110 години от рождението на Борис Христов

Продрум Димов

Изключително много ме вълнува през последните четири десетилетия разноликата и неравна съдба на този неповторим български и световен оперен колос, разнасял с невероятния си талант по най-престижните световни сцени славата на любимата си родина.

Но и в същото време е погълнал стоически толкова незаслужени огорчения от безогледното примитивно тесногръдие, господстващо безпрепятствено по времето на иначе безспорния икономически, социален и духовен подем на социалистическа България.

И пътувайки замислен по неговия труден, но пък и толкова творчески житейски и творчески път, неведнъж, през последните години съм го съпоставял с устремния и неудържим творчески възход на Николай Гяуров, допринесъл също немалко за красивото духовно лице на страната ни в чужбина, но който винаги се е радвал на всестранната гореща подкрепа на предишната власт у нас.

А това несъмнено му даваше криле и зареждаше с енергия неспирния му творчески полет.

Струва ми се, обаче, че тласък за успешния творчески път на младия Гяуров е първото им спечелено с Димитър Узунов авторитетно признание през 1955 година от международния конкурс за млади оперни певци в Париж.

Оттогава нашумя и името му в средите на музикалния свят у нас и в Европа. Но това е друга тема за разговор.

Повод да се върнем към дългогодишния бас номер едно на планетата е навършващата се 110 годишнина от рождението му.

А това завръщане никак не е случайно и за нашите съвременници под пазарджишко небе. В Пазарджик - града на Константин Величков, се извисява единственият може би най-внушителен монумент в страната ни на големия Борис Христов.

И извисяването му пред Съдебната палата, в центъра на града ни, никак не е случайно, защото през далечната 1942 г. бъдещият покорител на световните оперни сцени е обитавал Пазарджик като стажант-съдия.

И доколкото съм осведомен, е живял на квартира в скромна едноетажна къща на ул. „Граф Игнатиев”, която е свързана с родните места на най-забележителните личности - наши предшественици - Константин Величков, Теодор Траянов, Георги Машев и др.

Намирам, обаче, за уместно, че това великолепно паметно увековечаване на легендарния ни артист дължим на благородните амбиции на нашия родолюбив съгражданин Емил Йончев, посрещнал финансово всички разходи по реализацията на това скъпо монументално признание, осъществено от талантливия скулптор Георги Чапкънов - респектиращ представител на съвременното ни изобразително изкуство.

Мисля, че случаят повелява да си припомним някои по-характерни страници от плодоносния житейски и творчески път на големия Човек и Творец - Борис Христов.

Роден е на 18 май 1914 година в Пловдив. Неговият баща, Кирил Христов, е от село Сович, Разложко, в подножието на Кожух планина, близо до Битоля и наследява свободолюбивите и културни народностни традиции на своя роден край, за което помагат немалко и връзките му с Гоце Делчев и борбите за свобода на македонските българи.

Природно буден и ученолюбив, завършва гимназия в Солун, а след това и литература в Париж и работи известно време като гимназиален учител в Дедеагач, след което продължава учителската си професия в Града на тепетата.

Майката на бъдещия надарен изпълнител от нашумелия навремето внушителен хор „Гусла” - Райна Тодорова Попиванова, е завършила стопанско училище, природно интелигентна жена, която създава уют в къщи за благоприятното развитие на децата им.

Младото семейство не се задържа в Пловдив и се преселва в София, където се установяват в малка скромна къща, на ул. „Самуил” 43. Там малкият Борис в техния гостолюбив дом често се потапя в света на много народни песни, даже и църковно песнопение, изпълнявани от баща му, близки роднини и приятели.

Нещо повече, бившият френски възпитаник е събирал и разпространявал стотици светски песни от Македония.

И именно тази певческа и музикална атмосфера закърмя завинаги безвъзвратното пристрастие към песента на Борис и неговия брат Николай. Неслучайно като възпитаник на Втора столична мъжка гимназия Борис е солист вече на гимназиалния хор.

А културните среди в столицата,усетили невероятното му дарование, го привличат още от последния гимназиален клас като надежден певец в най-представителната певческа формация - прочутия хор „Гусла”.

Приобщаването му към музиката, разбира се, не е случайно увлечение, защото още от малък у дома свири на китара и цигулка.

Тук е мястото да се отбележи, че още като момче е забелязан и е включен в състава на столичния детски хор „Софийски славейчета”.

