Лалка Павлова

Предпочитана тема в новата българска романистика е историческата - всяка година излизат по няколко произведения, в които авторите, чрез ярки представители на действително съществували личности, изобразяват българското битие от времето на Първото, Второто и Третото българско царство или от периода на Възраждането с национално-освободителните му борби и просветителски движения, като използват съхранения богат документален материал, върху основата на който много по-лесно полагат художествената канава на своите сюжети. Твърде малко са авторите, които пишат на съвременна тематика и се опитват да дешифрират кодовете на новата българска история и психология през призмата на сегашната социално-икономическа система и капаните, която тя поставя пред човека. Да не говорим пък за това, че немалка част от тези романи чрез сюжетите си се опитват да избягат от болезнената тема за прехода с марионетната политическа класа, чийто продукт се оказа един „насилствено разграмотяван, разболяван и буквално загиващ народ с ликвидирано селско стопанство и символична промишленост” (Иван Есенски, „Междувремието като жанр - романът”, в-к „Словото днес”, 24 март, 2024 г. и електронно списание „Литературен свят”, брой 167, април, 2024 г.), която действителност роди битовата престъпност като средство за оцеляване и себепостигане. Тези нови проблеми на нашето социално битие поставя Йордан Пеев в романа си „Аквариум за китове”.
Във „Вместо предговор” писателят лаконично информира читателя за сюжета на своя роман: „Това е история за четиринадесетгодишно момче, което беше твърде младо, за да умре скоро, но прекалено болно, за да живее дълго. И това, което му предстоеше да понесе и да му се случи, беше прекомерна тежест за крехките му детски рамене, но момчето беше твърде озарено, за да се залъгва, че ще го подмине, понеже за всичко си има причина… И въпреки злощастната съдба, то успя да изпълни мечтата си и стана: НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ ЧОВЕК НА СВЕТА!” Краткостта на тази информационна бележка обаче постига няколко художествени задачи, свързани с необходимата връзка автор - читател: подсказва, че ограниченото битие на героя ще бъде не само философски осмислено (момчето е „озарено”), но и реалистично представено (то знае, че „за всичко си има причина…”), че Съдбата ще реализира отреденото му, без да се смили над „крехките му детски рамене”. С нея писателят предупреждава читателя и за още нещо - за силата на духа на този младеж, който въпреки жестоката си участ успява да постигне мечтата си и да стане „най-известният човек на света”. Този подход на представяне на сюжета още преди реалното му възприемане (в предговора, а не в послеписа!) интригува читателя, събужда не само състрадание, но и любопитството му „да види” как това невръстно и много болно момче ще се справи с предизвикателствата на живота и ще докаже, че ненапразно е дошло на този свят, че му е поверена важна мисия и то успява да я реализира с достойнството на посочен свише. Мисля, че точно поради това Йордан Пеев е избрал такова необичайно заглавие на своя роман - „Аквариум за китове”.
Образът на кита съдържа в себе си многозначността на неизвестното, но и на видимото, той носи символиката на противоположностите (на горния и долния свят, на Небето и Земята) и събира в едно всички посоки на битието. Според Вишну китът е онази риба-аватар, която направлява спасителния ковчег върху вълните по време на Потопа. В ислямската традиция създаването на света се свързва с представата за люлееща се над вълните суша, която се държи от изпратения от Бога ангел, стъпил върху скала, опряна в гърба на бик с 40 глави, а той пък стои върху гърба на огромен кит. Следователно китът се намира на границата между световете и обединява реалното и трансцедентното, той е един вид крепител на света, космофор (космическо пространство), но в същото време и психопомпос (дух, който помага на мъртвите по-лесно да преминат в света на трансцедентното). От своя страна аквариумът се възприема като знак за тясното земно пространство и време, за „пустинята” на изпитанията, в което човекът е принуден да осъществява мечтите си, преодолявайки много препятствия и изживявайки много болка по своя път. Затова още в началото на сюжетната линия, пряко или косвено, Йордан Пеев акцентува мотива за смъртта с въвеждането на образа на болницата, която също стои между двата свята - на живите и мъртвите. За разлика обаче от Атанас Далчев, при когото влизането в нея няма обратна посока, т. е. то е влизане в „другия свят”, обгърнат от тежка тишина, където всичко е статично, обречено, дори без намек за порив към живота, в „Аквариум за китове” тягостната атмосфера е раздвижена от необичайна трагическа ирония - медицинският персонал шеговито нарича реанимацията отделение на „смъртниците”, съдбата им разчита в абревиатурата му ОАРИЛ като „Охнеш, Ахнеш, Ритнеш И изЛитнеш”, а моргата е „фризер”, като между реанимацията и него непрекъснато снове един асансьор, издаващ приглушени звуци, напомнящи стенания и въздишки - „сякаш откъснати от мъртвите за недовършените им дела”. Почти цялото повествование е ситуирано именно в болницата, която се намира на „най-високото и ветровито място” в града, по-близо до небето, с което Йордан Пеев сякаш ни казва, че Земята е болницата на вселената, в която лекуваме своите рани, получени в годините на нашето лично и обществено битие, преди да идем отвъд, в пространството на трансцедентното. Поставеният акцент върху сезона на зимата с непрекъснатия валеж и натрупването на дълбоки преспи от бял пухкав сняг, психологически подготвя читателя за възприемането на необичайните обрати в съдбата на пациентите и създава очаквания за едни или други решения на Съдбата за тяхното бъдеще.
Сюжетът на романа е изграден върху солидни реалистични съвременни факти, познати ни от всекидневните вечерни новини или от социалната среда, в която ежедневно битуваме, които открояват няколко съдържателни пласта в повествованието - философски, политически, психологически, социално-криминален и нравствено-етичен. Противно на очакванията на читателя, създадени чрез акцента върху 14-годишнито момче в предговора на книгата, пациентът в реанимацията се оказва възрастен мъж, строителен предприемач, като чрез съдбата на неговото семейство писателят представя една типична за нашето безконтролно и пълно с беззакония време. Типизирането на ситуацията е постигнато чрез лишаването на трима от героите от лични имена - те са просто мъж, съпруга и син. Мъжът, архитект предприемач, изтегля голям кредит от банката, обезпечен с цялото имущество на семейството му, включително и домът, в който то живее, за да погаси просрочените дългове и да издаде навреме сградата. Синът - двадесет и пет годишен младеж със слабост към хазарта, присвоява всички пари от семейната каса, забърква се в „голяма сделка с луксозни коли” и задлъжнява с огромна сума на местния лихвар - Дралчо Дралчев, когото иронично всички наричат „Щедрия”. Неговата житейска максима („Царица - парица, ей-й-й, това е! В нея е истината и силата!… Царица - парица… Нямаш ли пари - нищо нямаш! Имаш ли пари - и Бог не може да ти се опре!”) ни напомня „Песен за паричката ми” на Петко Р. Славейков. Всъщност личният житейски принцип на лихваря дава много точна характеристика на днешния български свят - човекът с пари познава всякакви хора, не само от „подземния свят”, но и на високи държавни постове, в съда и полицията, и колкото по-голяма е финансово-политическата криза в обществото, толкова повече „бизнесът му със заеми процъфтява”. Разгърнатата върху четиридесет страници впечатляваща семейна драма (завършила за бащата в реанимацията след извадения от него пистолет, и със смъртта на съпругата и сина му), е предадена като ретроспекция в ренаратив, което я мултиплицира в общественото пространство като нещо, често случващо се в новата ни действителност, което позволява въвеждането на анализи, обобщения и изводи. Лично мен ме изненада впечатляващата мъдрост на сравнително младия писател Йордан Пеев, който в хода на повествователното представяне на случилото се извежда поредица от обобщения, звучащи като житейски максими:

