Васил Каратеодоров

В последния си сборник разкази „Птицата на смъртта” Панчо Михайлов ни се разкрива все същия, какъвто го знаем от предишните му работи: свеж, сочен и интересен разказвач, спокойно пресъздаващ безцветното всекидневие на хората от низините на живота.

Чужд на словесни акробатики, овладявайки леко същността на сюжетите, той не излиза и сякаш няма желание из рамките на предишните си художествени построения, а все така упорито, както и досега, се стреми да анализира усложнените отношения в разните обществени категории след войната.

Наистина, в „Птицата на смъртта” краските са донякъде смекчени, онази кошмарност, която доминираше в „Български новели” и в „Изповед”, е изместена от едно ведро настроение.

Панчо Михайлов дава тук бегли характеристики, рисува картини из живота, без да задълбава в трагиката му.

Творбите в „Птицата на смъртта” са най-вече моментни скици из действителността, в които блестят жажда за любов, мъка по непостигнато щастие, неудовлетворени копнежи и мъчителни усилия за излизане из кръга на греха и нищетата.

Писателят не съсредоточава вниманието си върху силни конфликти и изключителни положения, избягва сложния психологически анализ, щрихира само характерите, като се вълнува предимно от онези странни лъкатушения в живота, чрез които простите и обикновени хора познават висините на радостта и бездните на страданието, и от онези тайни бентове на съдбата, що преграждат винаги красивите устреми.

——————————

в. „Литературен час”, 12.06.1935 г.