Кирилка Демирева

Самата интерпретация не се нуждае от защита; тя е наша неизменна спътница, но както повечето интелектуални дейности, представлява интерес само когато е наистина крайна.

Дж. Калър

Романът е „Малък далечен силует” на Иван Митев.  Литературната критика реагира на романа особено след признанието, което получи от големия Светлозар Игов с връчената лично от него награда „Дъбът на Пенчо”.

Високите критерии на тази награда са знак за художествената значимост на творбата, възможност за оразличаването й в необхватния днес книжен поток.

Романът, както и предходните произведения на Иван Митев, го правят разпознаваем в съвременната българска литература и отхвърлят като несъстоятелно все още битуващото определение „извънстоличен автор” с познатата конотация.

Играейки си с думите на заглавието, Бойко Ламбовски определя Митев като „ярък далечен силует”. „Далечен”  не заради избора му да остане в родното Хасково,  а заради „оптиката на словото му, която прави плиткото дълбоко, далечното - близко, а близкото - всеобхватно”. А „ярък” заради таланта му да постигне спойката в тази привидна антиномия.

В появилите се отзиви за  романа на преден план се извежда тематичната насоченост. Вечните теми за щастието, свободата, изкуството и любовта действително стоят на вниманието на автора и то в онази негова житейска и творческа зрелост, когато посланията са верифицирани от опита.

Интерпретирането им носи риска от повтаряне на банализирани истини, които читателят би отминал с безразличие.

Авторът си дава сметка за това и залага на неочакваното, дори на непредсказуемото в поведението на героите, А споделените възгледи по визираните теми определено са провокация към читателя. Писателят прокарва свои истини извън мнимата очевидност на правила и предписания, битуващи в „паяжината”- красноречива метафора на удобните обвързаности в социума.

В сюжета на романа реалното и фикционалното са в особена симбиоза. Между тях протича енергия, оцелостяваща света в неговото космическо единство на материалното, зримото и метафизичното, отвъдното - все още загадъчно и необяснимо, но осезаемо присъстващо около нас и в нас.

И някъде тук на тази едва доловима граница авторът дипли смислови пластове, където са заложени възможности за различни интерпретативни ракурси.

За това предупреждават и думите му, предхождащи повествованието: „Текстът, който следва, е художествен и е създаден за неголям брой читатели. Ако не ви харесва, явно не сте между тях.”

Приелият предизвикателството се оказва въвлечен  в лабиринт от случвания и съждения, в преплитащите се коловози на един „гаров” свят - метафора, която центрира много от посланията на романа.

Читателското проникновение, на което разчита писателят, е подпомогнато от епиграфа. Изборът пада не върху сложни, обтекаеми мисли на авторитети в човешкото познание, а на житейски проверената истина: „Мъдростта не може да се научи или вземе. Тя се преживява.” (Гергана Митева).

Мисъл, приписвана на съпругата на автора. Този епиграф е последван от неговите думи: „Искрено ви пожелавам да докоснете и вие щастието.” В „семейния” паратекст се долавя идеята, че мечтаното щастие и избора, който правим във всеки един миг от живота, са взаимосвързани.

Няма съмнение, че ключовата дума е щастие. Какво е щастието, може ли да се конципира предвид субективната представа за него. То е по-скоро субективно усещане в екстазни мигове на любовно опиянение или докосване до изключителното, невероятното, а духът тържествува.

Романът ни убеждава, че по-важен е пътят към щастието, а той преминава през преживяната мъдрост. И ако тя съчетава жизнен опит, разум и интуиция, пътят е белязан с изпитания на волята, с готовност да погледнеш дълбоко в себе си, но и извън себе си.

По този път на помъдряване пътува главният герой Иван Митев. Всъщност авторът проследява процеса на „ставане” на личността, на нейното самосъздаване.

Сюжетното конструиране на личната история на героя всъщност е пренаписване на съхраненото в паметта на писателя, обогатено от инвенциите на въображението му.