„Страхът е най-силното и сковаващо чувство в живота на човека, което изяжда душата му.”
„Съвестта измъчва само този, който я има, и ако едно зло изтрива за миг всичкото извършено добро, то цялото добро да се изсипе върху миг зло, пак не би могло да го изтрие докрай.”
„Злото, дори да спи, е с полуотворени очи.”
„Мълчанието е единственият път, по който виновният върви в своето безсилие. И колкото повече мълчи, толкова повече вината го затрупва.”
„Човешкият живот нерядко прилича на партия шах, в която винаги има само един правилен ход, с който импровизираме, както можем, докато накрая просто няма какво да играем и Невидимата печели всичко.”
„Всичко истинско в живота на човека започва с думата Любов и свършва с думата искам… И колкото повече човек иска, толкова повече се отдалечава от небесната стълба на любовта.”
„Цветето на Надеждата цъфти до цветето на Съмнението и всяка различна крачка води до различни истини.”

Истините!… Именно техните аналитични „вметки” в повествованието позволяват на читателя да разбере защо синът без колебание натиска пръста на баща си, който стои върху спусъка на пистолета, защо е „по-добре да си мъртъв, отколкото жив и сам и завинаги чужд на любимите си хора”. Истините за човека и света, за живота и смъртта Йордан Пеев находчиво влага е един необичайно разширен в повествованието образ - на болницата, защото именно в нея се осъществява връзката между реалното и трансцедентното, между човешкото милосърдие и жестокост, лекомислие и зрялост, между неутолимата жажда да имаш все повече и повече и съзнанието за здравето като най-голямото човешко богатство. Чрез разгърнатите описания на състоянието на пациентите и опитите на медиците да ги спасят, поднесени с изключителната компетентност на вещ практикуващ лекар (въпреки че авторът е завършил българска филология в СУ!), той не просто прави читателя съпричастен, а го кара да съпреживее драмата на моториста, останал без ръце и крака; на младежа от фитнес залата, който заради суетата да изглежда по-красив и мъжествен е на път да загуби сърцето си; на архитекта-предприемач, изпаднал в кома, който може би и в това състояние възприема изповедите на мъчениците, населили тази болнична стая. И на невръстния Илия, захвърлен от родителите си още като бебе в контейнера за отпадъци заради нелечимата му болест - прогресивна мускулна дистрофия. Неслучайно именно в този момент Йордан Пеев изяснява смисъла на заглавието на своя роман:
„Денят си беше отишъл и на негово място се бяха настанили тъгата и неизвестността за бъдещето на хората, лежащи заедно по неведоми причини в тази малка болнична стая, събрала в себе си съдбите им така, както аквариумът събира рибите. Единственото, на което всеки от тях можеше да разчита, беше слепият зар на късмета му, пред който пътеката на живота му се скъсяваше. И колкото по-къса ставаше, токова повече животът ставаше по-скъп. В тази тясна болнична стая съдбите им приличаха на китове, затворени в аквариум, които се блъскаха в стените, за да стигнат повърхността на водата и да поемат въздух за още една глътка живот.”

