90 години от рождението на Христо Фотев

Продрум Димов

Едва ли има човек от днешните ни литературни и духовни среди, който да не благоговее пред изключително човешкия и творчески образ на този уникален наш творец от Бургас.

Роден на 25 март 1945 година в Цариград, но израства и възмъжава духовно в Бургас, където се преселва семейството му, което се установява в бедния квартал на бежанците.

Сиромашията, която притиска родителите му, го изпраща да се учи във фабрично-заводско училище на град Сливен, но интересите му се разминават с бъдеще на фабричен работник.

Още в крехката си младост започва да търси себе си.

Известно време работи като художник в стенописно бюро, намира препитание и сред моряците на Бургаското пристанище.

Там също не се задържа дълго, за да застане на прага на бъдещия си истински път. Заема се да редактира многотиражката на мина “Черно море” , което му напомня за неподозирания в него творчески потенциал.

С успешните си изяви в многотиражката е забелязан в културните среди на черноморския град и това го амбицира да навлезе постепенно в литературно-творческото ни битие.

Неговата поява там обаче никак не е случайна, защото още като ученик той посяга на бели лист.

Не случайно на 17 октомври 1948 година по страниците на бургаския вестник “Народен фар” е отпечатано и първото му стихотворение “Привет”, посветено на бригадирите.

Името му на литературен творец нашумява и е поканен за драматург на местния драматичен театър “Адриана Будевска”.

Сетне е дългогодишен творчески секретар на дружеството на писателите в морския град.Междувременно е оценено надеждното му талантливо перо, което му отрежда ръководно място като главен редактор на бургаския алманах “Море”.

Младият Христо Фотев следи и се учи непрестанно от текущия литературен поток, но както сподели пред мен израства под силното влияния на Иван Пейчев, Александър Геров, Атанас Далчев, Никола Фурнаджиев и други утвърдени наши поетични имена имащи неоценимо въздействие в оформяне тогавашния облик на родния поетичен свят.

Споделял е пред мен, че изключително много дължи на автора на “Пролетен вятър” , който го насърчава като прохождащ млад поет и става редактор на първата му стихосбирка “Баладично пътуване. Малки песни и балади”, която се появява на бял свят през 1961 г.

Нейният горещ прием отприщва бента на творческата му енергия, която се излива в нови впечатляващи творби “Лирика” /1965/, “Сантиментални посвещения” /1967/, “Пристанище” /1969/ и други стойностни заглавия, които скоро ще го наредят сред най-търсените и любими творци на родната ни мерена реч.

За Христо Фотев, за неговия талант, скромност и човечност охотно се говореше сред колеги, читатели и почитатели, а младите ни литературни творци направо го обожаваха.

Мнозина жадуваха да се докоснат до неговото слово и атрактивен характер, като го търсеха да му гостуват чак в с. Равадиново, където с подкрепата на община Бургас си беше стъкмил малка непретенциозна къщичка.

Нерядко някой злоупотребяваха с добрината му, заливаха го с всевъзможни примамливи алкохолни почерпки, които неусетно го пристрастиха към чашката. Тази пристрастеност след време му подкопаваше застрашително здравето.

Кръчмарските истории често го навестяваха, поетът не намираше сила да отказва, напакостяваха му, но не замразиха кадърното му перо.

Пишещите братя го боготворяха и търсеха настойчиво неговото приятелство, което той щедро раздаваше, дори и на непознати събеседници.

Инак как да си обясним излизането от печат на “Разговори с Христо Фотев. Опит за литературна анкета.” С такава чест се удостояваха от БАН, само най- изявените и най-популярните имена от литературното ни минало.

Поетическото наследство, което остави е удивително по скромния си обем, но рядко въздействащо с откровения си емоционален, художествено-естетически инструментариум, богато на теми, образи, мотиви.

В неговите стихове Вапцаровата любов, вяра, страсти, морето, Родината звучат с неподражаема лирична сила и патетика. В тях те заживяват сякаш един нов живот - по-траен, красив и вълнуващ!

В Бургас неговата личност се наложи като своеобразна литературна емблема на красивия ни черноморски град. Той привличаше като магнит любители и ценители на поетичното слово.

Клубът на дейците на културата се беше превърнал навремето в любимото място за дружески срещи и разговори. Всички го обичаха и високо ценяха магнетичните му човешки добродетели.

Там често го откриваше и младата талантлива възпитаничка на местната английска гимназия - Петя Дубарова, за да черпи от неговата любезна професионална подкрепа, която ще я вдъхнови за да даде тласък на изумителното си дарование, умъртвено от толкова умъртвено от толкова ранната и трагична гибел. Жестоката кончина се оказа безсилна да погребе непреходната и гениална поезия.

Навсякъде, където отиваше поетът е посрещан изключително радушно от публиката, която покоряваше с невероятната си близост, взаимност и достъпност. Рядко съм срещал такъв творец, който така сърдечно и доверчиво да се сприятелява, сродява и раздава богатството на своята поезия и душевност.

Такъв го почувствах и аз при първата ни среща с него във фоайето на хотел “Елбрус” в Пазарджик. Беше пристигнал в града ни да се представи със свой поетичен рецитал в началото на 1991 година за традиционните зимни музикални вечери в концертна зала “Маестро Атанасов”.

