Румен Денев

Въображението на поетесата Миглена Георгиева е платно на картина с пастелни тонове, в което птици са разкъсали при полета си прорези и през тези прорези тя вижда действителността отвъд платното и от там избира думи, цветове, образи и звуци.

Върху самото платно паметта на авторката рисува подвижна картина, подобна на филм.

Това са два свята, от които поетесата избира отделните елементи за стихотворението си по принципа на симпатията, т. е. отделните думи да се обичат, образите да контрастират, но с любовен контраст, цветовете и звуците да се преливат като ручей, а зад облаците на мислите да се открива небето на безмълвието.

Небето на безмълвието е целта на нейната поезия.

Поезията е море без име. Ако му дадем име, ще го ограничим в брегове. А поезията е безбрежна. Думите са на повърхността като вълни, а дълбините й са това, което научаваме със сърцето си.

Вълните са звук и пяна, без които стихотворението няма образ, но онова, което се вълнува, е самото море.

Поезията на Миглена Георгиева се движи от равновесието в контраста море-планина.

Пропастта на морската бездна и върховете на планината, които стигат небето, дават целия вертикал на един поетичен свят, изпълнен с възхищение и устрем.

Устремът на нейната поезия е ту в движението напред към надеждата, ту връщане към сиянието на спомена. Спомен за бащината къща, за детството и за отминалата любов.

Поетесата сменя посоките на своя поглед и прави пълен кръг по хоризонта на поетичното въображение. Картините се менят, времето пулсира и в стихотворенията съществува скрита танцова походка с невидимите подскоци на радостта и внезапните потъвания в тъгата.

Доколкото познавам досегашното творчество на авторката, уверено мога да кажа, че стихосбирката „Море без име” е нейното най-високо естетическо стъпало. Новата й книга е безспорен поетичен успех за Миглена Георгиева.