Александър Божинов

Лулу,
и днес те срещнах
се в същата пътека,
напета, тънка, лека,
със поглед нейде - де ли
унесена далеко,
в безкрайните пътеки?

Защо,
кат птичка цвръкне,
ти сепваш се нервозно
и някак смътно, грозно
уста ти заиграва?
Лулу, дете шикозно,
душа ли ти й болнава?

Или
в безсънни нощи
тадес си ти играла,
шегувала, лудяла,
кат нощна самодива?
Или, о рожбо бяла,
тъгата те надвива?

Лулу,
недей тъгува!
Човек с тъги старее.
Я чуй как птичка пее
и сгрява ни душата!
Я виж как чудно грее
усмихната луната!

Лулу,
и аз самичък
тъй бродя по земята. -
Ела си дай ръката,
ела, ний с тебе двама
надвием-ще съдбата
и грозната измама!

——————————

сп. „Подвиг”, г. I, кн. 8 и 9, април-май 1924 г.