ВЕЧЕР
ВЕЧЕР
Залязна слънце. Ето, иде вечер.
О, топла безприютна вечер
иззад баири, равнини.
Подухва вятър. Мрак в полята.
Ни зрак, ни звук. А моли се душата,
но кой ще чуй? - Сама душата бди!
Приспи ме в твоя скут, о, майко вечер.
Аз слушам как приижда отдалече,
отнейде в тишината мрак.
О, мрак издън сърцето и душата,
на всички болни нощи над земята -
покрили моя беден праг…
ИЗМАМА
Не се насища нищо на земята -
нито сърцето, ни душата в мрак;
току ще пламне огнения мак
на младостта и жадна е душата.
След зима буйна пролет ни здрависва,
струи се слънце над земята в мрак -
дорде натегне лятото и свисва
над равнините тъжна есен пак.
Със спомени за лятото заспива
душата под натегналия мрак -
и търси в жажда огнения мак
на младостта, която си отива.
—————
сп. „Неделя”, г. 1, бр. 11, 5 февруари 1928 г.
