Елспет Дейви

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Говорещият с прилива” (1976)

Новият наемател едва погледна чинията, поставена пред него и се обърна към прозореца с едва забележима усмивка, сякаш се съгласяваше, че въпреки мръсотията в къщата, навън е доста приличен ден.

- Не мога да ям яйца. Съжалявам.

- Не можете ли? - палецът на г-жа Ела Маклийн все още лежеше върху влажния ръб на крехката жълта купчинка.

- Не. Имам алергия.

- Не ги понасяте?

- Не. Това е алергия.

- О, ето какво било. Интересно! Но можете да ядете рохко яйце, нали?

- Не. Аз съм алергичен към яйца.

- Искате ли да кажете - въобще към яйцата?

- Като цяло и в частност, г-жо Маклийн. Във всякаква форма. За мен това е отрова! - Хари Уайч изобщо не повиши тон, но този път домакинята доста припряно махна чинията. Като я избута настрани, тя седна в противоположния край на масата.

- Да, това е интересно - каза тя. - Знаех за ягоди, за различни миди и за котешки косми. Не, разбира се, чувала съм за и яйца, но никога не съм ги срещала. - Уайч мълчеше. После си отчупи парче препечен хляб. - Не, не се случвало. Въпреки че съм срещала хора, които не понасят яйца. Искам да кажа, те наистина не могат да го понасят.

Уайч притисна салфетка към устните си.

- Това е напълно различно - каза той. - Като казвам отрова, имам предвид отрова. Болка. Повръщане. Няма да навлизам в подробности за всичко друго. Ужасно е. Много малко хора разбират колко е ужасно.

Искриците любопитство в очите на г-жа Маклийн отстъпиха място на превзето смущение.

- Това не ви ли се случва и от прах, от цветен прашец… от конски косми и такива неща?

- От всякакви. Аз самият не знам от какво ли не друго. Но не винаги е толкова ужасно.

Последва пауза, по време на която г-жа Маклийн с мека бяла салфетка леко избърса от масата твърдите трохи препечен хляб, които бяха разпръснати точно по средата между тях.

- Какво от това, хората се отнасят с разбиране към такива случаи, нали? - попита тя накрая.

Уайч се засмя кратко.

- Г-жо Маклийн - кога, питам ви, хората са се отнасяли с разбиране към нещо необичайно?

- Да, може би е така.

Двамата се обърнаха и се загледаха през прозореца към улиците на Единбург, вече пълни с хора, бързащи за работа. Духаше доста силен вятър - посетителите от юг го наричаха „буря” - и хората, движещи се в източна посока, вървяха със стиснати зъби и толкова присвити очи, че гримасите им изглеждаха наистина малко неприятни. На тротоара, точно под прозореца им, добре облечен мъж се наведе напред сред вихрушки прах, опитвайки се да отлепи лента хартия, увила се около глезена му като мръсна превръзка. Въпреки че прозорецът беше затворен, се чуваше как ругае. Тази внезапна гледка на обезобразени от гримаси хора, отделени от тях само със стъкло, ги накара да усетят по-силно топлината на домашната среда. И човешко присъствие. Г-жа Маклийн беше вдовица. Цялата тази улица беше улица на вдовици: някои бяха стари и страшни и живееха на едно ниво с улицата, между дантелени завеси и кафяви саксии с увивни растения, други, млади и весели, живееха зад високи цветни кутии на первазите на прозорците, където шотландското лято издържаха само най-упоритите цветя. Г-жа Маклийн не принадлежеше нито към едните, нито към другите. Тя беше добродушна жена на средна възраст, която наскоро беше започнала да се чуди дали отзивчивостта не е най-голямото й достойнство.

