Иван Енчев

Най-новият стихотворен сборник на Ваня Душева „Споделено време” (ИК „Нов свят”, София, 2023), съвсем неусетно ни приобщава към самобитното лирическо усещане на една чувствителна жена на средна възраст.

Всички откровения са оригинално отражение на нейното неспокойно ежедневие като българска гражданка, съпруга, дъщеря и майка.

Стихосбирката твърде много си прилича с предходните книги на поетесата: „Безброй разсипани пътища” (1997), „Ключ” (2010), „Коренът на звука” (2020). Приликата е само външна. Задълбоченият прочит показва, че творбите в „Споделено време” са организирани на още по-високо художествено равнище, свидетелство за творческото израстване на авторката.

Макар че не са обособени в отделни цикли с обобщаващи заглавия, тук стихотворенията могат да се групират по няколко основни теми.

Те са: съкровените вълнения на лирическата героиня; нейните чувства към членовете на семейството; преклонението към красотата в природата и човешките отношения; съпричастието към християнските традиции; любовта към България.

Само осем творби са озаглавени. На всички други припознаваме като заглавия началния им стих.

Ваня Душева разчита изключително много на асоциативните връзки между думите, изразяващи физически предмети, душевни състояния, събития. Така тя съумява да насочи читателя към по-задълбочено морално-етично и естетическо обобщение. Постига го без никакви плакатни декларации и дидактически умозаключения.

* * *
Избухна земята в зелено
след ситен пролетен дъжд.
Кацна щъркел във двора.
Телефон иззвъня:
- Роди се момче!
И всички птици вкупом
запяха.
Земята изпъна снага
по-силна, по-плодородна,
спокойна.
Момче се роди!
Щъркел кръжи над земята
и разнася вестта.

Това е само един от многото примери. Чрез пролетния щъркел, който според народното поверие носи бебетата, се внушава празничност и оптимизъм на цялата земя.

В книгата съвсем логично преобладават творбите, отразяващи ежедневните вълнения на лирическата героиня като човек с вродена чувствителност към явленията в заобикалящата среда на нашето съвремие. Тя си признава решително:

Има смисъл да бъда различна!
Да чувам своите мисли
и да ги кажа на глас.
Те идват по невидима нишка,
свързани точно със моя дух!…

В голямата житейска мрачина дори само една светулка, долетяла изневиделица сред грохота на ежедневието, е способна да просветли душата на човека и той да открие себе си: „Сътворявам се! Ден първи!” („Изключвам тъмнината”).

В друго стихотворение лирическата героиня възкликва с тревожен възглас: „Как бързо лети времето!” Едва, когато се приведеш към земята като зрял житен клас, ще прозреш най-мъдрия смисъл на своето съществуване.

Цялото битие на жената-майка се изпълва с щастие, когато тя, припомняйки си година по година своя живот, усети галещата прегръдка на своето чедо: („Всяка сутрин се връщам във времето.”, „Най-хубавият звук”, „Ти дойде в живота ми”, „Летят бели листове”).

Ето най-интимната миниатюра, отразяваща семейните отношения:

* * *
Ще се изкриви,
ще се нагъне земята,
за да кръстоса
тези успоредни пътища.
Ще ги кръстоса!
В точката -
мъж и жена.
Сътворение!

Тази метафора е истински художествен бисер, излъчваш намеци за любов, еротика, семейно щастие, библейски мотив и смисъл на живота, за да бъде той продължен в следващо поколение.

„Светът ми е пълен.” Така заявява поетесата в миниатюрата „И те търсих…”, посветено на нейния съпруг. Тук римите „книги до тавана”- „саксията с циклама” сякаш неволно ни внушават очарованието на две капнали крилца от цветове на априлска овошка.

Не липсват и някои творби, в които избликва моментната сянка на тъгата по нещо непостигнато или безвъзвратно загубено. Животът невинаги е справедлив.

Нека да направим своеобразна „вивисекция” на художествената структура на текстовете. Те са организирани в свободен стих - без използване на рими, определен симетричен брой срички и строфи. Пренебрегва се ритъма на традиционното силаботоническо стихосложение.

А всъщност творбите звучат със собствен ритъм, където авторката прилага по-свободно трисричните стихотворни стъпки. Внушението се разгръща постепенно, наподобяващо разцъфване на цвят на роза.

Липсата на заглавия на преобладаващата част от творбите разширява обхвата на тяхното послание, за да не изглеждат като лирични пейзажи в рамки. Структурата и композицията им не се диктува от творческа немощ или самоцелна прищявка на поетесата. Те са подчинени на авторския замисъл да се внуши по-оригинална асоциация.

