ИЗПОВЕД
Какво съм сега ли? Едно нищо или почти нищо. Воняща дрипа, парцал, дори нещо по- мръсно. Станах за смях на xoрата - вижте го, казват, пропаднал, пияница.
И всеки ме отбягва. Признавам, има защо - нечист съм и мириша на спирт, на ракия.
Как стана това?… Ето, бавно, неусетно се издига човек с много болки, усилия и жертви. Минават дни, години, обърне се и види, че едва едно стъпало е по-високо от другите!
И пак поема нагоре-нагоре по стръмнината на грижите…
После изведнъж неочаквано се подхлъзне, пада, пада, докато един ден се намeри на дъното на живота. Сам, без приятели и жени… Та всичко това стана заради една жена.
Смешно, глупаво, наистина! Но така е. Който е обичал истински, дълбоко и от сърце, ще ме разбере.
Как и кога идва любовта, никой не знае. То е само един миг - с блясъка на очите, с кротката усмивка на малките устни или с лекото свенливо допиране на ръката и сърцето - непослушното, немирното сърце - е вече победено.
После свикваш и ти се струва, че отдавна вече, от години я познаваш. Щях да кажа - душата й. О, никога, никога не може да се проникне напълно в душата на жена. Тя е като чужда непроходима страна, все нови и нови изненади се откриват.
Сега съжалявам, хиляди пъти съжалявам. Но зависи ли от нас? Не! Идва, без да искаме, така, както и се раждаме, без да ни е питал някой.
Отваряш очи, гледаш с учудване на света, радваш се, страдаш, бориш се и често в дни на безизходност ти идва отчаянието на помощ - да се самоубиеш…
Запознахме се, без да сме се търсили, без да сме се искали. Така както става с всяко запознанство.
Отначало заприказвахме за най обикновени неща: горещо е в салона, скоро може би ще има дъжд, за баните, войната в Китай и че парфюмът на тази дама - току-що минала покрай нас - е много силен, предизвикателен, и накрая съвсем неочаквано ме запита:
- Вий сте художник, нали?
Въпросът беше така категорично поставен, че аз не възразих. Дори малко се смутих.
- Отгде знаете?
- Виждах ваши портрети.
- Къде?
- В общата художествена изложба.
- Те минаха незабелязано…
- От критиците - да, но от очите на малцината, които разбират от истинското изкуство - не!
Да си призная, това ме подкупи.
Колко малко им трябва на хората, за да ги имате на своя страна завинаги. Кажете им направо: вашата работа беше една от най-хубавите и - толкоз. После в замяна можете да вземете и душата им.
- Аз дълго ги гледах - продължи тя - и все нещо ново откривах у тях. Късче по късче долавях душата на художника. Аз вече ви познавах чрез тях. Знаех вашия мир, вкус, желания, радости… И, за да се уверя в това, попитах за вас. Посочиха ви, и нашите погледи се срещнаха. Толкова млад, а пък… Ах, млад. Чакайте, не съм казала всичко… Веднага в мене се породи желанието да се запозная с вас и да ме нарисувате… Мъчех се да си представя, каква ли ще изглеждам излязла от вашата, от ръката на голям художник.
- И защо не ми казахте още тогава?
- Знаете, жената е горда… Тя винаги иска мъжът пръв да пристъпи към нея.
- Но тука се отнася до изкуството.
- Нищо!… Сега вече е друго, мога… И колко пъти ще позирам?
- Два-три, може и четири…
Излъгах я, само и само да се съгласи. А после протаках все пo-дълго и по дълго. Най- различни причини намирах: уморен съм, боята се е привършила, настроение нямам…
Тя понякога проникваше в самата дълбочина на лъжата и знаеше какво се крие зад нея, но се преструваше, че ми вярва.
И започваше на свой ред да се извинява с един престорено-загрижен тон, че ще ме безпокои - повече, отколкото е предполагала.