В този смисъл не е без значение отбелязването на особеното взаимоотношение между главен герой, автор и повествовател. Главният герой и авторът носят едно и също име - Иван Митев.

Чрез своя герой авторът ни връща в студентските си години през 80-те. Това означава ретро разказ, който лесно може да попадне в клопката на наивно-сантименталната емоционална гама.

Но писателят ловко я избягва, защото за него е важно да проследи формирането на човека, неговите житейски сблъсъци и рефлексията му в една или друга ситуация. В този смисъл студентът Иван Митев живее пред очите на читателя, който се чувства ангажиран да го следва.

И това не му е особено трудно, тъй като повествованието осигурява необходимия съспенс. Динамичният развой на действието удовлетворява едно ниво (да го наречем условно първо) на рецептивни нагласи.

Следващото ниво е заложено експлицитно в провокативните възгледи за изкуството, творческата и личната свобода, за любовта. И тук вече някъде зад героя наднича „настоящият” Иван Митев, писателят, който изпраща посланията си от позициите на своя умъдрен, ерудитски поглед.

Така установеното отношение между герой и автор поставя повествователя пред нелеката задача да балансира между автентизма на случващото се, особената митопоетика и сентенциозните обобщения с претенцията за меродавност от дистанцията на времето.

Съжденията не звучат умозрително, защото произтичат от реалните обстоятелства, в които героите действат, а не имитират живия живот. Случващото се с героя Иван Митев са крачките в придобиването на опит и чрез опита - на мъдрост.

По пътя към нея той ще прогледне за  реперите на устойчивото вкореняване в житейската твърд, лично изстрадани в съмнения и просветления. Но този път е дълъг.

Той минава през досега с чуждия опит, през уточняване на себе си в попътни срещи - реални и въобразени.

Основната сюжетна линия е свързана с любовта, с нейното зачеване, развитие и изживяване като миг на върховно щастие в единението на две духовни същности. До появата на Рени Иван е начеваш „разказвач” със самочувствие, плуващ в студентския живот, заобиколен от безлики и предсказуеми момичета.

От колеги с  „потребителско” отношение към тях и от мъже с кухо самочувствие, занимаващи се със своите посредствени житейски игри.

Иван изпитва първите трепети на любовта, когато среща очите на Рени: „Власт, магия и нежност ме пронизаха оттам.” Погледът му се плъзва по изяществото на формите й, за да последва чувственият образ на раждащата се любов, в която духът извира от плътското, а изяществото на формите подхранва въображението, жаждащо за взаимност.

И особената власт, която Рени ще има от тук нататък над Иван  - властта на търсещата смисъл, на „проумяващата”, на интуитивно зрялата, на духовно мъдрата, която търпеливо очаква достойния „да пие от чашата”.

Този израз преминава като червена нишка в романа и маркира приближаването им един към друг: за него - като копнеж да разбули тайната на случайно дочутите думи (а всъщност мъжкото нетърпение да „обладае жената, която вае самочувствието му”); за нея - като стремеж да го издигне до собственото си прорицание, по-скоро прозрение, че той има път и тя може да му помогне да го открие и следва.

Красноречиви са думите й, когато се явява в съня му: „Няма как да опознаеш една пещера, докато не я преминеш цялата. Ти си в началото на своя живот и е невъзможно да разбереш къде е твоето щастие. Някой трябва да пожелае да го получиш.”

И тя ще го води търпеливо към щастието, преодолявайки мъжкото му нетърпение, защото „плодът е толкова по-красив, колкото по-дълго вървиш към него”.

Така Рени ще отвори очите на любимия не само за това, което е около него, но и за това, което е вътре в него - все още неоткрито и неовладяно. При едно условие - да изчисти съзнанието си от всичко останало, за да отвори място за нея.

Като начало двамата трябва да преминат през тъмния коридор заедно, отвъд който е светлината на общия им път към щастието. Писателят структурира малки  епизоди с реални личности и въобразени герои.

Сред пъстрото човешко множество се откроява съвършенството на Рени, видяно не само през погледа на влюбения мъж. Литературното решение тя  да бъде идеалният женски образ предпоставя контраста с другите женски образи.

