Цветана Костова

„Всичко интересно, което главата ти роди,
пътеписът го поглъща и понася.”
Н. Хайтов

Пръв отзив след отпечатването на пътеписите „По света” на Николай Хайтов срещаме във в. „Труд” /24. ХI. 2021 г./ в рубриката „Книги за ценители” от журналиста Йордан Каменов. Той определя творбата като „рядък сборник с неиздавани досега ръкописи” и „спасен от забрава, а може би и от погубване”.

Наред с това отбелязва и заслугата на Любка Захариева, която е не само редактор на изданието, но и проявяваща завидна „действена” отговорност към литературното наследство на писателя. Проявявайки висок професионализъм, тя безспорно е и „най-добрият познавач на Хайтовото творчество.”

Йордан Каменов твърди, че пътеписът и публицистиката са „жанровете на Хайтов”, а двутомникът му „По света” е завет на твореца. Изданието на този двутомник е от фондация „Памет” на Здравец Хайтов с моралната и финансова подкрепа на „Професионални преводи” - Ваня Ангелова” ЕООД.

Неслучайно именно тя, дъщерята на Любка Захариева, с почит, уважение и признателност прави този духовен жест в отговор на самия автор, който публикува първите й преводи във в. „168 часа” и в. „Български писател”.

Още през 2002 г. Хайтов написва предговора на замислената си вече забележителна творба. „Там той изразява увереността, че читателите биха могли да приемат като полезни заложените в пътните бележки „идеи, открития, образи или дори само посещения”. Логично е и Л. Захариева да прибави и своите редакторски бележки и разсъждения.

Подробно и прецизно тя проследява съдбата на творческия архив на писателя в папки и дневници и подчертава словесното качество на „интересните и носещи наслада пътеписи” - „Прегледайте само съдържанието - Ливан, Сирия, Либия, Израел, Аржентина… та и Югославия и СССР, ГФР. Писателят вижда неща, които обикновеният турист не би забележил”.

Изтъкнати са и достойнствата, многото знания, широката и разностранна култура, тънката чувствителност и дарба. За обобщаващата си оценка редакторката използва и думите на автора, че пътните му бележки представляват „един обзор върху света”, който ни дава възможност да преоткрием нашата малка България.

И ето ни - следваме автора и сме на бегом през Сирия и Ливан. Влизаме в музея на Дамаск. Възприемаме конника със сабята, заприличал ни на св. Георги - доказателство, че в културата и изкуството трудно се прави разграничение между наше и ваше. Разказва Хайтов любопитни неща. Разпалва се публицистичната му страст: „Сирия е изобщо пример какво може да стане от една райска земя, след като се изсекат горите в нея.”

Това, което правим ние в България.

С болка и неодобрение реагира публицистът - „Как бързо селянинът се отучи да обработва земята. Как бързо тя му отмиля”. Потресаващо е сравнението между нашия и арабския език” - „никаква чужда дума не дават да припари в езика им… А при нас е башибозук.”

С публицистичен подход е доказано колко щастливи сме българите, че обитаваме райско кътче в света, но едва шепа са хората, които изпитват от това истинска наслада - „Корави се раждаме, растем и умираме корави, като нехаем за най-големия дар на природата, уви.”

За сърбите говори със симпатия и ги нарича сърдечни, след което добавя: „Жалко, че винаги сме се държали в историята гуша за гуша.”

Всяка посетена държава от пътеписеца оживява със своя специфичен облик и се превръща в запаметяващ нарицателен образ - Финландия е „страна на белите линии”, България - „страна на розите”.

В Дания „шосетата се чистят с прахосмукачка”, а цветя се виждат и пред кучешка колибка. „Не измислям” - допълва авторът.

За Швеция научаваме, че там никой не къса цветя, че орлите са забранени за лов, както и сеченето и прореждането на горите, където гнездят тези птици. И най-учудващото - тук са издадени 40 български книги!

И в пътеписите си Хайтов търси силата на българското художествено слово. Когато информира, че най-хубавото в Кипър са лозята, авторът използва сравнение, че те са „сресани като с гребен”.

И когато сравнява другите страни с Родината, той с болка и публицистичен патос отбелязва: „О, Господи, толкова простотия се е събрала на едно място и за беда - това място е България.”

В Солунския музей у пътеписеца изригва иронията, когато макар и да не е сигурно, е отбелязано, че там са погребани костите на Филип Македонски, а у нас археолозите намират, но след това ги погубват.

Неописуем е възторгът от Швейцария: „…Сякаш не земя гледаш пред себе си, а огромна рисунка, на която всичко е дотъкмено с първокачествена боя; всичко е подчинено на разум и ред.

Финалните редове на „По света” са наситени с публицистичен заряд, както е и в цялата книга. „Евреите сега доказват на практика как с песъчинки оттук-оттам - от цял свят направиха от една скала съвременния Израел. Това е още едно чудо за нас, българите, които сме майстори на това скалата да разпрашаваме на песъчинки.”

Посетените от автора страни със своите конкретни забележителности са оставили незаличими следи и впечатления в душата му. При 45 пътувания са посетени всичко 32 страни. Чрез обзора на света чрез перото на Н. Хайтов успяваме да преоткрием заедно с автора и нашата малка България.

Наред с това добиваме още по-пълна представа за Хайтовото творчество, към което нашето почитание придобива особена окраска, улавяйки блясъка на неговия изключителен талант не само в художествената проза, но и в сферата на други жанрове, каквито са пътеписът и публицистиката