Ваня Колева

„Засей ми море” (2012) 1 е първата самостоятелна книга на Станка Бонева. Преди нея авторката е извървяла дълъг път в света на Словото.

Написала е множество статии и художествени текстове, публикувани във вестници, интернет издания, в сборници, два алманаха и CD антология. Станка Бонева, която е избрала за свой поетичен псевдоним междуметието Ufff, изразяващо досада, недоволство, уплаха, е едната от седемте авторки на сборника със стихове „Червилото на Пегас” (2007).

Другите шест дами, представени и с артистичните им прозвища, са: Албена Соколова (Layla), Галина Ирикева (Estir), Гергана Атанасова (Vitsavia), Дора Господинова (Marta), Маргарита Панайотова (Alfa_c) и Михаела Алексиева (Meiia).

Вторият сборник със стихове, в който Станка Бонева се включва, е „Оттатък” (2009), заедно с проф. д.и.н. Ангел Ангелов (от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство - Пловдив).

А след „Засей ми море”, излиза и двуезичната (на български и румънски език) самостоятелна книга с поезия на Станка Бонева - „Небесни мансарди / Mansarde celeste” (2017).

Книгата „Засей ми море” съдържа четиридесет творби, сред които: стихотворения от класицистичен тип; експериментална поезия, дискретно напомняща изявлението на Ламар: „аз сам ще ви уча на нова естетика / на нови закони обноски и форми” („Цирк” - из „Арена”, 1922), с отказ от всякакви граматични правила и принципи („Портрет” - текстови комплекс, в който се четат няколко отделни текста); опити в областта на хайку (цикъла под наслов „Варна”).

Интересът към кратките и насечени форми кореспондира с желанието на авторката за окрупняване и всеобхватност, за разнопластово и мащабно обглеждане, осмисляне и изразяване на нещата - както е в цикъла „За любовта като…”, представящ три текста, три визии за любовта - „като зима”, „като тишина”, „като движение”.

Заглавието на книгата „Засей ми море” е инспирирано от първото и всъщност знаково стихотворение, определящо цялостното звучене на сбирката.

В хармоничен диалог със заглавието е сполучливо подбраната за илюстрация на корицата картина на художничката Мая Рад - с усещане за далнина и мистични пространства; за копнеж по други, различни светове; за блянове по селения на светлината и съвършенството, на тишината и красотата. Но и за преходност, за едно вечно пътуване - може би и лутане - в зримите и незрими посоки, по които се отправя душата.

Стихотворението „Засей ми море” изразява душевността и натюрела на Станка Бонева, но то е ключ и към спецификата на нейната образност, към характера на поетиката й.

Структурирано в затворена или кръгова композиция, началото и краят на която повтарят кристализиралата в заглавието молба-заклинание, стихотворението въплъщава пълнотата и богатството на хармонично изживените дни, символ е на изпълнения със смисъл Живот.

То разкрива красотата на проникнатите с финес и чувство за мяра, осенени от Мъдростта и осветени от Любовта човешки души.

Две души, които от „първия ден” и до края съхраняват вътрешната си сроденост, чувството за съпричастност и единение, нежността. Души, които сякаш излъчват светлина.

Естетизирайки любовта, стихотворението е своеобразна екстракция от мито-поетическата традиция - дистанцирано обгледана, премислена и трансформирана до неочаквани в сгъстеността си символи и метафорика.

В задъхано концентриран вид то маркира цял ред митологеми, визуализира образи, всеобема представи за космотворенето, но и за градежа на социалната структура. С умела ръка, в няколко щриха Станка Бонева чертае космичното пространство - в хоризонтален и вертикален аспект, за да напомни и мита за Сътворението.

Ако морето символизира извечните прастари води, хаоса и първовеществото, несигурността, преходността, то хълмът като микрообраз на планината въплъщава центъра на света, постоянството и вечността.

Съответно дървото на живота, проявяващо се в творбата като множественост - чрез маслините, е израз на синтеза на небето, земята и водата; то е цялото, Животът в неговата динамичност.

Но маслината е и плодородие, безсмъртие, обновление на живота, тя е мир, благодат и изящество. В съвкупността си морето, хълмът и маслините се свързват преимуществено с Великата богиня майка, с женското пораждащо начало, но и с изпитания, които предстои да се преодоляват; с път, който да се премине, за да се постигнат крайната цел и покоят.