И ражда читателска асоциация със заглавието на романа. В кратката любовна интрига с други момичета Иван долавя странна светлина в зениците им. Но не може да я разгадае.

При Рени е различно. Може би точно това казва авторът за любовта - да откриеш онова различие, за което е отредено място в самия тебе, за да почувстваш пълноценно собственото си съществуване.

В това състояние на любовен смут Иван ще прекара лятото в Маджарово. От градската суета на Пловдив той се озовава в котловината, за да се докосне до тайнствата на природата, да познае омаята от магичната красота на минералите.

Срещата му с Балабанов всъщност е докосване до чуждия житейски опит, до инвенциите на зрелия разум. В разговорите между двамата Балабанов непрекъснато разширява тематичните смислови полета, концентричните кръгове на все още обрамченото от стереотипи младежко съзнание.

Той говори като мъдрец, от всяка конкретност извежда обобщение: „Успял си (да преброи завоите по пътя до Маджарово) защото друг те е возил, пардон, водил. Но от тук нататък ще се налага да вървиш сам. И да бъдеш пак толкова концентриран, въпреки непрекъснатата смяна на обстоятелствата.”

Въведена е темата за осъзнатия избор на житейски път; за преодоляването не само на обстоятелствата, но и на собствените предубеждения.

Балабанов е необходимият друг, който усъмнява младежа в непоклатимостта на готовите истини, взети, наети или откраднати от чуждия художествен свят, който реално е плод на чужд житейски опит и въображение. Иван трябва да се огледа за своята посока.

Така Балабанов влиза в символната роля на Учителя, на Мъдреца. Неслучайно авторът го представя винаги облечен в бяло, излъчващ достолепие, странно контрастиращ на прашната миньорска котловина и нейните обитатели.

Не без основание в него може да се провиди и образът на протагониста. В лабиринта от противоречия и съмнения  в думите на Балабанов Иван ще търси себе си.

Една от провокативните тези на Балабанов е свързана с темата за изкуството. Според него то е манипулативно и отклонява човека от самопознанието. „Стани цар!”, обръща се той към Иван, което означава „Бъди господар на самия себе си.”

Иносказанието отпраща към свободната,  независимата творческа личност, осъзната като микровселена. За начеващия писател - важен урок. Привеждам в подкрепа следния по-дълъг цитат:

„Загърби културата, с която се опитва да те смае обществото, създай си свое виждане за всичко. Имаш на разположение земята и небето, огъня и водата, въздуха и звездите, цветята, рибите, всичко. Започни да възприемаш света като своя градина - любувай се на слънцето и луната и не позволявай нищо да измести това усещане от ума ти. Не спирай да вървиш, докато не откриеш своята чаша. И когато утолиш жаждата си, отдъхни. Но само за малко. Защото този път е безкраен.”

Иван трябва да усети всемира в неговата първозданност и да го превърне в градина на своето познание. Метафоричният образ на градината  изкушава да се  потърси паралел с градината с разклоняващите се пътеки от едноименната притча на Борхес.

„Безкрайната поредица от времена”, успоредни или пресичащи се, което всъщност е „изображение на вселената,”подсказва  идеята за разклоняващите се пътеки в творческия космос.

Както е безкрайно времето, така са безкрайни и разклоняващите се пътеки в изкуството. Из техния лабиринт героят ще търси своята пътека, „своята чаша” , вдъхновен да създаде нови неподражаеми светове.

Балабанов развива тезата, че емоционалната чувствителност не е присъща само на интелектуалците, които завоалират в иносказание естеството на живота.

За разлика от необременения с товара на културата (бушмена например), който познава чистата радост от даровете на природата и живота.

Така е въведен мотивът  за природния човек, за необременената от ума и неговите абсурди сетивност, за силата на интуицията. Нещо повече, интуитивизмът се превръща в концептуална рамка на романа.

