Продрум Димов

Какъв бодър и напорист въздух има новата стихосбирка на Спаска Попова „Горска нимфа”, която столичното издателство „АТЛ-50″ предложи на читателската ни общественост.

Името на тази наша талантлива авторка от Пловдив незаслужено не е удостоено да прави компания на най-известните ни съвременни литератеурни творби, защото първата й самостоятелна поетична книга се появява на бял свят поради липса на финансови възможности чак през 1998 година.

А всъщност поетът в нея се ражда още по време на гимназиалните й години, когато е забелязана като творец и започва да публикува в сп. „Родна реч”, в. „Народна младеж” и други регионални и централни издания. И за отбелязване е, че всяка нейна творба се е радвала на радушен прием в различните редакции.

Така или иначе, надарената поетеса няма намерение да слага оръжие, постепенно си стъпва на краката до известна степен и след двадесетина години мълчание, през 2018 г., излиза втората й книга „Разлистена есен”, последвана от „Пееща тишина” /2019 / и други нейни силно впечатляващи заглавия.

Закърмена от детските си години от живителната и интелектуална семейна атмосфера, Спаска Попова успява да се пребори с немалко житейски и здравословни проблеми и намира спасителния отдушник с одухотворяващото общуване с белия лист.

Нейните стихове надмогват житейските неволи и дават простор на бодрия оптимистичен тон, вдъхновен от скъпите й контакти с красотата и завладяващото обаяние на гората и природата.

Именно те хвърлят жалоните към светлите коловози на големия й обнадеждаващ път, който извиква на живот солидния й творчески потенциал.

В стиховете й бликат животворните пориви на любовта и дълбоката й вяра в доброто и в човека, окриляни от неугасващите мечти за повече топлина и хармония в обществото.

И съвсем естествено лиричната й героиня издига на най-висок пиедестал любовта във всичките й благородни измерения.

Ето защо не бива да се изненадваме, че в своята дълбоко впечатляваща „Горска нимфа” Спаска Попова е дала израз на преклонението си пред горската и природна красота, което предопределя тематичното съдържание и цялостния емоционален заряд на произведението й.

Ведрото настроение от нейния жизнерадостен стих ни завладява още от първото й поетично четиво „Следи”:

Дърветата с камбанен звън
разнасят пак надежда.
И в сивкавия полумрак
животът се покланя.

Ала околната действителност, колкото и светлоока да е, би извисила човешкия дух в полет, ако не беше съпровождан, стоплян и окрилян от всемогъщите искри на любовта. В това безспорно е убедена и авторката:

Защото любовта не е мираж,
не е и сън, ни някаква прокоба.
Тя среща ни, за да ни бъде страж.
И верен спътник чак до гроба.

В редица свои творби Спаска Попова ни развежда из неспокойните лабиринти на своята душевност, пренаселена от нескончаеми разсъждения и неуморими търсения на светлото и красивото в живота.

За отбелязване е, че тя никога не дава заден ход и упорито преодолява бариерите по своя път. Затова неслучайно заявява:

Моят свят е усмихнат и е винаги млад.
Той на птиците много прилича.
Затова съм тъй горда, когато без страх
крача в него щастлива и силна.
/”Гордост”/

В съвременната ни поезия често ставаме съпричастни на негативни емоции, съмнения и униние, породени от потискащата ни безпощадно нелицеприятна действителност на днешния ни объркан ден.

Стиховете на Спаска Попова обаче ни пренасят в друг свят, зареден с много вяра в непредсказуемите обезпокояващи бъднини. Тя твърдо и непоколебимо вярва, че „Каквото трябва, ще се случи!”.

Подобно силен камертон
у мен надникна със предчувствие
полузабравен, ярък тон.
/”Каквото трябва, ще се случи”

Сродно настроение ни обзема и когато се докоснем до стихотворенията й „Пътища”, „Кръст”, „Нежен дъжд” и др.

Трудно се откриват в днешната ни поезия стихове, в които да витае така неудържимо и да напира толкова жажда и порив за превъзмогване на житейските неволи и несгоди, с които безразсъдно ни удостоява сегашното ни лицемерно всекидневие.