И ако поетесата бленува „там, при хълма с маслините” да „спре” светът на двамата влюбени, то това е ни повече, ни по-малко от промечтаване за благослучност, добруване, за мъдро и спокойно изживяване на дните.

В центъра на този хармоничен свят е Жената - като символ на любовта и красотата: функционално отъждествявана с появилата се или „родена от морската пяна” („пенородената”) Афродита.

Жената - благотворителка и съзидателка, пазителка на огъня, умиротворяваща и окултуряваща всички стихии: мислена чрез образа на Хестия. Бранеща и отстояваща своето пространство, побеждаваща всяко зло, закриляща истински ценното: като Артемида или самодивата Вида Баздарджийка от българските народни песни.

Но и Жената, поставяща условия и изпитания; изискваща и разпореждаща; провиждаща и предвещаваща: като Хера, Атина, тракийската Бендида, прабългарската Умай…

Редом с лирическата говорителка, без да се изявява пряко в тъканта на стихотворението, но чрез двукратно повтореното обръщение „любими” и постоянното, активно действено наслагване на второличното местоимение „ти” - изречено или подразбирано; чрез идеята за множественото първолично „ние”/„ни” („ще се завием”, „вкореним”, „ще ни прибере”) и притежателното „нашият (свят)”, неизменно присъства и мъжкият персонаж.

Единението, неделимостта на двамата е кодирана още в заглавието - ако Тя е изразена чрез кратката местоименна форма „ми” (= на мене), както и символно - чрез морето, то Той се разчита в императивното „засей”.

Семантиката на глагола извежда образа на митичния орач и сеяч, чиято деятелност от гледна точка на брачната символика се отъждествява с брачния акт. В древногръцката митология бог Иасион получава знанието си от Деметра.

В творбата на Станка Бонева лирическата говорителка води и наставлява своя любим. По волята на говорителката, той трябва да извърши най-неочакваното, невъзможното и непостижимо - да засее море!

А после да накъса ябълки - и те да са само за нея. Както Херакъл (в единадесетия си подвиг) трябва да похити градината на Хесперидите и да вземе от тях златните ябълки.

Съответно в мотив от българските юнашки песни Русена девойка възвестява, че ще вземе за съпруг онзи, който успее да откъсне и да й занесе три златни ябълки, пазени „насред морето” от „водна самодива, / самодива, хала седмоглава” (БНТ, т. 1, 1961, с. 339-347 - с. Гинци, Софийско).

Основанията за подобно искане са в древногръцката и византийската, както и в българската култура, където ябълката носи еротично-брачна символика, като плодът се възприема за аналог на мъжкото начало.

В този план гръцкият фолклор познава песенен мотив за девойка, която ражда дете, след като е изяла подхвърлена й от момък ябълка 2. В българската сватбена обредност младоженците ядат ябълка, за да имат деца 3, а в приказката за Тримата братя и златната ябълка опазването на плода е необходимо условие за осъществяване на брака.

По-нататък лирическата говорителка мечтае двамата да се завият „с облаци / от светлина”. Завиването като скриване изобщо, но и по-тясно мислено като условна рефлексия от традиционното сватбено прибулване, е вид мистична смърт.

То е преход, след който събитията и участниците в тях получават ново измерение. Завитият, закритият човек за околните се превръща в невидим, неузнаваем и непознаваем.

Това му дава възможност незабележимо да присъства на неочаквани места и при необичайни ситуации; да разкрива и опознава непостижими за обикновените човеци знания.

Разбира се, у Станка Бонева завиването е чудно и фантазийно. То е блян, но и промечтана реалност - защото нейните лирически субекти носят възвисени и светли души, копнеят красотата и съвършенството.

За тези копнеещи Доброто души животът във и сред въздушните пространства е разбираем и обичаен.

В особеното метафорично мислене на авторката ритуалното и сакрално изначалие се трансформира, за да изрази сложните и всякога специфични трепети на душата.

А тя, мечтаещата душа, реди многообразни и разнопластови картини. Бленува своето бъдеще, промечтава Живота - общият и докрай извървян по достойнство и в хармония Живот. Бленува вечността - „щом вкореним стихията”, казва лирическата говорителка.

