Наум Лабковски

превод: Красимир Машев

Веднъж попитах аз пияница:
„Защо ти пиеш ден и нощ?”
Отвърна ми:
„Ех, тъжна страница!
За мен не дават пукнат грош.

Всеки ден със нови средства
профоргът ми копае гроб.
Защо? Е, пия. Но от детство
заплащам си от своя джоб.

Жена ми все с едни и същи
приказки ме пъди като псе.
Та рядко се прибирам вкъщи.
Дано това я потресе!

Не провървя ми във живота.
Не провървя ми, ама хич.
И пия, пия аз, защото
животът ми е сух кирпич…

А пийна ли - животът постен
изглежда с по-приятен лик.
Но моят лик бе изтипосан
в стенвестника. Ал-ко-хо-лик!

Случи се веднъж - в канавка
преспах безшумно цяла нощ.
А после - вестник, подигравки…
Аз… С бутилка… И със нож…

Говорят: на деца, жена
не нося вкъщи и стотинка.
Стенвестник стене на стена,
че спя в кварталната градинка.

Веднъж - нали съм си зевзек -
през парка минах чисто гол.
Милиционер плати ми с чек:
по ден на чаша алкохол…”

Той замълча. И просълзен
взе в ухото ми да страда:
„Приятел, дай да пийнеш с мен…”
Разбира се, че аз не дадох.

Тогава ревна с пълен глас:
„Пия заради такива бе, говедо,
като тебе, не с душа, а квас…”

Разбрах това от цялата беседа:
той пие - а виновният съм аз.