Поезията на Спаска Попова амбициозно се издига над пошлостта, низостта и падението на лишеното ни от морал жалко съвремие. Стихът й не страда от мъчителни резигнации и отчаяния. В него ври и кипи твърдата увереност в обнадеждаващото утро на бъдещето.

И ще танцувам. И ще пея.
Ще се надбягвам със звездите…
Защото искам да обичам,
защото искам да живея!
/”Искам”/

Тази искреност на духа ни облъхва властно и в цикъла й „Кръговрат”. В него авторката, без да напуска спасителните селения на интимния си свят, ни прави съпричастни на неугасващите й носталгични и романтични преживявания, като ни напомня сърдечния и топъл разговорен поетичен стил на Вапцаров:

Ти знаеш ли какво е да ти липсва
високото дърво, зелената трева,
къдриците на облачето сиво,
на бръмбара неспирната свирня?
/”Носталгия”/

В мислите й възкръсва „широката усмивка на небето,” която спори нежно с „пъстрооката мараня”. В паметта й оживява смиреният „гущер, подгонен от щурчета”, а отгоре им „орел се стрелка над сърна”.

Откровено споделям удовлетворението си от естетическата наслада, в която ласкаво ни къпят тези толкова мили и скъпи мемоарни отблясъци, нестихнали от детството на поетесата.

В някои отворби читателите са потопени в сложните социално-психологически проблеми, които непрестанно рушат моралните устои на съвременното ни общество.

В творческото полезрение на поетесата попада нравствената уродливост, която погребва прекрасните човешки добродетели на българина, завещани ни от здравите народни традиции на миналото ни.

Авторката не може да приеме неспирния нравствен разпад и категорично поставя на заслужен прицел дехуманизацията на нашия век, хукнал да унищожава човека. Стихът на поетесатааа на места е просто взривен от безнаказано вземащия все по-опасни размери срив на високите морални ценности.

Твърде показателно в това отношение е стихотворението „Кръговрат”, в което недоумението от днешното обезчовечаване прехвърля всякакави допустими граници. Неслучайно авторката се пита:

Колко мигове ни трябват,
за да сътворим злина?
После колко още трябват,
за да споделим вина?

Тези тревожни въпроси наистина чакат своя отговор, който за съжаление все не идва. Нравствената посока на нашия век трябва да стресне вече здравия разум, който днес се задушава от необуздаемата алчност на безмилостния капитал. Но на тази ужасна и престъпна беда все още не й се предрича краят…

Тази творба обаче не може да се сроди с агресивните пулсации на днешния безперспекетивен свят и упорито ни връща към доброто и красивото, което извисява и дава криле на обезкуражаваната личност, която не може да задгърби своите светли въжделения и красиви спомени:

Не искам да си тръгвам! Още
сънувам ягоди, къпини,
светулки, сови и щурчета
и чакам зимата да мине.
/”Нирвана”/

Рядко съм срещал и съм се докосвал до мерена реч, завладяваща с толкова предозирано преклонение пред магическата сила и атрактивния магнетизъм на природата, която ни избавя от злите набези на времето и хвърля душата в сладък полет за обич и живот.

Именно с могъщия си полъх тя прогонва горестния мрак и заставя авторката да възкликне:

Животът е красив и млад.
Нагазвам в лунните си бдения.
И като в ням и тъжен филм
отказвам да съм победена!
/”Понякога се лутам”/

Пътувайки из поетичния свят на Спаска Попова, не можем да не усетим дълбокото вътрешно напрежение, чистосърдечието и искрената изповедност на стиховете, които са в един чудесен, изключително красив и емоционално поетичен автопортрет.

Неговото сполучливо и реалистично сътворяване авторката е постигнала, без да прибягва до тривиални самоцелни художествено-естетически похвати, а със силно въздействащ емоционален стилно-езиков инструментариум, който вълнува , потапяйки ни в благородните стремления на чистия и честен човек, жадуващ за обич и достоен живот.

А това прави новата стихосбирка „Горска нимфа” на Спаска Попова в днешната разломна действителност едно изключително потребно поетично четиво.

24 ноември 2023 г.