От този момент нататък повествованието акцентува съдбата на малкия Илия, четиринадесетгодишното момче, което сякаш е било зачеркнато от пространството на живота още в момента на раждането, но Съдбата неочаквано решава друго. Чрез неговия образ Йордан Пеев извежда на преден план болезнения проблем за състоянието на домовете за „деца без родители и такива, които се нуждаят от специални грижи и страдат от тежки и неизлечими болести, с които са се появили на белия свят”. И днес тези домове се намират извън територията на селищата, изолирани от „нормалния” български свят, и днес пътуването до тях (особено зиме!) е истински кошмар, а сградите, в които са настанени, са стари и порутени, по фасадите им „често мазилката липсва”, прозорците им са тъмни и слабо осветени, а от набързо варосаните стени на оскъдно мебелираните стаи ги гледат олющени тавани. И днес обслужващият персонал в тях е недостатъчен, често немотивиран нравствено и емоционално, понякога перверзен и способен на издевателства над безпомощните им питомци - като директора на Дома, който е „много лош”, защото не само бие децата, но и вечер привиква някои от тях в кабинета си, кара ги да се събличат голи, и той се съблича и прави с тях неща, за които малкият Илия се срамува да говори; като лекаря, който не само знае за случващото се, но и го прикрива, не се вълнува от здравословното състояние на децата и въпреки няколкократните тревожни телефонни обаждания за покачващата се температура на Илия, така и не идва в дома, а прехвърля отговорността за живота му на пазача (който „изпълнява и функциите на огняр, дърводелец и какво ли още не”) и на спешната помощ. А децата в тези домове са като всички други деца - и те искат да бъдат обичани, и те жадуват да пътуват по света, и те имат мечти, които копнеят да сбъднат.
Образът на малкия Илия е изграден със средствата на алегорията и мистиката на белязан свише със способността да пътува между реалното и трансцедентното и да вижда неща, които другите не виждат. Тази негова способност Йордан Пеев разкрива чрез описания на негови видения, в които масирано въвежда различни форми на глагола „виждам” - мускулестите и силни татуирани ръце на моториста, които здраво стискат кормилото (въпреки че лежащият до него е с ампутирани ръце и крака), дългата му коса, развяна от вятъра, сервизът с големите букви, гладкото и право шосе с нагорещен асфалт; чува смеха на осемгодишния син на моториста и вижда една странна жена с очи, „тъжни и дълбоки като кладенци”. Чрез виденията на момчето Йордан Пеев въвежда още една болезнена тема в българското общество - за възродителния процес и съдбата на турците и мохамеданите със сменени лични имена. Всъщност единственият човек, който не само всекидневно се грижи за болния Илия в Дома, но и редовно го посещава в болницата, за да не се чувства толкова сам и изоставен от всички в този свят, е бай Марин. Неслучайно именно на момчето старецът поверява своята болезнена тайна - някога той се е казвал Мюмюн, но по време на събитията е прекръстен на Марин. Заедно със сина си и жена си, като хиляди други турци, решава да се пресели в Турция, където не само ще могат да си върнат имената, но и единственият им син ще избегне задължителното влизане в казармата. За да минат по-лесно границата, увиват сина си в един дюшек, в който момчето се задушава и умира. Погребват го в най-близкото село отвъд границата и остават да живеят там, за да бъдат по-близо до мъртвия си син. Съпругата на бай Марин не понася огромната загуба и умира. Останал сам с огромната си болка, бай Марин се завръща обратно в България, като повече не искал да го наричат Мюмюн, а и нямал нищо против новото си име, защото вярвал, че „ако не бил заминал, бягайки от него, и жена му, и синът му още щели да са живи”. Така се озовал в Кръстов дол и станал домакин на Дома за сираци и болни деца. Мястото, където се установява бай Марин, не е случайно избрано от автора, то сякаш му е посочено свише, защото събира в себе си легендите и преданията на два етноса - българи и турци, християни и мохамедани, за да ги помири и да създаде предпоставки под благословията на Всевишния да живеят заедно. Единственият спомен, който бай Марин пази от своя син, е неговият часовник, завинаги спрял в момента на смъртта му. Часовникът е диаболичен образ на времето и спирането му бележи край не само на живота на момчето, но и на онова, което разделя двата етноса в българското пространство. И бай Марин, и малкият Илия вярват, че „смъртта е само преход между два свята, а не безсмислен край, като по-добрият свят е невидимият, в който го чакат жена му и синът му и в който ще отиде и това болно дете, когато болестта изгризе и последния му мускул и спре да диша”. Затова преди Коледа, когато малкият Илия пита бай Марин защо я празнува, след като е турчин, мохамеданин, старецът мъдро му отговаря:

„Откакто загубих сина си, а след него и жена си, разбрах, че всеки миг с близките ти на тоя свят е безценен подарък. Разбрах също, че кръвта и душата на човека са неделими, както смъртта и животът… Всички празници, които събират семейства, са хубави, а Коледа е точно такъв празник и затова аз го обичам и празнувам с вас. Той е не по-малко светъл от Рамазан байрам и всички останали празници по света.”