През следващите няколко седмици положението на Уайч се промени: от квартирант в плащащ гост, от плащащ гост, чрез по-фина трансформация, изразена само в по-мекото изражение и тон на г-жа Маклийн, в гост, който в края на краищата все пак ще плати. Разговаряха сутрин и вечер. Понякога говореха за работата му, която беше свързана с хладилни агрегати. Но доста често разговорът минаваше към яйцата. Като тема за разговор яйцето имаше всичко необходимо. Като тема тя не се нуждаеше от никаква подкрепа: чиста и лека, тази тема даде храна за размисъл и, въпреки цялата си тънкост, беше пълна със сложни, дълбоки асоциации: психологически, сексуални, физиологични, философски. Нямаше почти нищо на света, което по един или друг начин да не започва с яйца. И когато се случеше да говорят така отвлечено за яйца като този път, Уайч й разказваше как различни хора правели всичко по силите си, за да го отровят, преследвайки го или с огромните си домашни маслени пайове, в които били вложени маса яйца, или с умопомрачително лепкави яйчени пудинги, залети отгоре с жълта като горска иглика заливка със замръзнали стичащи се петна по краищата. Всичко това хората правеха, разбира се, от чисто сърце, но кой можеше да бъде сигурен? Във всеки случай самият той не правеше от това тайни. Но хора, наричащи се хора, правеха опити за покушение над живота му, безкрайно подхвърляйки яйца така неволно, както анархистите залагат експлозиви на нищо неподозиращи хора.

- Ще бъдете изумена - каза той. - Дори тези, които ви уверяват в любовта си към вас, и те нямат нищо против да ви сложат понякога в нещо яйца - просто за проверка, за да се убедят докрай, че не сте измамник.

- Боже… Не може да бъде! - възкликваше г-жа Маклийн. - Любов! Любов в едната ръка и отрова в другата!

- Почти е така - съгласи се Уайч. - С моя химичен състав можете да научите много за човешката природа; понякога научавате неща, които би било по-добре изобщо да не знаете.

В началото на пролетта г-жа Маклийн и нейният квартирант започнаха да излизат с колата му в събота; понякога отиваха в някоя тиха сладкарница в покрайнините или караха още по-навътре в провинцията, където имаха навика да правят кратка разходка, преди спокойно да вечерят обилно в някой малък хотел, където г-жа Маклийн често информираше сервитьорките, а понякога и сервитьорите за алергиите на Хари Уайч. Тогава Уайч, без да се притеснява, наблюдаваше как ястията се появяват и изчезват с махване на ръка и с безстрастно лице слушаше най-подробните и детайлни дискусии за това какво е включено в този или онзи пай или котлет, от време на време виждайки как г-жа Маклийн отхвърля появата на с нищо незамаскираното яйце. Самият той никога не влизаше в подобни дискусии. Сякаш й беше поверил грижата за всичко в живота му, свързано с отравяне. Изобщо тези драми в трапезарията, когато при звука на гласа на г-жа Маклийн, изплуващ над всички останали гласове: „Не, не, за него това е отрова! Във всякаква форма - варени, пържени, сотирани - няма значение. Отрова!” - всички се обръщаха и се възцаряваше тишина, сякаш го забавляваха. Понякога малка сянка на раздразнение минаваше по лицето му и, връщайки се вечер у дома, караше в пълно мълчание, с изкривени от обида устни.

- Но сте доволен от вечерята, нали?

- Еха…

- И не се сърдите, че тогава казах за яйцата?

- Защо да се ядосвам?

- Виждате ли, през вратата наистина можех да видя как се бъркат - и това беше, след като им казах, че за вас това е чиста отрова. И ги разбиват там в една купа - с тази вилица.

- Абсолютно сте права.

- Какво имате предвид под „абсолютно вярно”?

- Искам да кажа, че описанието ви съвпада напълно.

- Колко арогантно говорите за това. Защо не се отпуснете и не се настаните удобно?

- Когато карам? Искате ли да се отпусна, да речем, направо в канавката?

Понякога беше прекалено обидчив, понякога просто даже неприятен. Но от друга страна, той има алергия, нали? Чувствителна натура.

