Продрум Димов

Този болезнен въпрос си го задават все още мнозина от по-възрастните поколения, които ги потиска носталгията по недопустимо загърбените празнични тържества, посветени на пренебрегнатата безцеремонно Седмица на детската книга, песен и на изкуствата за деца.

Това безразсъдно посегателство върху стойностните духовни потребности на млада България е последица от вероломното безотговорно нашествие на така наречените демократични промени, които сложиха началото на безпрецедентната тотална разруха на държавата и обществото ни.

Тази необуздаема върхушка помете и изгони от школското битие на децата ни и тези традиционни празници, играещи изключителна роля в общокултурното развитие на подрастващите поколения.

Спомените често ме връщат към онези трескави дни на подготовка на хубавите момичета и момчета, които шиеха и стъкмяваха с майките си разнообразни костюми и разкошни носии за участие в празничните карнавални шествия, атрактивни драматизации на народни приказки, сцени от художествени творби на наши и чужди автори.

В Пазарджик улици и площади, остров “Свобода” гъмжаха от напиращото гражданство стичащо се да се насити на дефилиращите маловръстни “артисти”. Къде ги днес тези незабравими театрализовани спектакли, измайсторени, макар и не толкова професионално изискани, от тръпнещите малчугани.

Какво да кажем да вълнуващите срещи с Ран Босилек, Ангел Каралийчев, Асен Босев, Николай Зидаров, Атанас Цанков, Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Друмников, Младен Исаев, Кирил Назъров и много други приносни творци в областта на изящната ни словесност за деца.

Отидоха в историята онези духовити групи от писатели, които посещаваха и най-затънтените кътчета на страната ни за да запознаят с най-новите си творби чакащите ги с нетърпение любимите им млади читатели.

Всяка среща с познатите и нашумели творци, с които са общували многократно по страниците на читанките и христоматиите, детските вестници и списания, се превръща в празник, паметно събитие, което се запечатва в услужливото съзнание за цял живот.

Мислено съм се пренасял в годините на моето детство и с нестихващ пиетет си спомням за незаличимите посещения през далечната 1946 година в родното ми село Лисичово с Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев, а през 1948 година двамата сладкодумци бяха придружавани от Младен Исаев. Такива мигове не се забравят.

За съжаление подобни гостувания в наше време се превърнаха постепенно във все по-рядко явление.За жалост тези толкова потребни контакти са извън ангажиментите и на компетентните ни държавни просветни органи. Днес децата ни не познават съвременните ни творци на художествено слово за тяхната възраст.

Интересът към детската книга чувствително спадна. Не можем да ги откъртим от компютрите и електронните игри. От техния живот отсъстват в значителна степен не само книжките, но и игрите им на улицата. Малчуганите ни са с ограбено детство.

Създава се впечатление, че популяризирането на детската книга е като, че ли задължение на библиотеки и читалища. Недоумявам защо беше закрит Централния дом на детската книга, може би не достигат парите на Просветното ни министерство?

Още по-тревожно е, че никой не се занимава с неговото възстановяване и няма кой да издърпа ушите на безотговорните виновници. Хората от високите етажи на властта си имат други евроатлантически грижи. Какво ги интересува тях каква духовна храна приема днес подрастваща България?

Изключително обезпокояващ е занемареният проблем за детските издания, умъртвени безпощадно и изчезнали повече от три десетилетия. Не допускам да има друга държава в света, в която да се проявява подобно престъпно бездушие към четивото за деца.

Такова безотговорно отношение към детския печат не битуваше и в годините на Царство България, тогава се мислеше и за най-малките читатели.

Сега си спомням как с нетърпение разлиствах цветното издание на вестничето “Орле”, предназначено за възпитаниците от начално училищната степен.

В него, колкото и да беше идеологизирано, съм чел разкази от Елин Пелин, Фани Попова - Мутафова и други писатели чиито творби се радваха на гостолюбив уют по страниците на тогавашните читанки и христоматии.

След 09. IX. 1944 година се появиха постепенно нови детски списания и вестници. Още в началото на 1945 година в ръцете ни попаднаха първите броеве на богато илюстровано вестниче “Септемврийче”, което разбира се, имаше нова идейно-тематична ориентация, наложена от настъпващите социално-икономически и култури промени в страната ни.

По неговите страници се усещаше полъхът на новото време, подсказван ни от присъствието на Максим Горки, Гео Милев, Смирненски и други автори, които в миналото не са имали право да се подвизават под стрехата на българското образование.

В първите учебници респектиращо ни въздейства огнената поезия на Ботев, последван по-късно от Вапцаров, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски, Георги Караславов и други автори, които завладяха властно родното ни литературно небе.

В онези първи години на неудържимото духовно обновление, загърбващо и отричащо прибързано десетки стойностни наши литературни творци, обявявани за апологети на буржоазното минало, се появиха на бял свят и нови издания за деца, които бързо се превърнаха в любими събеседници на многобройната маловръстна аудитория на страната ни.

Няма да забравя с какво ненаситно любопитство разгръщахме страниците на списание “Пламъче”, изпъстряно с примамливите графични и цветни картини на знаменития руско-български художник Вадим Лазаркевич.

Не закъсня и нахлуването в българското училище на цветното вестниче “Въздържателче” от чиито страници за пръв път се докоснах до героичния живот на Бачо Киро Петров от Бяла Черква, вкусих от стиховете на Атанас Душков, разказите на Георги Райчев, емоционалните стихове на Цанко Церковски и други имена, които се заселваха трайно в детската вселена.

С течение на времето, наред с най-масовото разпространение на вестник “Септемврийче”, което осъществяваше официалната партийно-политическа линия, но застъпваше и полезна нравствено-културна проблематика, се появиха и други издания за най-малките ученици.

За тях интересни страници предлагаха списание “Дружинка” и вестник “Другарче”. Да не говорим за влиянието на тогавашните руски детски издания. В недалечното минало на особена почит се радваше списание “Славейче” което излизаше в десетки хиляди екземпляри и се превърна в неделима част от света на всяко прохождащо детство. За съжаление днешните управляващи върхушки и дума не обелват за тяхното изчезване.

Имаме наистина талантливи творци за деца в областта на литературата, музиката, изобразителното изкуство, но те са лишени от възможността за реализация на солидния си творчески потенциал.

От време на време се надигат гласове от средите на литературния свят, но няма кой да ги чуе. Спомням си болезнения призив на неповторимата детска поетеса Леда Милева на едно от поредните събрания на СБП в кино “Люмиер”. Тогава тя настойчиво предложи да се върнат час по-скоро изданията за деца, но гласът на авторката на “Зайченцето бяло” потъна безпомощен във властващото безвремие.

За извеждане на нещата от това унизително състояние сме разговаряли неведнъж с председателя на СБП, Боян Ангелов, но и той споделя, че е отправял предложения до Министерството на образованието и други ръководни органи за решаване проблемите, свързани с възстановяването на детските издания и Седмицата на детската книга, песен и изкуствата за деца, но никога не е срещал нужната подкрепа.

Пиша тези неспокойни редове с надеждата, че трябва да се създаде най-сетне атмосфера на обществена нетърпимост, която да стресне компетентните държавни органи, които са длъжни да помислят за духовното бъдеще на България.

22 март 2024 г.