В неговия репертоар оживяват не само български масови и народни песни, но и нашумелите след 1934 г. руски песни и романси, повлияни по онова време от възстановените от Кимон Георгиевското правителство дипломатически отношения със СССР.

Влюбен невъзвратимо в песента, младият Борис постепенно разширява диапазона на певческите си интереси.

В тази насока - пише неговият биограф проф. Атанас Божков, особено важен стимулатор се оказват и първите му посещения на оперни спектакли и директните му срещи с певци като известния тогава баритон Цветан Каролев /1890-1950/.

Но като че ли окончателно обрича бъдещето си на оперното изкуство, след като посещава още като ученик в 6-ти клас представление с операта „Вълшебният стрелец” на Вебер. А по-късно спектаклите с „Борис Годунов”, „Мадам Бътерфлай” , „Кармен” направо го омагьосват, както споделя и проф. Атанас Божков.

И все пак участието му в хор „Гусла” е първата му най-сериозна школа, която отприщва бента на невероятния му творчески потенциал.

На един от масово посещаваните му концерти присъства и цар Борис Трети, който е силно впечатлен от неговия глас и настойчиво кани част от хоровия състав да изнесе концерт на 19 януари 1942 година в Параклиса на Двореца.

Царят тръпне възхитен от тембъра и сръчното му умение да покорява с гласовото си богатство аудиторията. Вика го при себе си и се учудва от певческото дарование на този млад юрист, като му предлага усъвършенстване в Италия.

И само след седмица получава известие от Министерството на просветата, че е осигурена стипендия за музикално-певческото му обучение в Страната на Апенините.

Домът им внезапно е залят от емоционално раздвоение, разтърсен от неочаквана радост и тъга. Най-много се безпокои майката за неизвестната по-нататъшна съдба на скъпия си син.

Настъпва недоумение - как може да загърби така изведнъж юридическата си професия и да се настройва на друга вълна, за която не разполага с нужната професионална подготовка.

А всъщност синът им по природа не е роден за правист, но се учи за такъв по неотстъпчивото настояване на баща му, който държал за професия, която ще му предостави по-сигурен хляб в живота. Не така мисли, обаче, бъдещият покорител на концертните подиуми.

18 май 1942 г. Купчина развълнувани изпращачи на столичната ж. п. гара не могат да откъснат очи от довчерашния млад съдия, който е захвърлил завинаги вече съдийската тога, тръгнал да сбъдва мечтите на неспокойното си сърце.

Наоколо ухае май, дъхтящ на усмихнати рози и свежа зеленина, окъпан в ласката на обичайните си гальовни лъчи.

На перона никой не се впечатлява от жизнерадостната пролетна природа. Родители, близки, приятели, „гуслари” махат, доста оживени на младия пасажер, пожелавайки му добър път и щастливо пребиваване в чужбина.

Всички са озарени от мили, загадъчни усмивки. Само майка Райна се притеснява за скъпото си чедо, плувнала в сълзи. Раздяла, която се вселява завинаги нелечима в спомените.

Младият Борис е също неспокоен, но скоро ритмичният говор на релсовия път го унася в доскорошните му трепетни преживелици. Пред погледа му оживява любимата му приятелка, госпожица Касабова, сестрата на изчезналия безследно Гео Милев, с която са споделяли толкова светли пориви и мечти.

Мигом отново се вижда и като онзи красавец - школник от военно-кавалерийския полк с коня си Урал. Възкръсват срещи с близки приятели, неповторимите бохемски вечери, преливащи от щастие и любими песни. За жалост всичко е вече история…

Напред го чака мечтаният Рим. А навън, навред Европа се тресе от ужаси и смърт, цялата потънала и разровена от окопи, блиндажи, фронтови траншеи… Земята приютява всеки ден в ледената си гръд десетки хиляди невинни жертви.

А той е безпомощен да променя нещата и е заставен да следва жадуваните пътеки на угриженото си сърце.

С пристигането си Рим „не го поръсва с ябълков цвят”, пък и той не е очаквал специално посрещане. Но е окуражен от първите си контакти с артисти, за които се носели ласкави легенди.

Истинско щастие за него е, обаче, попадането му в ръцете на знаменития певец и педагог Рикардо Страчиари, на когото талантливият пришълец дължи изключително много за бъдещото си творческо израстване.

За жалост, там дълго е третиран като чужденец и трябва да доказва, че е нещо не само с дарованието си, но и с висока музикална култура и с много труд при изграждането на артистичния си образ.