Образът на малкия Илия е изграден по модела на герой-резоньор, който представя авторовата гледна точка по най-важните екзистенциални въпроси. В него е вложена хилядолетната история и натрупана житейска мъдрост, която съчетава в себе си езически и християнски елементи в българската народопсихология. Писателят вярва, че Доброто съществува, и сполучливо убеждава читателя в своята теза чрез масираното въвеждане на елементи на чудото в случващото се с героите му. Сякаш някаква неизвестна и непонятна за човешката логика сила магически се намесва в живота на хората преди Коледа и подрежда живота им по каноните на Доброто - ситуацията с химикалките, които отказват да пишат; с писмото на бременната жена, която иска да се самоубие, за да може годеникът ? да получи нейното сърце и да оживее; чудодейното излизане на Илия от собственото му тяло, за да може да събере живите и мъртвите, които да си кажат неказаното и взаимно да си простят грешките; дори този необичаен диалог чрез снежинката, нарисувана върху дланта на Илия и отговорът на простреляния със същата снежинка на ръката му, защото този сняг, който непрекъснато вали и обгръща целия повествователен текст на романа на Йордан Пеев всъщност е „небесна вода”, „божия благодат”, която събира хората дори и тогава, когато се разделят в името на Доброто: „Хората се плашат от раздялата, а раздялата е част от пътя, който им предстои към нея, без да си дават сметка, че промяната е винаги за добро и съдбата грижливо подрежда живота по изненадващ, но в крайна сметка правилен начин.”
Редакторът на романа „Аквариум за китове” - Пламен Анакиев, свързва съдържанието му с част от живота на Йордан Пеев: „Биографично, от общуването ни, си дадох сметка, че по всяка вероятност боледуването ти миналата година от Ковид в болнична среда е отключило докрай желанието ти и способността да напишеш точно тази книга.” Аз пък свързвам образите на рокерите, които помагат на малкия Илия да осъществи своята мечта да стане „най-известният човек на света” с друга част от живота на автора - страстта му, свързана с моторите. Осакатеният рокер, който не само събужда в душата на момчето способността му да мечтае, но и чрез общността на другите рокери помага на Малката черна роза да я осъществи точно на Коледа чрез онзи подарък, който „не се побира в плик, чанта или един куфар, а в цели тринайсет, които са пълни догоре със снимки и картички от най-хубавите места на света… има дори писма от президенти и няколко крале, от артисти и известни личности от целия свят”. Рокерът връща в душата на момчето вярата в собствените му сили, затова в своето предсмъртно писмо то благодари на Всевишния дори за дадената му от него болест, но и за способността да вижда невидимото, да слуша гласовете на мъртвите и да ги свързва с живите, защото е убедено, че Бог изпраща такава болест и такава дарба само на тези, които най-много обича.
Мисля, че в образа на малкия Илия се оглежда душата на самия Йордан Пеев, който след смъртта и погребението на героя от повествованието му има усещането, че част от него се е преселила в пространството на имагинерното, а Всевишният му го е съобщил чрез онзи сняг, който набързо покрива със своя бял плащ купчинката пръст, под която лежи този, когото рокерите наричат Малката черна роза. Потвърждава го и текстът на лирическата миниатюра, с която завършва романът:

СНИМКА В ПИСМО

На Илия

Сърцето ми от болка изкрещя
и океани плиснаха в очите ми
за малкия, но тъй голям Илия,
когото ще обичам, но на срички…
И искам още дълго да е в мен
животът му, като глухарче кратък,
че в някой бъдещ и последен ден
наместо снимка, мене ще му пратя!

Йордан Пеев