Скоро самата г-жа Маклийн спря да яде яйца. Сега не можеше да каже, че не ги понася. Това би било твърде голямо преувеличение. Но как може нещо, което е отрова за него, да е добро за нея? Тя едва забеляза, че под влияние на необичайно оживените й разкази за яйцата и тяхното вредно въздействие, броят на поканите за вечеря при съседите значително намаляха. Тя беше твърде заета да измисля нови ястия без яйца за Уайч. До началото на лятото тя и нейният гост бяха проучили целия район и бяха посетили всеки скрит ресторант в града. Г-жа Маклийн му даде много. Обектът на нейното безпокойство не беше само стомахът му. По време на пътуванията им тя постепенно, но неотклонно и методично му обясняваше историята на Единбург. - „Вие вървите по Историята!” - възкликна тя, като го блъсна от някаква каменна плоча на тротоара. В един ветровит ден, веднага щом той се скри за минута под арката в някаква каменна стена, нейният глас победоносно прозвуча, заглушавайки всичкия вой и свирене на вятъра: “Ти дишаш История! Вижте надписа над главата си!” Докато г-жа Маклийн се разливаше пред самата себе си, той внимателно се катереше по студените камъни, от които бяха говорили известни църковни отци или сядаше дълбоко в столовете, на които бяха седели кралици. Когато говореше, целият учителски опит от младостта й се връщаше и често, ако наблизо имаше туристи, малка тълпа се събираше около нея и я засипваше с въпроси.

Когато настъпи дълбоката есен, нещата на Уайч се оправиха. „Работата се разрасна, - каза той, - разшири се неконтролируемо.” Г-жа Маклийн знаеше малко за работата му, но напълно приемаше всичко свързано с нея - тя не беше от хората, които да се месят в чужди работи.

Но когато той говореше за растеж, за разширяване на границите, тя най-малко мислеше за хладилните агрегати, а по-скоро си представяше една дама, все така съблазнителна, въпреки зрялата си възраст, която, преминала границите на всички охлаждащи забрани, навлизаше в нов, неограничен живот. Но тя чувстваше промяната. Сега той не беше толкова достъпен. Той работеше до късно и напълно загуби апетита си към нейните оригинални ястия без яйца, които тя слагаше пред него на вечеря. Още по-лошо беше, когато внезапно настъпиха дните на краткото женско лято и внезапният приток на работа удължаваше и удължаваше периодите на неговото отсъствие. Сега той беше зает в съботните следобеди и, както се оказа, дори в неделя беше принуден да ходи с колата си, за да завързва контакти, за които не му оставаше време през делничните дни. С неохота г-жа Маклийн реши, че докато не спадне напрежението, тя, за да се възползва от времето, ще направи няколко пътувания сама с автобус. В доста весело настроение тя продължи самотните си празненства през уикенда, като накрая често се отбиваше да пие чай сама в хотелите, където бяха ходили преди. Както и преди, на вечеря и закуска те разговаряха с наемателя, но основно говореше тя - за поддържане на духа. Сега тя вече никога не споменаваше историята. Говоренето за яйца също спря. В скучните вечери тя тайно изнемогваше, мислейки за омлетите с масло и пухкавите суфлета, които сама си приготвяше от незапомнени времена.

Една събота тя отиде с автобус далеч от града до стара ферма, която бяха посетили преди около два месеца. Фермата се отдалечаваше от пътя сред ниски, покрити с драки хълмове, с добре утъпкани, криволичещи пътеки, виещи се около храсталаците: по тях можете да минете по дълъг обиколен път, дълъг няколко мили и накрая да стигнете до самата къща. Г-жа Маклийн реши да отиде на разходка след чая. Там нямаше жива душа, но тя беше в много по-добро настроение от обикновено. Яде треска с яйчен сос, палачинки и кифлички със сладко от сливи, говорейки небрежно, докато се хранеше, с красивото момиче, което я обслужваше. Тя дори успя да спомене нещо за добър приятел, който не можеше да яде яйца под каквато и да е форма и те си побъбриха малко за човешките странности и навици на масата. След това излезе на разходка.

