Георги Майоров

Змейове, караконджули и дракуси излизаха от прелестните уста на бабите едно време за смразяване на палавите деца и внуци.

Днес обаче сред междузвездни войни, земни пришълци от неизвестния всемир и хари-потъровски тайнства да има змейова напаст е невероятно.

Вярно, и в нашето съвремие се появиха таласъми и полтъргайсти, които разхлопват съдовете по лавици и долапи, а по трибуни разстройват електората, но чак змейове с пламтящи гърла не сме виждали.

Въпреки това, сладкодумецът на вълшебни разкази, легенди и небивали сказания, Васил Венински от Павелската долина сега ни е навързал житейски патила в книгата „Змейова напаст” (Мултипринт, С., 2023).

Но не ни изненадва, защото отдавна ни магьосва с приказно четиво.

Заглавие на разказ „Змейова напаст” няма в книгата. Тук сякаш напаст приказно невиждана са тъмните пристъпи на лоши хора.

Те предизвикват такава опасност и целебна съпротива на българите в отминали паметни години, които авторът иносказателно, с голяма кахърност ни пренася в тъжовни времена.

Затова човек се тюхка откъде е докарал тези чудовища в днешния разказ. Но като размислих, излиза че не е за чудене. Изследвал е миналото в Родопите, установил е истините и ни поднася таени познания и скрити вопли..

Природа и герои са в естествена среда и хармония. Изковани в труд характери, които правят момците и момите в държеливи на всички превратности мъже и жени още от вземането на момчета за еничари в османската войска и се явяват като сянка в паметта им, какъвто е Хайредин паша.

Насилниците са от всякакъв етнос и големство. Топонимията в събитията и случките е реална.

Това охрабрява разказите да казват онова, което само в страховитите приказки се случва, чак до сватби, раздели и разделени от „вяра и корени” хора.

Стремеж дори душата и земята около авджилъка да са чисти и благословени.

С четивни багрила авторът изчиства душата и земния път на своите герои. Те често сами разказват патилата си. Това още повече засилва автентичността на четивото. И темите са живи истини - за хайдуци по пътищата и за ненаситни разбойници по селата.

Очертават се щрихи от патриархалния бит, борби и сплетни, навици и характерни обичаи в Ропката.

Една местна народопсихология, която Венински като добър свидетел полага перото си върху истината.

Живот в разбирателство и сговор, или в нестихваща вражда. И никой не може да ни го върне и припомни, освен табиетлията на сладка приказка Васил Венински. Прилича му и това, че като учител химик е открил алхимията на словото в около 30 книги от близко и далечно време.

Освен благите, авторът не подминава и лошавите, дори зли божи създания, каквито сме ние, де, захапани от Адам - Евино време, та до днес.

Затова прибягва и до лек майтапчийски хумор, примерно като да овластиш гол акъл, или на забрадка да сложиш гугла.

Как от мохабетя се прави писано слово и как сложното човешко битие се превръща в значима литература.

Не се прокарва груба поука, а със съребрена нишка, днешното политическо боричкане се съотнася с потурите на миналото. Доброто добро да среща, а понякога и злото да отмества.

Авторът се набърква и в Цар-Борисовата царщина, която цяла България я благославя. За честта и безчестието. За изцелението на болни с божията милост и намесата на Светата Богородица.

Но се стига и до изселването на село, за да се развъждат мечки стръвници, както и в наше време се поведохме по внесен акъл над животните да има по-голяма защита, отколкото над човека. И пак уж за „благото на човека”.

Възниква и въпросът как да тълкуваме една книга, наречена „Змейова напаст”, когато няма нито един змей в нито един ред от разказаното.

Така е, но авторът иносказателно ни казва, че днес имаме същинска змейова напаст от хора с ненаситни гърла, които бълват огнени думи за примамка на избирателите, а после засищат само своята лакомия.

Казва ни още как едно малко село за хората може да бъде свят над световете.

Разказите на Васил Венински имат високо атомно тегло в таблицата на литературата - хем приказно, хем истинско.

И той уверено се влива в писателското море с голям словесен приток.