Почерпихме се набързо макар че гостът не глътна охотно от искрящото и апетитно червено вино и се отправихме към музикалния ни празник.

Още с влизането ме представи като близък приятел на професор Иван Спасов - ръководител и диригент на местния симфоничен оркестър и главен организатор на въпросното престижно духовно събитие.

Седнахме на първия ред на гъмжащата от многобройни посетители шумна зала, за да чакаме реда на поетичното му участие, възнаградено от твърде скромна сума. Вглеждах се изпитателно в изнуреното му прежълтяло като восък лице - последица от дългогодишното му сдружаване с безкомпромисната чашка.

Дълго не откъсвах натъжен и замислен поглед от изнемощелия му външен вид и усещах как в гърдите ми нахлува болка, породена от окаяното състояние на този толкова добър човек.

Мъчно ми беше, че алкохолът продължаваше в началото на 90-те години да поглъща сетните му оцелели физически сили. За жалост такива обезпокояващи бяха впечатленията от първите ми докосвания на живо от угасващия вече човек.

През следващите няколко години обаче лекарите се понамесиха, а също така и грижовната съпруга Виолета и Христо макар и с голямо закъснение го убедиха да се раздели окончателно с алкохолното си пристрастие.

Последиците от нанесените поразии на здравето оставаха неизлечими. Все пак малко се позакрепи, навестявах го в къщи, не отказваше и покани за срещи с читатели, които не преставаха да му звънят.

Струва ми се, че живна малко след като Мулти груп по настояване на Вежди Рашидов, се зае да финансира издаването на три тома на събраните му съчинения.

Първият том беше представен в Балабановата къща на стария Пловдив от Светозар Игов. В него са включени поетичните му книги а в другите се предвижда да бъдат поместени негови пиеси, есета и интервюта.

В този мартенски ден на 1898 г. Залата беше препълнена от почитатели на поета, възползвах се от присъствието си там и се уговорихме с Христо и Виолета да гостуват и в Пазарджик.

Поканиха ме да им гостувам в София и на 7 април 1998 г. се озовах в гостоприемния им дом на бул ” Евлоги Георгиев” № 113А.

Тогава взех и интервю от него, което публикувахме в областния вестник “Знаме” и на 23 април същата година зала “Устрем” на младежкия дом в Пазарджик се оказа тясна да побере пишещите братя и читатели , стекли си да се срещнат с поета.

Пред многобройната публика Никола Иванов поднесе един твърде обхватен творчески портрет на госта, който се развълнува до сълзи и благодари лаконично за сърдечното му посрещане в града на Константин Величков.

Тази му среща е предшествана от немалко предишни негови посещения при нас и това му е дало възможност да бъде уважаван, близък с доста негови доброжелатели. Даже да завърже и още по-близки и топли сродявания.

Ето какво сподели в интервю пред мен:

“Радвам се, че от Пазарджик се сещате за мен. Този град е свързан с първата ми любов, Донка Тодорова. В него имам добри приятели. Обичам го, всяко посещение в него за мен е голямо удоволствие.” и това наистина е атестат за изключително сърдечното му привързване към нашия град. При всяко мое отскачане до София нерядко се отбивах у тях. Обикновено ме посрещаше усмихната съпругата, а той щом чуеше гласа ми, бавно се изнизваше от спалнята и макар трудно, пестеливо се включваше в обичайните ни приятелски разговори. Спомням си, че един път ми подариха и новоизлязлата му поетична книга “Море”.

Инак поддържахме връзка по телефона, но се обаждаше повече Виолета, а неговите сили постепенно го изоставяха и не позволяваха да се раздели за повече време с леглото.

Обаче не живееше в изолация, телефонът често позвъняваше и го търсеха за информация за състоянието на здравето загрижени негови колеги и приятели. Въпреки, че говорът му беше доста оскъден и накъсан, не го остави на мира и Кеворк за гостуване в нашумялата в онази година телевизионна “Всяка неделя”.

Дългогодишното чу сродяване с чашката обаче, го беше съсипало и предизвика този принудителен “домашен арест”, който не успя да го избави от все по-наближаващия безпощаден край.

На 27 юли 2002 г. големият поет от Бургас се пресели физически завинаги отвъд. Покрусата беше голяма. Неговата кончина внезапно ме разстрои, седнах и приготвих за вестник “Знаме” последното интервю и хванах първия влак за София.

На 30 юли сварих огромно стълпотворение пред Народния театър ” Иван Вазов” , където беше официалното поклонение пред починалия любим творец, на път за вечното легло.

В голямата навалица успях да се добера до помръкналата в траур Виолета и й поднесох последното скръбно послание от пазарджишкия вестник “Знаме”.

Тягостни мигове, а навън неудържимата болка по неговата загуба продължаваше да сплотява опечаленото множество скърбящи хора, прииждащи от столицата, Бургас и страната.

Така се разделихме с едно от най-ярките имена на българския поетичен 20-ти век. Христо Фотев си отиде преди повече от две десетилетия, но остават безсмъртното му творчество и непоколебимата му вяра в бъдещия светъл ден за човека. Като скъп завет звучат думите му:

“Не падайте духом! Всичко ще се оправи. Начеващите творци да знаят, че не бива да се отчайват …”

Това е Христо Фотев!

13 март 2024 г.