Междувременно военновременната обстановка под италианско небе се влошава, по улиците на Рим се водят сражения, падат бомби, няма спокойствие и сигурност. Заедно с това младият българин изпитва финансови затруднения, парите му започват да не достигат за уроци по италиански език, за квартира и храна.

Обръща се за подкрепа към посолството, но никой не го чува. През месец септември 1943 г. е принуден да се завърне в България. За съжаление дипломатите ни не се притесняват за неговото принудително напускане.

Този акт на ученика едва ли не влудява учителя му Страчиари, който хуква побеснял към посолството и запъхтян изсипва кипналата си неудържима ярост: „Къде е този момък? Намерете го и го доведете с полиция! Знаете ли какво губите? Та той е изключение. Неговите заложби не могат да се проиграват - те принадлежат на света!”

Но може ли да му подаде ръка изнемощяла и ограбена монархо-фашистка България, тръгнала нече неспасяема към своя залез? Търси спасение от погналите го беди в Залцбург, Австрия, но и там скоро го отравят поредните разочарования…

А войната продължава безмилостно да бушува. Попада във военнопленнически лагер в началото на 1945 г., от който го спасява случайно френски офицер, комендант на лагера, за да се озове отново в опустошената родина на Леонардо да Винчи.

През май 1945 г. млъкнаха уморени от войната в Европа и последните пушкала, но не стигнаха мизерията и недоимъкът на народите. Със завръщането си отново в Италия младият български несретник се вижда в чудо, останал с празни джобове. Пръв го успокоява учителят му Страчиари, който поема обучението му безплатно.

На помощ му се притичва и италианският адмирал Роберти, който настойчиво му предлага безплатна стая в собствения си дом. Своевременно му е осигурен обяд ежедневно и от Ватикана.

През 1945 г. Борис Христов се запознава с Ренато Фазано - влиятелна фигура в италианския музикален живот, директор на Санта Чечилия. Той чува само изпълнението му на монолога на Борис Годунов и веднага му предлага да сключи договор за един концерт.

Това ненадейно предложение снема мигновено потискащата го тежест на финансовите затруднения и му отваря вратите на бъдещите му успешни творчески изяви. Така, след като е вкусил вече от незначителните роли атмосферата на провинциални оперни театри, е поласкан, че ще пее със световния оркестър на Академията на Санта Чечилия в Рим.

Скоро с могъщия си мелодичен глас грабва публиката в Римската опера със силно впечатляващия образ на Пимен от „Борис Годунов” на Мусоргски. После за него се открива пътят и към Миланската скала.

Не закъснява и първото му турне из други градове, вестниците отделят гостолюбиво страници за талантливите образни превъплъщения на младия надарен български артист. Расте мълниеносно и популярността му в италианските музикални среди.

Все по това време, на 15 март 1946 г. случайно се запознава със семейството на Франка де Рензис, която е пленена от обаянието и таланта на младия българин, пламва искрата помежду им и става за него незаменима житейска спътница.

Нейната безгранична привързаност към него, постоянно искрящата й обич и вдъхновение стимулират шеметното му творческо израстване. Пътьом Борис Христов овладява огромните постижения на италианската музикална школа, но и завоеванията на руското оперно изкуство, учейки се от майстори на руското оперно изкуство като Александър Акимович Санин, чиито постановки в Московския художествен театър „К. Станиславски” могат да бъдат еталонни и за най-изисканите световни сцени.

Иначе как би се възхищавала международната културна общественост от неговите блестящи спектакли на „Борис Годунов”, „Хованщина”, „Княз Игор” и други негови превъзходни сценични продукти.

В това отношение не бива да се забравят уроците и на Лебински, Добров и други приносни творци от световната оперна класика. Но артистът в него се изгражда благодарение на основополагащото обучение, осъществявано методично от забележителния му италиански учител Рикардо Страчиари.

Ала едва ли Борис Христов би извисил така стремително своя неподозиран професионален ръст, ако не полагаше системно усилия за извикване на живот на богато надарените си вътрешни ресурси и заложби.

Именно това позволи великолепните му образи в „Борис Годунов” и на крал Филип ll от операта „Дон Карлос” на Верди да останат и до днес недостижими. Да не говорим за убедителното му участие в „Набуко” от Верди, „Бохеми” от Пучини, „Виделио” от Белини, „Фауст” на Гуно и мн. др. негови много силно впечатляващи превъплъщения, които са своеобразни светли жалони по неговия креативен път към върховете на голямото изкуство.