Разбира се, не като философска система, а като виждане за сетивната интуиция, която се проявява независимо от интелекта. С такава необичайна, извън логиката на познатите понятия, сетивност е надарен овчарят, който напомня за нещо стародавно и магично.

Той обладава добротата и незлобивостта на живеещия сред природата, сам част от енергията на нейните неизбродими светове. Именно в тях е зреело човешкото у него, което има за дом сърцето.

Безкористен и безхитростен, той има съвсем необичайна за „културния” човек представа за стойностите на нещата.

За него бронзовият барелеф не е скъпо струваща антика, а източник на тайнственото (може би божествено) озарение.

Самият Балабанов не се стреми към притежание на материалния израз на духовното. Защото, виждайки бронзовата плоча, той вече е съхранил в съзнанието си духовната й аура, посланията на древните.

Но преди това са натрупванията на интелекта. Става дум за интелектуалната емоционална чувствителност, която носи друг тип наслада. Долавя се противоречие между казаното от Балабанов за културата и неприкритото задоволство, че й е подвластен.

Балабанов твърди, че  „… честолюбието, самолюбието, тщеславието са едни от най-трудно лечимите болести.” Според него това е болестта на интелектуалеца.

В романа са приведени много примери за противоречието между талант и характер. Бъдещият писател трябва да бъде убеден, че те всъщност са едно и също нещо. Много от думите на Балабанов звучат като моралите, особено в контекста на казаното в началото, че присъствието на думите е насилие, дошло незнайно откъде”.

Тази теза се появява на няколко пъти в романа в различен контекст. Тя е трудна за осмисляне от Иван провокация, чийто ум вече е пленен от изящната словесност.

Но преднамереното заостряне на вниманието му към изкуството като манипулация идва от необходимостта той да  не се отклони от главното - „какво носи в себе си”. И ако „Животът не може да ти даде нищо повече от това, което носиш в себе си.”, (думи от тефтерчето на Рени) ти трябва да го откриеш и вземеш отредената ти достатъчност, за да бъдеш щастлив.

С други думи мъдростта преминава през императива „Познай себе си!” И в това самопознание наред с всичко друго влиза и способността да оразличиш думите насилие от думите мотивация и най-вече от думите самоманипулация.

Защото тя най-лесно може да бъде припознато като акт на свободна воля. Самият Балабанов гледа на своите думите, отправени към Иван, като мотивация за самоанализ или подтик за действие.

След срещата със странния овчар Балабанов устройва нов експеримент с Иван - среща с представители на държавната власт. Като част от иманярската мафия от „по-висок ранг”, те живеят със самочувствието, че могат да купят всеки.

Изправен пред моралното уродство на тези хора, Иван ще издържи още едно изпитание, устоявайки на изкушенията. И ще усвои поредния урок на Учителя.

Обстоятелствата поставят Иван пред избор. А възможността да избираш - позиция, идея, поведение - е другото име на свободата. Онази осъзнатата, родената от разума като най-висше достояние на човека. Като отхвърля изкушенията, Иван придобива увереността на свободния човек.

Някои интерпретатори на романа виждат в тримата представители на държавната власт целенасочено разобличение на социализма.

Като допълнителен аргумент служат и абсурдните сцени в милицията в Пловдив, където героят буквално се забавлява с ограничеността и глупостта на служителите.

Възражението срещу такова тълкуване идва от логиката на повествованието, което независимо от многобройните тематични разклонения не показва афинитет към заострени идеологически внушения за сметка на нравствените проблеми.

Още повече, че последните 30 години, дори и в този конкретен аспект, дискредитират всякакви идеологеми. В този смисъл не следва да се гледа на посочените епизоди идеологически, а аксиологически.

В образите са положени ценностните критерии за моралната личност. Разбира се, героите действат в конкретното историческо време и асоциативните връзки са право на читателя. Писателят разчита на неговата многолика субективност.

Единствено и само със сърцето си човек познава истинските неща. Онези, които не са (пре)осмислени и (пре)сътворени от ума. Сигурен знак за срещата на човека с тях е изумлението му (нещо извън ума!). Това е екстазно състояние на свръх възхита и наслада от красотата, когато на човек му иде да заплаче.

