоначално от 20 януари до 18 февруари (б. пр.)

Ако искате да видите галерия от „образи” в този сонет, тогава от поетичен бисер той ще се превърне в някакъв магазин на боклуците.

Месецът на дъждовете, ядосан на всичко живо, хвърля вода от небето на цели рояци: само черен студ достига до бледите обитатели на гробището, но епидемии вече гнездят в мъглата на предградията. На моя прозорец котката гледа да легне по-удобно и движи слабото си и краставо тяло без почивка.

Душата на стария поет се лута във водосточната тръба и има тъжния глас на леден призрак. Камбаната жално стене, а в камината главнята пее фалцетно на стенния часовник, който е с хрема. Междувременно, в тесте карти, сред ароматите на мръсотията - починалият страдаше от водянка - красивото червено вале и дама пика със зловещ шепот преминават през епизоди от своя заровен роман.

Не знам за какво си мислиш ти, читателю, когато препрочиташ този сонет. За мен той беше подслушан от поета в есенния капчук. Достоевски също е слушал тази капка повече от веднъж: „Цели часове - казва той - минаваха така, дремливи, лениви, сънливи, скучни, като вода, която тече звучно и равномерно в кухнята от мивката в дървеното ведро.

Сонетът на Бодлер е ехо от душата на поета към онази тъга на съществуването, която открива в капката друга, съзвучна със себе си, мистична тъга.

Символите от четиринадесетте реда на Бодлер са като маски или набързо нахвърлени върху дрехите, под които проблясва тъгуващата душа на поета, едновременно искаща и страхуваща се да бъде разгадана, търсеща единство с целия свят и в същото време неволно жадуваща за тревожната си самота.

Но може би ще намерите моя пример за не много типичен. Искате да вземем някой по-възрастен? Може би Омир. Един стар немски учен помолил последните му мигове да бъдат разведрени с четене на Илиада или поне с каталог на кораби. Тази колекция от легенди за воините на Агамемнон, понякога просто списък с тях, сега ни изглежда доста скучна; не знам какво е обичал в него почитаемият буржоа - мислите в творбите или може би романтизма на строгата му младост, първата му любов, луната в Гьотинген и кестеновите дървета?

Но напълно разбирам, че каталогът на корабите беше истинска поезия, докато внушаваше имената на моряците, които плаваха под Илион, сега те нищо не означават, самите звуци на тези имена, завинаги замлъкнали и загинали, в тържествения каданс на строфите, също вече неразбираеми за нас, въведени в спомените на древния елински живот от верига от цветущи легенди, които в наши дни се превърнаха в избледняло наследство от сините речници, отпечатани в Лайпциг.

Какво е толкова сложно, ако някога дори символите на имената, придружени от музиката на поезията, предизвикваха у слушателите цял свят от усещания и спомени, където виковете на битката се смесваха със звъна на славата и блясъка на златните доспехи и лилавите платна с шума на тъмните егейски вълни?

Удивлението от героичните силуети на Одисеевците и Ахиловците все още някак ни свързва с древните почитатели на Омир, но би било просто нелепо да сведем живата поезия с нейния блясък и аромат до академични линии по вкуса на Корнелий и Овербек.

Значи ли това, че символите, тоест истинската поезия на Омир, са загинали? О, не, това означава само, че четем в старите редове нов Омир и „нов”, може би в смисъл на разновидност на „вечен”.

Когато хората престанаха да различават зад неясното шумолене на хекзаметъра плисъка на водата върху ахейските гребла, дъха на гребците, гнева на настигащия и трепета на настигнатия, те започнаха да търсят нови символи в Омир, влагайки в неговите произведения ново психологическо съдържание.

„Одисея” в превода на Фосат също е красива, но при немският преводач античността точно се пречупва в призмата на немските пасторали.

Сред хекзаметрите, говорещи за семейството на Алкиной, няма, няма, пък току чуете бумтенето на звънците на тъмночервени крави с черни очи, миризмата на прясно мляко, проблясват зелени връзки, големи червени ръце, честният Ханс върху дървените му подметки ; ето нечия лула бавно се разпалва, а ето пастор с черна шапка и с пръчка, прегърбен, крачи близо до църквната ограда.

Но за тревожната душа на човек от 20-ти век пасторалната добродетел едва ли е по-близка от бранната слава на епоса, а символите на Омир събуждат у нас съвсем други естетически емоции.

Ахил дразни въображението ни със своята мистериозна и трагична красота. Магьосницата Кирка е изобразена с котешки гръб, както при Бърн-Джоунс, а Елена вече не можем да гледаме по друг начин, освен през призмата на Гьоте или Льоконт дьо Лил.

Нито едно голямо поетично произведение не остава завършено по време на живота на поета, но в неговите символи остават дълго време въпроси, привличащи човешката мисъл. Не само поетът, критикът или художникът, но дори зрителят и читателят вечно създават Хамлет.

Поетът не създава образи, но предизвиква вековни проблеми. Между Беатриче на Данте и Мадоната на звездите на Фра Беато, въпреки сходството на понятията, има цяла бездна. Мислили ли сте някога за безнадеждността на поетичните илюстрации?

Разбира се, рисунките с молив на Ботичели са безкрайно по-интересни от баналния лукс на Доре и неговия вечен бурен фон.