Любим композиционен похват е стихотворението да започне с кратка и ясна теза, а след това тя да се разгърне в по-разширена конструкция, или рязко да й се противопостави изненадващо образна антитеза.

* * *
Небето
се е пределило.
Сякаш - завеса.
Започва
представление.

Хайде да добавим и друго словесно бисерче, натоварено с неподозирано образен граждански заряд:

* * *
Расте картофчето в земята -
в утробата й
се рои живот.
И българите в тъмнината
създават своя
нов народ.

Тази римувана (по изключение) творба просветва, както бял минзухар сред безброй жълти минзухари на горска полянка!

Немалко лирически откровения са организирани като миниатюри само в няколко реда. В други творби („Небето се е пределило”, „Този ден”, „Бялата риза”, „В манастира”, „Венера изпрати”, „И те търсих”, „Сънувах Ангела си”, „Стоя на стъпалото”) сгъстеният изказ е толкова прецизен, че отсича с остър саморедакторски скалпел всякакъв плеоназъм и словесно разточителство.

Според темата и поетичното хрумване на авторката, понякога цялата лирическа миниатюра се състои от едно изречение. Особено, когато тя е доста кратка, каквито са „Полетът на мухата”, „Картина” и др.

Едно от по-дългите стихотворения в сборника „Тук, горе, е с чиста вода реката” нарочно се проточва (в деветнайсет редчета-стихове) в единствено изречение. Това не го прави тромаво, защото внушава чувството за потресаващото духовно принизяване на съвременното ни общество.

И тази творба е изградена на принципа на стилистичното противопоставяне:

… а ние сме дребни,
толкова дребни,
по-дребни
от мравките,
по-дребни
от поповите прасета,
слепи къртички,
дребни,
далеч от високото,
от синьото,
от чистото.

Жестока присъда, нали! Грях ще стори на душата си оня, който твърди, че Ваня Душева не пише социално-патриотична поезия, освен своята филигранно сътворена лирика. Само тази творба е достатъчна да затвори устата на всекиго, който чете такива стихове с късогледо пренебрежение.

Към тези ярки родолюбиви послания се прибавят: „Ще оцеляваме”, „Старица дрипава”, „Не народ, а…”, „Расте картофчето в земята” и др.

Тук е задължително да причислим и творческия знаменосец на социално-патриотичната група в сборника „Защо си тъй потискащо, небе?” Това стихотворение неслучайно е поставено за начало на цялата книга. Изградено е по обичайния за Ваня Душева начин. Започва с един стих и продължава с напластяване на минорното чувство в доста дълго изречение, за да завърши:

… старицата, приседнала
на припек в тишината
сред хилядите празни къщи -
последната пазителка
на спомени,
че тук била е
моята България.

Други характерни качества на творбите са тяхната оригинална образност, метафоричност и иносказание. Без излишно натрупване на думи. С твърде малко епитети и инверсии. След като обяви темата на текста, авторката доразвива лирическия образ към замисленото от нея асоциативно послание.

Все едно, че темата е топче грънчарска глина и тя извайва от него причудлива амфора, пълнейки я с лирически еликсир, който понякога нагарча като пелиново вино.

Без да пренебрегваме казаното за краткостта, цялата стихосбирка може образно да се охарактеризира като предълго добре премислено сложно съставно изречение, заключено между творбите „Защо си тъй потискащо, небе?” и „Всяка сутрин се връщам” като в корици на откровен личен дневник на Ваня Душева.

Тази книга не е написана за еднокатно четене, както някой класически роман с многословен и заплетен сюжет. Тук ключът за творческия успех не е скрит под изтривалката на клюкарската интрига - той е в пазвата на лирическото съпреживяване на художествените текстове.

Стихотворенията не са предназначени за скучаещи пътници в автобус, а за читатели с изострена чувствителност и интелигентност. За хора, които умеят да усетят многопосочните послания, напластени между редовете на текста.

Едва ли ще е пресилено, ако се обобщи, че всички творби в сборника звучат единно като прецизно настроени струни на цигулка, използвана от вещото боравене на даровит цигулар, защото талантливата поезия и чародейната музика са духовни близнаци.

През годините на бавно творчество поетесата Ваня Душева си е изградила собствен стил за създаване на органична поезия, която впечатлява с изненадващо кратки произведения, наситени с неподозирана широта на чувствата и внушенията.

Тя несъмнено е сред тия природно надарени творци на поетичното поприще, за които създаването на оригинални произведения е част от тяхната духовна същност.

Поредната й стихосбирка „Споделено време” доказва това по категоричен начин.