Никола Ракитин

Видиш ли там оня горист и стръмен връх? Там под него в гънката на планината, сред вековни букаци се е тулела някога малката свещена обител Зелин.

Само зов на клепало, рано в зори и вечер, когато сенки падали по планински склонове, е огласял гористите усои и като молитва се е възнасял към орлови висини.

А доле дето се свършва гората и из прохладното скалисто устие се спуска шумливият поток и отдето почват тучни ливади, е минавал друм, чийто следи още не са заличени.

Там дядо Вълкан всеки ден е изкарвал и разтурял белорунесто стадо. Скитал на младини по далечни и незнайни страни, научил в грижи и беди простата мъдрост в живота, той се примирил и се прибрал в самотния планински край като монастирски овчар, без да му е било жал някога за нещо.

Останал отдавна сам самичък на тоя Божи свят, той се привързал към планината, към всичко в нея.

Нито мислел, нито се чудел той в самотията, че животът текъл и се разливал наоколо му така един и същ всеки ден, така спокоен и широк, а не иначе.

Рано сутрин, още преди да пламнели в слънчевия блясък замислени планински върхове, дядо Вълкан извеждал стадото, което послушно на неговото подсвирване, се тътрело по каменисти пътеки, докато слезело из ливадите.

Пет големи рунтави и силни кучета са били неотлъчна стража и вярна дружина.

Обикновено дядо Вълкан сядал на белия камък в края на буковия лес, любувал се на китната равнина, която на север се откривала цяла пред него, посрещал и изпращал с погледи незнайни пътници, които грижата е водела нагоре и надоле из безкрайния друм през ливадите. разтуха му е била цафарата, в чиито извивни напеви са се огласяли писъкът на вятъра, смехът на потоците и въздишките на гората.

Един ден дядо Вълкан, който се бил унесъл в дрямка под палещия пладнен зной, се стреснал от неочаквания стръвен лай на кучетата си.

Стадото, което се било пръснало на паша из ливадите чак до друма, бягало изплашено и гонено от трима въоръжени конници.

Големите кучета бясно се нахвърляли срещу конниците, които с видима уплаха се отбранявали и махали дълги камшици.

Дядо Вълкан се изправил, но не се помръднал от мястото си. Той разбрал, че конниците нарочно се отделили от друма, за да заграбят някое шиле от стадото му.

В това време, докато конниците се разправяли с разярените кучета, из друма се задали други конници, които бодро яхали след хубава кола, теглена от здрави коне.

По знак на големеца, който пътувал охраняван от своята стража, колата се спряла.

Няколко конници се спуснали през ливадите, отправили се към дядо Вълкан и го подкарали пред себе си.

- Защо не възпираш кучетата си, проклети човече? - рекъл му големецът, пред когото бил доведен дядо Вълкан. - Не видиш ли, че тия хора са мои?

- Господарю - отвърнал му дядо Вълкан - всеки ден от тук минават хора, но моите кучета срещу никого още не са се нахвъргали, защото хората си минават тихо и мирно, а твоите хора са зли - поискаха да заграбят шилета от стадото ми.

- Знаеш ли какво те чака? - заплашил го големецът. - Как се осмелваш да наричаш зли моите верни хора?

- Господарю - продумал му дядо Вълкан - виждам, че си богат и властен. Аз се доверявам на кучетата си, защото са верни. Но можеш ли да кажеш ти, че твоите хора ти са верни? Знай, че ако някога изгубиш богатство и власт, първи тия кучета ще дигнат ръка връз теб.

Дядо Вълкан изрекъл тия думи смело, като хвърлил твърд поглед към настръхналите около му въоръжени конници. Големецът изменил суровия си вид и без да продума повече, изгледал дядо Вълкан от пети до глава, видимо замислен в себе си.

В същото време се приближили двамата конници.

- Господарю, избрахме най-хубавото шиле за теб - казал единият конник.

- Пуснете овчаря и оставете шилето му - рекъл строго големецът и дал знак с ръка за път.

Дълго време дядо Вълкан наблюдавал как се развявала ивицата от прах там в далечината, дето се изгубила конницата.

Наскоро една вечер дядо Вълкан не се върнал в монастиря. Намерили го мъртъв там, сред ливадите и до него близко лежали избити кучетата. Пръснато из гората, стадото жално блеело.

- Не му простили подлеците за правите му думи - си продумали монасите, които погребали своя овчар.

До запустения друм сега се виши висока трепетлика. Голям прост камък под нея отбелязва гроба на овчаря. Трепетликата весден нашепва тъмната му орис.

——————————

сп. „Завети”, г. 1, кн. 7, април 1934 г.