Георги Караславов

В началото на 1926 г. в Софийския окръжен съд се гледа едно доста шумно единофронтовско дело, в което подсъдим беше и Цанко Церковски.

Исках да видя авторът на „Сазът”, на сърдечните песни за отруденото и борческо българско село, на прекрасните лирични разкази, на „Луди-млади”.

Трудно беше тогава да се влезе в съдебната зала при такъв шумен процес. Грохналото, миризливо, прогнило здание на окръжния съд на бул. ,,Мария Луиза” беше охранявано от кордон конни и пеши стражари. Но те не бяха най-страшната охрана.

Най-страшната охрана беше вътре - по тесните полутъмни коридори, из ъглите, до многобройните врати, по боклукчавите стълби.

Тази страшна охрана, това бяха стотиците детективи, настървени от септемврийските и още незаглъхналите ужасни априлски събития, това бяха професионални инквизитори и платени побойници, за които живота на комуниста и земеделеца не струваше нищо, които се издигаха в службата според това дали бяха по-безсърдечни и по-изобретателни в инквизиционните „сеанси”…

С помощта на приятели успях да вляза в съда.

Незаличимо е първото впечатление.

Той седеше на проста дървена пейка край южната стена откъм тесния коридор и разговаряше нещо с млад, висок момък, много строен и много красив, но със съвсем слабо оредяла носа.

Този момък беше Асен Павлов, който впоследствие избяга зад граница и почина в Москва. По едно време старият поет се усмихна и кимна с глава.

Не можех да откъсна погледа си от него. Мъчех се да свържа двата образа - образът от някогашните антологии учебници по българска литература, свеж, волен, с широката хвърчаща сатенена връзка, и образа който гледах - измъчен, сбръчкан, съсипан от ужасите в Дирекцията на полицията, а и от тежкия живот в Централния затвор.

Той беше облечен скромно, държеше се просто, не позираше н не се перчеше, макар че комай всички погледи бяха устремени към него и името му непрекъснато се шушнеше между публиката.

Старият поет гледаше благо, добродушно, навеждаше се отвреме на време към другарите си и им казваше по нещо. Те кимаха и се оглеждаха.

На подсъдимата скамейка седяха и двама сравнително възрастни хора, облечени просто, по селски, с тежки вepиги през раменете. Това бяха заловени партизани.

На няколко пъти поетът се обърна към тях н очевидно каза нещо за прокурора, защото те и двамата noгледнаха към катедрата, откъдето се сипеше обвинението.

Лакеите на реакцията, от висотата на съдийските катедри, с безотговорна лекота обявяваха за „разбойници” и светли фигури като Цанко Бакалов.

И като гнусна провокация, като още по-безотговорно светотатство към паметта на десетките хиляди убити и умъртвени антифашисти в продължение на двадесет и една година фашистка робия, звучи днес твърдението нa някакъв „земеделец” от „Зеленото знаме”, че съдиите преди девети ceптември добре си разбирали и гледали работата.

Тъкмо в резултат на тази „добре гледана” работа Цанко Бакалов Церковски беше на подсъдимата скамейка без да има каквото н да било конкретно обвинение срещу него и и тъкмо поради този подло монтиран срещу него процес, той прекара месеци наред в кървавата Дирекция на полицията и при умъртвителния режим в Централния затвор.

Своите показания и своята защита Цанко Бакалов правеше с тих, спокоен, равен глас, дълбоко убеден в правотата на единната борба на комунисти н земеделци, за която борба реакцията го беше хвърлила в затвора и го беше извела на подсъдимата скамейка.

Той не молеше, не се се оправдаваше.

Духом той беше бодър, но физически беше съвършено съсипан.

Цанко Бакалов Церковски, беше оправдан. Но реакцията беше постигнала целта си - няколко месеца след като излезе от затвора, поетът почина в родното си село.

——————————

„Цанко Церковски. Паметен лист по случай 20 год. от смъртта му”, София, май 1946 г.