Беше един от последните топли дни в годината - толкова топъл, че половин час по-късно тя трябваше да свали палтото си; когато измина още една миля нагоре по хълма, тя се облегна със задоволство на портата, насочвайки поглед към мястото, където в далечината едва се виждаха скалистите вериги на Крегс и Трона на Артур (два от хълмовете в Единбург - б.пр.), под които градът се разстилаше в синя мъгла. Наоколо полските треви блестяха в яркожълто, леко омекотено в низините от пелената от мъгла, която се издигаше от земята. Изведнъж нещо я извади от забравата. За голямо удивление, тя забеляза, че не е единствената, която се наслаждава на гледката на околностите. Въпреки, че не се виждаше никой, съвсем наблизо, зад оградата зад нея се чуваха шумолене и човешки шепот. Тя се наведе над портичката и протегна врат, оглеждайки се. Хари Уайч седеше на карирано одеяло, взето назаем от облегалката на дивана в собствената й всекидневна, с ръка около кръста на млада жена, чиято коса беше жълта като жълтък. Краката им лежаха един до друг, върховете на обувките им се изпъваха един към друг и г-жа Маклийн забеляза, че под слой прах, семена и слама обувките на Уайч все още носят следи от почистването, което тя лично бе извършила снощи. Тя продължи да гледа още няколко минути. От разстояние, отдалечавайки се на един-два участъка, човек би си помислил, че тримата спокойно се наслаждават на последните мигове от идиличния ден. Тогава г-жа Маклийн внезапно свали ръцете си от портата, сякаш електрически ток бе преминал през нея, бързо и безшумно се обърна в посоката, от която беше дошла, и се насочи към автобуса, който отиваше в града.

Неделната закуска винаги беше по-дълга от останалата част от седмицата и на следващата сутрин Хари Уайч слезе късно в тъмночервен халат върху синя пижама. Изглеждаше най-небрежно, а челото му беше леко зачервено - не беше нищо повече от началото и края на шотландския загар. Защото времето вече се беше променило. Госпожа Маклийн го поздрави, седнала странично до масата, както обикновено, за да покаже, че вече е закусила. Но вместо да седне, Уайч показа странна мудност. За няколко мига изглеждаше, че само с неимоверно усилие може да откъсне очи от чинията пред себе си, сякаш краищата й привлечаха като магнит очите му, които, колкото и да се опитваха да се преместят настрани, бяха здраво занитени към центъра на чинията. Но накрая с огромни усилия той успя да отмести поглед. Небрежно, с усмивка, огледа стаята, плъзгайки поглед по завесите, саксийното цвете, паравана на камината, бюфета, сякаш ги поздравяваше, преди да заговори. И когато заговори, гласът му звучеше равномерно, учтиво, без да се накъсва.

- Г-жо Маклийн, не мога да ям яйца. Съжалявам

- Не можете ли?

В гласа й имаше студена изненада. Уайч си позволи кратък поглед към твърдо свареното яйце, което лежеше в чинията му, още един към луничавия овал на лицето на домакинята си и отново го остави да се плъзне свободно из стаята.

- Не. Имам алергия.

Г-жа Маклийн се изправи, държейки чайника в ръка и наля чай на квартиранта.

- Не разбирам напълно какво имате предвид, г-н Уайч - каза тя, като заобиколи и спря, така че чучурът вече беше точно срещу ухото му, сякаш се канеше да излее кафявата течност директно в черепа му.

- Алергия, госпожо Маклийн - каза Уайч, отсичайки думите с изцъкления вид на човек, който трябва да се изразява на чужд език. - Алергичен съм към яйца.

- Искате да кажете, че имате нужда от специални услуги, г-н Уайч?

- Г-жо Маклийн, имам алергия - не мога да ям яйца. Това за мен това е отрова. Смъртоносна отрова!

Лицето на г-жа Маклийн не изразяваше нищо, гласът й звучеше абсолютно безизразно:

- Тогава защо оставате? Това е къща, където се ядат яйца.

- Къща за яйца! - чудовищно видение изплува пред очите на Уайч - кутия с отделения за шест яйца.

- Да, харесвам яйца - простичко отговори тя. - Това е любимото ми ястие. Ще поръчам две дузини яйца утре. И ще ям пресни яйца за закуска, обяд и вечеря. Знаете ли, например, че можете да пиете яйца? Можете дори да счупите едно яйце в супата за допълнителна храна. Да, книгите ми са пълни с рецепти за всякакви ястия с яйца. Има хиляди начини…

- Отрова! - извика Хари Уайч с отслабващ глас.

- Да, наистина… ако останете тук. Хиляди начини… - потвърди тя и с изражение на гневен магьосник извади второ сварено яйце от купата и с ловко движение го търкулна по масата към своя наемател, който стреснато се отдръпна.