Ищван Белла

превод: Александър Миланов

Свечерява се, като че ли нощта заспива,
но предсънно само в себе си тя се вглъбява,
вглеждат се един във друг небето и реката, както
свикнах със себе си аз само да те наблюдавам.

Докато бе още светло, само щракаха безредно
колосалните запалки с бронзови капачки,
че с коси-лъчи на рамо дните уморени
вкъщи се прибираха с широки крачки,

докато бе още светло, само от неон вършачки
над града бръмчаха, а - очи в очи - чувал на мрака
светлина изсипва, както семената за сеитба,
на паважа светлината като плява ляга,

и не беше вечер с мене, с гръб, опрян в стената,
още срещу теб седях и слушах как долита
пукота на пъновете и дори очи притворил,
виждах как луната в морните ти вени скита.