Вероятно така може да се изрази посланието на епизода, в който Балабанов води Иван до изумително красивия аметист. Теорията за човешката сетивност извън мозъка, за усещането само със сърцето, обяснява и вълнението на културно непросветения  (например на споменатия вече бушмен) пред красотата.

Този върховен миг е архетип на докосването и сливането с божественото. В такова състояние на висша духовна наслада е и Иван, застанал пред невероятното природно/божествено творение - миг, в който културните  напластявания нямат значение, и той, атеистът, възкликва: „Господи!” И му се иска да заплаче. Защото красотата е и болка. Казано вече и по друг начин от поета: „Мен ме измъчва красотата!” (Павел Матев)

Епизодът с аметиста е един от многото, които трябва да убедят читателя в „чистата” човешка сетивност, онази извън ума.

Както казва Балабанов: „Това, което създава мозъкът, може да е абсурдно, но човек притежава и сетивност извън него.”

Балабанов непрекъснато създава ситуации, в които да напомни на младежа да освободи ума си от културните асоциации, за да „попива” света непосредствено. Нещо, което изисква от Иван и Рени.

Като освободи ума си само за нея, той би се освободил от склонността на ума към асоциации и подражателства.

Затова във всеки миг на тяхната заедност тя култивира у него интуитивното начало, сетивната рефлексия отвъд невидимите, но осезаеми в мисленето и поведението, оплитащи нишки на „паяжината”. Дори и с цената на действия, затварящи разума в някакви граници.

Авторът „възлага” на Рени да огласи тезата му за предимството на интуицията пред насладата от четенето, което дава вторично познание, втълпено „независимо колко талантливо е поднесено внушението”.

Според Рени четенето е симулакрум на несъстоялия се живот, на страхуващите се от живота. Защото животът е лесен за гледане, но ужасен за преживяване, умно заключава тя.

И добре, че идва признанието й, че е заела мисълта от Шопенхауер, за да улови читателят противоречието в това литературно решение. Позоваването на философа вече разкрива страстта й към четенето, независимо от декларираното безразличие към патето на Хулио Кортасар.

Читателят почти е убеден, че душата на Рени неведнъж е била изпълвана с онази „своеобразна вътрешна върба, със зелен дъжд от наслада, която не би трябвало никога да свършва” (Кортасар).

Позоваването ни на конкретни моменти от романа има за цел да докаже, че писателят непрекъснато обогатява семантичното поле около тезата за човешката сетивност до степен, че тя се явява един от концептите в романа, чието обговаряне става на различни равнища на реалното и фантазното: срещите на Иван с необясними природни феномени, с юродивия пастир, със странно подредените камъни с магично въздействие върху него.

Сетивността му се обогатява при досега с полудивата природа в котловината, която го приема за „свой”, освобождавайки го от страха. Появяват се малко странни, но допустимо архетипни образи - на змията, на черното козле.

Аз повествованието убеждава в  автентизма на всеки преживян миг. Словесното живописване на природни картини и гласове успоредява външния с вътрешния мир.

Това взаимно проникване на човека и природата също е елемент от проглеждането за нещата отвъд ума. Редят се епизоди с психологически напрегнати ситуации. В тази поредица  са всички преживявания със Станимир.

Важен структурен и смислов център в романа представлява епизодът в изоставената мина. Приел рисковото бродене из нейния лабиринт не по своя воля, в един миг Иван осъзнава, че е изправен пред смъртта.

В литературно отношение ситуацията е благодатна за акцент върху ментално и емоционално същностното в  личността.

В този критичен момент Иван е овладян от една мисъл -  филологическите му пристрастия са непригодни за ситуацията, в която е изпаднал. Философските разсъждения, толкова значими преди, стават безсмислени и ненужни.

Оправдават се съмненията на филолога  в това, доколко мъдростта от книгите е полезна в живота.