Но дори в силно строгите щрихи на нежния куатрочентист (Quattrocento - обобщаващ термин за културните и творческите събития от 15 век в Италия - б.пр.) виждаме не толкова Данте, колкото любовта на Ботичели към Данте. И дори ако самият Данте Габриел Росети (английски поет, илюстратор, художник и преводач - б.пр.) се опита да ни предаде Офелия с четка, дали наистина, безсилно попаднали под нейното очарование, няма да се обидите за миг за онази вечна Офелия, която може да съществува само символично, в безсмъртната илюзия на думите?

Творенията на поезията се проектират в безкрая. Душите проникват в тях отвсякъде, причудливо прокарвайки през тези облачни дворци вечно нови галерии; и те могат да се скитат там векове наред, срещайки се само случайно.

Но да се върнем към първото от определенията за поезия, за които говорих по-горе. Последният от поетите е Орфей. Защо?

Нима черното весло на Орфей е по-красиво в златната мъгла на утрото, отколкото в аления здрач?

Златният век на поезията в миналото - това е постулат, но дори не е Евклидов. Изобщо не мисля да ви уверявам, че Рение е повече поет от Юго, но защо да си затваряме очите за еволюцията, която се случва в поезията по същия неизменен начин, както във всички други области на човешкия дух?

Наследството на поетичния стил ни изглежда все по-тромаво. Бих искал да избягам някъде от тези банални метафори, наивни хиперболи и най-накрая да се отърва от тези верни и точни места.

Грубият факт е, че всичко, което не е имало време да стане свободна мисъл, част от моето аз, малко по малко губи властта си над поезията.

Фактът, че дикенсовия герой напразно надяна маските на археологията, медицината, етнографията, психологията, историята - това не го направи по-силен във внушението. Къде всъщност отиде прословутата снимка на реалността и къде са всички тези протоколи, собствени имена, избрани от вестникарски хроники и т.н.?

Красотата на свободната човешка мисъл в нейния триумф над словото, чувствителен страх от грубия план на простащината, безстрашието на анализа, мистичната музика на недоизказаното и записването на мимолетното - това е арсеналът на новата поезия.

Всеки ден в изкуството на словото все по-тънко и все по-безмилостно правдиво се разкрива индивидуалността с нейните капризни очертания, болезнени завръщания, с нейното тайно и трагично съзнание за безнадеждната ни самота и мимолетност.

Но цяла бездна дели индивидуализма на новата поезия от лириката на Байрон и романтизма от егоизма.

От една страна, аз, като героя на скалата, като Манфред, съм демон; аз съм политически борец; а другият аз, тоест всеки, аз съм учен, аз съм като лъч в макрокосмоса; аз съм Ги дьо Мопасан и човешкото аз, което не търси самотата, а напротив, страхува се от нея; аз, вечно плетящия своята мрежа, за да докосне тази мрежа поне ръба на дъговидната си мрежа до друга мрежа, също толкова безнадеждно самотна и трепереща в празнотата на паяжината; не съм аз този, който противопоставя срещу себе си целия свят, сякаш не го разбирам, а аз, който алчно се стреми да погълне този свят и да стане него, правейки го себе си.

Вместо скучните хиперболи, които в старата поезия традиционно предаваха сложни и често фиктивни чувства, новата поезия търси точни символи за усещанията, тоест истинския субстрат на живота и настроенията, тоест онази форма на душевен живот, която повече от всичко сродява хората, влизайки в психологията на тълпата със същото право, както в индивидуалната психология.

Поезия и проза влизат в тайнствен съюз.

Символиката на звуците и музиката на фразите занимават не само техниците на поезията. Синкретизмът на усещанията, проектиран в поезията чрез сложни арабески, създава за нея проблем не по-малко изкушаващ, отколкото за науката, а може би и по-спешен.

Не мисля, че някой друг е бил заблуден от „фоладите” на Макс Нордау или обиден от дебелашкия му смях.

Речниковият запас расте. Думите придобиват нови нюанси и в това отношение стремежът към новото и необичайното често носи добри резултати. Новите думи се създават не чрез добавяне, а чрез взаимно проникване на старите.

Поетът, следвайки художника, влиза в ново, чисто естетическо общуване с природата (след Търнър, Бърн-Джоунс, Ръскин) - Льоконт дьо Лил, Лоти, Пол Клодел - вече не са деца на щастлива Атина и не обитават „индианска колибка”, и това го правят вече не по стъпките на божествения Гьоте.

Най-после строгата богиня на красотата вече не се страхува да наклони розовия си факел над грозотата и разложението.

Светът, осветен от правдивия и тънък самоанализ на поета, не може да не е страшен, но няма да бъде отвратителен за мен, защото той - това съм аз.

Не пиша възхвала на поезията, която се създава в наши дни, и знам, че много неща липсват в нея. Тя е дете на смъртта и отчаянието, защото макар Полифем да е сляп от дълго време, вкусовете му не са се променили, а ефимерните му гости имат зъбобол от самата мисъл за камъка, с който се движи нощем…

Москва, 1903 г.

Бел. пр. Тази статия изразява една от най-характерните черти на творческия метод на Аненски, който е определен от Вячеслав Иванов като „асоциативен” символизъм (Вяч. Иванов. Бразди и граници. М., 1916, стр. 291). В. Иванов посочва това като основна черта, която отличава стила на Аненски от стила на символистката школа.