Инак би ли станал водеща артистична звезда в Миланската „Ла Скала”, а по-късно години наред как би посрещал възторжените овации на благодарствената публика в „Ковънт Гардън” на Лондон.

И, както е добре известно, именно там, под британско небе даровитият артист изживява най-щастливите мигове от споходилата го професионална слава.

Често ще го връщат драгоценните му спомени и от незабравимите му сакрални вълнения от изявите му по оперните сцени на Париж, Сан Франциско, Ню Йорк, Москва, Виена и много други градове по света - крупни средища на световната култура и цивилизация.

През дългите години на мъчителна раздяла с родината Борис Христов непрестанно болееше и страдаше за отечеството си, близки, роднини, приятели, които носеше неизменно в осиротялото си сърце.

Пред своя най-близък приятел проф. Атанас Божков той се изповядва: „Роден съм българин и се гордея с това. Израснах като артист в Италия и съм благодарен, че тя ми даде тази възможност, Англия ми даде вниманието, топлината и високата оценка и съм щастлив от това.”

За жалост, малко се говореше за него в миналото. Нещо повече, безразсъдството понякога го удостояваше с недопустими обиди и срамни пренебрегвания.

За това унизително поведение и смълчаните доскоро поверителни архиви на ДС, в които между другото четем: „При управлението на Илия Йосифов като директор на Софийската опера, Борис Христов пристига официално в София, за да пее в операта заедно с местните си колеги в „Борис Годунов”. Йосифов му отказва корекциите, които Христов със своя световен опит искаше да направи в постановката, от което тя само би спечелила.” Случай, достоен за съжаление.

За жалост, подобно неуважение не е изолиран случай от някогашните български власти. През 1961 г., когато си отива от този свят Кирил Христов, се намират всевъзможни педагози, които лишават скърбящия син да вземе участие в погребението на скъпия си родител.

Посолството и компетентни държавни органи посрещат настойчивата му молба за уреждане незабавното му отпътуване за София с явно бездушие.

Така злощастно се развиват мъчителните му преживявания и при неочакваната кончина на брат му Николай.

За отбелязване е, че големият и почитан навсякъде артист е изградил в себе си и Големия Човек, който проявява учудващо самообладание и никога не е давал израз за нанесените му обиди и пренебрежения.

Борис Христов се извисяваше с изумяващата си висока нравственост, неподкупна скромност и завидно благородство като личност. Винаги съм се очаровал от това, което съм чел и слушал за него.

Той е една класическа манифестация на моралните устои и непоклатими духовни сили на българската нация. Певецът раздаваше щедро своето голямо дарование, без да чака заслужени награди и отличия, каквито получаваше в изобилие навън.

А под българско небе се сетиха за него като всепризнато и могъщо творческо явление чак в края на 80-те години на миналия век, когато социалистическата държава се беше изчерпила и се усещаше вече необходимия полът на така наречените демократични промени, които скоро ни разочароваха с връхлетелите ни уродливост и падение.

Що се касае за споходилото го шумно признание, макар и доста закъсняло, обсипано с всички всевъзможни най-високи награди на нашата държава, те като че ли прозвучаха за здравия разум също като едно немалко закъсняло извинение. Но това е друга тема за разговор.

В края на краищата, големият артист и човек даде превъзходен урок на всички свои съотечественици, че стои над всички и с всичко.

И навлязъл вече в дебрите на третата си възраст, извървял достоен път на човек и творец, завоювал завидна световна слава, Борис Христов, още приживе, решава да направи своя благодарствен поклон на любимата си татковина.

Завещава на своя народ вилата си в Рим с настойчивото желание да се превърне в Академия за обучение и усъвършенстване на млади талантливи българи в областта на музикално-певческото изкуство.

Аналогично постъпва и със собствения си столичен дом, на ул. „Цар Самуил” - 43 за превръщането му в музей и в дом за школуване на млади музикални дарования, и в център за престижни културни изяви.

Освен това, дарява на родината си и всички записи от оперни спектакли, концерти, тържества и църковнопения.

За съжаление, огромната му творческа натовареност, често непосилна, покосява нестабилното му здраве и на 28 юни 1993 г. „Българският Шаляпин - гений на лиричния театър”, както го назоваваха някои американски издания, си отиде от този свят.

С неговия залез си отиде и една цяла епоха в историята на планетарното ни оперно изкуство. Борис Христов остава завинаги за днешна и утрешна България нашата неоценима българска и световна гордост.

17 април 2024 г.