Приел веднъж „товара” им, човек се превръща в подражател, в духовен Франкенщайн. Пред лицето на смъртта герои и писатели се разбягват, изчезват - „За какъв дявол ги бях мъкнал насам и натам? - пита се героят.

Но читателят е в правото си да възрази. Ако приемем за ценност само лично преживяната мъдрост, т.е. личния опит, не отказваме ли на човечеството прогреса? Не отричаме ли човешката цивилизация, чиито постижения стъпват на натрупаното познание?

Не е ли познанието следствие от грехопадението на първите хора, обречени да го търсят, постигат, осмислят, практически реализират и препредават като фундамент на ново познание?

Но това са въпросите, които според гласа на автора, възникват на топло и сухо място. Предусещайки края, героят е отвъд техните измерения - битийни по своята същност. В тези мигове той се чувства освободен от всички мисли, слят с всичко наоколо..

Изпитва лекота и блаженство. Внушението е, че в мига на  прекрачването отвъд, човекът е овъзмезден с лекотата на освободения от товара на битието.

Може би се превръща отново в табула раза, подготвена да поеме нов дух, който да извърви своя път на познанието?  Читателските асоциации могат да бъдат и други. Важното е, че текстът ги поражда.

В мига, когато Иван се връща към живота, единственото, което изплува в (съ)знанието му, е малкият далечен силует - точно когато е изчистил съзнанието си от всичко останало, за да отвори място за Нея, както бе пожелала Рени.

Героинята се явява персонифицираният образ на Любовта - като абсолют, като идеал, шестващ над всичко. Авторът композира тази идея в съдбовно за героя изпитание, което е часът на истината.

Като в просъница Иван чува отново познатите думи: „Ти си роден да бъдеш щастлив. Аз ще ти помогна.” От тук нататък любовният разказ става по-динамичен.

Неординерни литературни решения, кратки диалози с привкус на коани, многобройни типажи, уловени сякаш от „гаровата” пъстрота. Някъде между Сарданапол и Сияйната долина писателят разгръща истински трактат за любовта.

Броденето из неговите разклоняващи се пътеки  въвлича читателя в друг тип съспенс, до момента, когато затаява дъх пред красотата на неистовото сливане на две души. В субективно-сетивното възприятие на Иван преживяното е нирвана. След нея няма друго. Има просто живот с полъх на щастие от един малък далечен силует.

Любовната интрига поражда размисли в много посоки, но това предполага и друг интерпретативен текст. Същото се отнася и за линията на изкуството, по-обстоятелствено - на живописта.

Богатата фактология, обгледана в в естетически, социалноисторически и психологически контекст, доказва ерудицията на автора, която респектира читателя.

Връщаме се към главния герой. Иван слуша, премисля, попива умните „речи” на Балабанов.  „Проумява” реалното, обсебен е от тайнственото и неразгаданото; влюбва се все повече в Рени - непредсказуема, но неотстъпна в порива да вае самочувствието му.

Героят вече е открил своя път на самопознанието, но е преживял и екстаза с досега до умонепостижимото.

След уроците на  маджаровската котловина (място на инициация) Иван може да си позволи да пародира фройдиско-юнгианските концепти за Аза и Свъх Аза, а авторът да обобщи, може би, най-важното семантично ядро в романа с думите на Светлозар Игов, въведен като епизодичен герой: „Успехът не е само да вникнеш в себе си. А да минеш отвъд това. Тогава ще разбереш, че има и друга действителност, освен тази на ума.”

Романът „Малък далечен силует” е многопластов. След опита да интерпретираме някои от посланията му, се връщаме отново към паратекста.

Вече не ни изглеждат като хюбрис (смело предизвикателство към съдбата) думите на писателя, че е познал щастието. Защото преживявайки и изстрадвайки всеки миг от пътуването си към него, той е придобил мъдростта да му се радва.

Както го е казал и цитираният в романа Лоугън Питърсол Смит: „В живота трябва да се стремим към две неща: първо, да получим това, което искаме, и второ, да му се радваме. Само най-мъдрите постигат второто.”

Романът ни убеждава, че героят и писателят постигат второто.