Това всеобемане на времена и пространства, с проникване в дълбините на земята и времето - чрез общите корени на семейството и рода, но и провиждане в бъдното - чрез силата на любовта, се опира на постоянното помнене и мислене на неизбежното.

„Пръстта ще ни прибере” - когато се изнижат земните дни, за да се изпълни и окръгли смисълът на битието. Човекът е пръст и в пръст ще се превърне (Битие 3:19). Това е естественият кръговрат на живота. Но и въпрос на благослов от Бога е да се изпълни предначертаното. Защото обратното - земята да не приеме човека, е най-страшната възможна клетва.

Лирическата говорителка премисля Живота и мъдро, философски приема идеята за неговия край. Нещо повече, за нея Краят е само преход в Любовта, която продължава нататък - чрез други хора и в друго време.

Нишките, събрани и здраво вплетени в първото стихотворение, пронизват всяка следваща творба от книгата „Засей ми море”.

С неочакван подход и по различен начин, чрез различни лица, разчитайки на внушенията на звукописа - чрез ефектни консонанси, асонанси, алитерации (напр. в „Поредно утро” - „Разсънва ме след сънна самота”: С - З), но и в изненадващи преливания в ритмиката, Станка Бонева философизира и естетизира Живота.

Животът - като приемственост, но и като динамично преобръщане, в което неочаквано се оказва, че „детето” е „баба ми”, „девойчето - мама”, а „остарялата” - това е „аз” („Грамофон”, с. 26).

Лирическата говорителка разбира и приема техните въжделения, постигнала е тяхната мъдрост, но отива по-нататък - така е редно, така трябва да бъде.

Дори в мигове на кротка тъга, когато тя си пожелава двойник - да е глух и сляп, и хром, и „глупав - тъй, че Господ да го пази”: за да се откъсне от „планове и срокове”, от „къщите на колела” („Защото”, с. 27), от ежедневните битовизми, които притискат и смазват душата.

Тъгата, меланхолните настроения, разочарованията, досадата са чест гост в дните на лирическата говорителка.

Тревожат я „неща, / които идват, но не си отиват” („Поредно утро”, с. 58), и които смрачават погледа и челото й.

Чувството за противоестественост на обкръжаващия свят се проявява в онази нейна „изрязана усмивка в утринта / подпряна между дланите”, привидно приглушаваща засилващата се „сънна самота” („Поредно утро”, с. 58).

И макар да се определя като „най-тъжното / от всичките ти момичета”, лирическата говорителка съумява да открие у себе си и да извлече изначално носената устойчивост, дълбоко присъщия си оптимизъм, за да изрече: „Така е - изгрев съм” („Към залеза”, с. 59).

Тя има силата да преодолее и надмогне, да загърби негативните повеи в душата си. Да открие упование дори в не особено приятната перспектива „да те спуснат задълго в мазето”, защото вярва: ще „дойдат внуците - да познаят живота в лицето ти” („Животът като портрет”, с. 60).

В мечтанието за тях, за „бъдещите хора” (по „История” на Никола Вапцаров), тя отново възжелава светлината, облаците и морето. Така се самосъхранява.

И според необикновеното и съкровено признание в стихотворението „Прераждане” (с. 11):

Бях цяла. Бях най-истинска жена.
Взех онова, което съм мечтала.
И върнах ти го. Пях ти с красота,
а с откровение очите ти измивах.
Щом дланите ти ме завиеха в нощта,
аз не умирах, вече не умирах.

Лирическата говорителка на Станка Бонева не се бои от своята многоликост. Тя носи съзнание за органичност и цялостност.

Водят я виталността, мъдростта и любовта, а радостите и болките й се изливат в неукротима жажда за творческа изява.

————————-

Бележки

1. Бонева, С. Засей ми море. В. Търново, Фабер, 2012.
2. Беновска-Събкова, М. Змеят в българския фолклор. София, 1992; Второ фототип. изд., 1995, с. 140.
3. Илиев, Ат. Растителното царство в народната поезия, обичаите, обредите и поверията на българите. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София. Кн. 8, 1892, с. 319; Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1983, с. 37.