РИМ
(Откъслеци от недописана поема)
1.
Отдавна среднощ отзвъни над Рим, във морен сън унесен,
и Тибър галени вълни влече с приспивна песен.
Спят арки, портици, дворци и померанцови градини,
във храмовете спят жреци и блудни богове, богини.
Но няма сън на Палатини…
Кат августа на царствен пир, неотразима, боговластна,
нощта люлей заспалий мир в прегръдката си сладострастна.
Като разкъсана любов, сънувана подир години,
нощта е сладък стон и зов по туй, което ще премине…
Не спи, тревожен, Палатини…
2.
Помня сребърни фонтани, беломраморен палат,
помня лютни и тимпани над затихналия град.
Пир-безпамет, пир-пожар! Аз съм дух на древен цар!
Устата жадуват, очите горят,
отпада венецът от мирти-корона;
в златен триклиний стогласно гърмят
разгулните химни на Анакреона.
Ти си мойта лунна тайна, аз съм твоят блян мечтан;
ти - орисано-случайна - аз - за теб една призван.
Диомита - Диомен! - Аз съм цар разбит, пленен.
Звучат, безнасита на скръб и на страст,
развихрени вакхи и кръшни терцети,
ту бурно се сплитат, ту глъхнат без глас,
подзети от гръм кастанети.
В очи ти здрачно-сини - рой мистични огньове,
в устни - кървави малини - блудна кръв на пир зове!
Диомита - Диоми! Ний сме с тебе - и сами…
Вакханко сирийска, целувай, гори!
До дъно - и жадно наливай потира.
Нощта си отива… До късни зори
да бъдем две струни звучни от лира!
3.
Но бавно и плавно догарят, тържествени,
разблудните песни - и в кротко смущение
затихват сред шумния триклиний:
- Защо е той тъжен пак? Дивний, божествений!
О, Цезар! Чуй зова на твоите парии!
Без огън ли таз нощ целуват харитите,
не те ли опиват вината?
Пусни зверовете на всички виварии
връх нас - да разсеем скръбта на мечтите ти,
да грейне в очите ти
разгулна зората!
4.
Тая дивна звездна нощ над Рим,
нощ пияна от лъчи и нежност!
Надалеко, в лазурната безбрежност
спи градът - мираж недоловим.
О, душа преляна, отмори се!
О, люлей ме, лунна светлина!
Искам самотата да целуна
в мъртвите й стъклени очи.
Искам мойта лютня тихострунна,
мойта песен пак да зазвучи.
Искам мойте скърби да изпея
тихичко под звездния чертог.
Искам сам със себе да се слея -
сам на себе жрец, и храм, и бог.
—————-
Димитър Подвързачов. Стихотворения, София, 1938 г.