Нали времето на един художник е скъпо и не заслужава да се пилее само по една суетна жена.
- А когато тази жена е нещо повече от обикновените…
- Кой знае. Не винаги предположението отговаря на истината. Колко често се лъжем и колко късно откриваме това.
- Но за случая е така.
- Може би, но… внимавайте съжалението да не изпревари възторга ви.
И ми позволи да целуна в знак на благодарност само ръката й.
Малко по малко аз се увлякох дотолкова, че забравих и изкуството, и себе си.
Когато ми затваряше вратата нейното приятелство, - а това често се случваше, аз изпадах в дълбоко, неизмеримо отчаяние. Не спях, нищо не работех, само скитах тук- там без цел или се мъчех да удавя болката си във виното.
Напразно!
Пиех с другари до среднощ. Какво от това? Главата, гърдите ми пламваха, с клатушкане си отивах вкъщи и, макар да беше студено, отварях прозореца, за да ми размине.
Така съм заспивал. На сутринта се събуждах с болки - цялото тяло ме боли от простудата и спирта. Така продължаваше с дни, с месеци….
После една случайна среща ни помиряваше. Тогава пък от радост, от щастие бях като луд. Целувах я, прегръщахме се ненаситно, с часове… докато обезсилени падахме на дивана.
И - започнаха взаимни обвинения:
- Ти беше крив… ти започна пръв, маймунчо, друг път да не се повтаря…
- Защо пък аз?… Ти започна със своите капризи и настоявания…
- Не е вярно! Аз бях правата. Сега трябва да се извиниш. Да знаеш - така грубо никога не се постъпва с жена.
- А ти какво не ме направи: негодник, изверг, мошеник, лъжец.
- Е, признай си, че ги заслужаваш.
- Хайде, стига - мир! - И целувките слагаха край на спора.
А знаех, че един ден все ще дойде нещастието. То ни дебнеше, ходеше след нас, около нас. Дяволски ни се надсмиваше. Аз се срамувах като дете, на което са подарили скъпа хубава играчка.
О, тя беше много красива и всеки момент можеше някой да ми я отнеме. Очаквах го и все пак не ми се вярваше. Нали и тя ме обича!
Откъде зная това ли? Очите, погледът й, устните, дъхът й, всичко в нея ми подсказваше за това.
После видях един ден на ръката й скъп пръстен.
- Кой ти го подари?
- Сама си го купих - излъга ме тя и някакси виновно ме погледна.
- А пари отгде взе?
- Имах ги…
Престорих се, че й вярвам и замълчах.
Оттогава стана студена, сдържана към мене. Моето присъствие не я радваше вече.
Дори малко нещо й се виждах досаден… Докато тръгна с друг… С друг! Ударът беше много силен, струваше ми се, че ще полудея.
Какво можех да направя? Да ги убия ли? Значи душите им да отидат направо в рая. Не, аз исках да ги накажа с нещо по-тежко, по-жестоко.
Търсих го и накрая го намерих. Ето, нека и той поживее с нея сред отрова и огъня на тялото й, докато не остане нищо от душата му. А аз какво да правя? Пия и отвреме навреме в моменти на просветление си спомням за нея. Боли ме, но се сдържам.
Само сълзите ме издават, но аз лъжа хората - а понякога и себе си, - че очите ме болят. За няколко години само остарях. Сбръчка се лицето ми, сърцето отслабна.
Сутрин кашлям до забрава. Не ме бива за нищо. Ръцете ми треперят - четката не мога да държа. Лекарите казват, че е от спирта. Може би са прави. Но какво от това? Не е ли все едно от това или от другото.
Да можех да я нарисувам такава, каквато я виждам в себе си: черна, грозна, подла, хитра и зла. Не би я погледнал никой, дори и дяволът.
Но заслепението дойде много рано… И умората. Сега едничкият приятел ми остава смъртта. Нека почука и тя. Все ми е едно. Нали съм воняща дрипа, парцал, нищо!
1940
