Ваня Колева

Книгата „Няма тайни” (2023) (1) носи знака „Избрано” и действително представя най-доброто от поезията на Красимир Симеонов. Отчасти - и от кратките му разкази, както се вижда от последния текст - „Място за добрите думи”.

Макар че със заглавието „Място за добрите думи” Красимир Симеонов има и поетични творби (в „Нищо повече”, 2008; „Зверобой”, 2007).

Той винаги е бил пестелив в думите. Предпочита сбития сгъстен изказ, възможно по-кратките фрази, но пък със заложена в тях напрегнато-концентрирана мисъл.

Лаконичност, минимализъм в изразяването, но с максимално натоварено и динамично съдържание са характерни за всички негови книги.

Тези с поезия - от „Видове” (2003) (2), през „Кожа” (2004) (3), „Езерни очи” (2005, 2006) (4), „Стоях и слушах” (2006) (5), „Нищо повече” (2008) (6), до „Зверобой” (Пловдив, „Жанет 45″, 2017) (7), включително и допълнената версия - „Зверобой. Стари и нови неща” (2020), но и при кратките разкази - в „Срещу вятъра” (8).

Атомизирането на словото и натоварването на единичния знак с възможно по-усложнена функционалност, за да се откроят дълго премисляни и преживявани истини, се превръщат в принцип за твореца.

Проявеният характер е препотвърден в най-новата книга на Красимир Симеонов - „Няма тайни”.

Книга, чиято корица носи елементи от японската стилистика. На лицевата корица - с многозначността на белия цвят и илюстрацията, напомняща древното японско живописно изкуство Суми-е, което води началото си от дзен философията.

Схематично изобразена клонка на цъфнала вишна се свързва с идеята за достойнството на красотата, родена, за да умре. Вишневата клонка обаче е в сърцевината на завихрена струя, всред вихрушка, увличаща всичко по пътя си.

Преплетени, вихърът и цъфналата вишна изобразяват непредвидимостта на съдбата, както и идеята, че единствено смъртта е сигурна.

Разкриват убеждението на автора, че „написаното/материализираното слово носи едновременно творяща и разрушаваща енергия” („Срещу вятъра”, с. 7).

На корицата-гръб - калиграфски текст, който в японската традиция изразява нравствена ценност, съдбовна истина, благопожелание. И бърза анкета, открояваща най-важното в емоционално-интелектуалната нагласа на автора.

Красимир Симеонов посвещава „Няма тайни” на съпругата си Тина - тя е негова сродна душа и съмишленик, вдъхновение и емоционален пристан.

Започва книгата с адрес, който звучи едновременно молитвено и императивно: „Не докосвай пространството между думите”.

Там, в подтекста „между думите”, е същината на споделеното и разговора. То е притаеното, което най-трудно се изрича и което се усеща, чувства, разбира само чрез сърцето. Затова е уточнението: „там е мълчанието, обвито в пламъци; там е моето място” (с. 5).

За Красимир Симеонов пестенето на думите е изведено до невралгичната граница между усилието за говорене и потъването в тишината на мълчанието.

В граничната линия на това полуговорене-полумълчание словото излъчва силата на духа и вътрешна енергия, напрегнато интелектуално-емоционално изживяване, непокорство. И заедно с това - смиреност, деликатност, фин усет за нещата от света.

Насловът на книгата - „Няма тайни”, е извлечен от заглавието на едноименното стихотворение, 48-о от избраните 78 в изданието.

С това заимстване стихотворението „Няма тайни” (с. 60) се оказва центростремителната точка, в която се събират и наслагват, преплитат и завихрят истините, валидни за книгата като цяло.

Построено на принципа на синтактичния паралелизъм, стихотворението „Няма тайни” незримо прокарва връзките и пресечните точки в самия текст, но и отвъд него - към останалите работи в книгата.

В стихотворението лирическият аз избира за себе си невъзможните, непознаваеми и непостижими неща. Търси непоносими за останалите хора изпитания.

Властно се стреми към Другото, което е извън времето и пространството и което не подлежи на осмисляне. Не и с понятията, с познанието на земните хора.

„Свръхземните въпроси, / които никой век не разреши”, търси Пейо К. Яворов в „Маска” (1907). Към тях са насочени диренията и на Красимир Симеонов.

Макар в друго време и с други основания - а всъщност далеч не толкова различни, към универсалното и общочовешкото, към всевечното се устремява мисълта му.

До мига, когато отиде „там, / откъдето няма връщане”. Едва тогава би могъл да се събуди „от съня, / от който няма събуждане” (с. 60).

За да осъзнае кога наистина е сам - в мигове на болест и при дейности, които му дават удовлетворение, усещане за равновесност и споделеност, при четене и размисъл („Кога съм сам”, с. 17).

Когато мисли „За писането” и бленува за нещата „отвъд хоризонта” (с. 37). За поетите и поезията - „Ежедневни поети” (с. 42), „Какво толкова” (с. 43), „Лошите поети умират дебели” (с. 22).

За свободата размисля творецът - за това, че: „Свободата си тръгва първа”, „но свободата не ни изоставя внезапно” („Безвъзвратно”, с. 45), винаги има сигнали, има предпоставки, които предполагат промяна и преустройства, исторически катаклизми. От хората зависи да провидят, осъзнаят и да се погрижат за нея…

Красимир Симеонов извежда като първо в книгата написаното през 1982 г. стихотворение „Без бряг” (с. 7).

С оглед на изданието от 2023 г., в обсега на поетизираното време-пространство влизат повече от 40 години и всевъзможни пътища, белязали живота на поета.

„Това е животът ми. Една мъничка книжка”, написа той автографирайки книгата си за мен. Това е свят - „Без бряг”, безначален и безкраен, в който необозримо-космично (луната, „древни съзвездия”) и познато-битийно (улиците, лулата на дядо) се завихрят, и в тяхната вихрушка, като в смерч, се оказват впримчени хора и съдби, техните мечтания и копнежи, но и реалните им болки и трагика.

В метафоричното мислене на поета космичното и градският пейзаж са очовечени и одухотворени („посивя от отчаяние луната”; „махало от древни съзвездия” „натроши минутите”; „плешивата улица” - с.7).

Неделимо преплетените контрасти, свързани с живота и смъртта, с надеждата и липсата на основание за надежди се открояват в „Реанимация” (с. 8).

Там лирическият аз е поставен на полосата между „Мечтая рози, не операционна” и безусловния жест, с който „някой зад гърба ми” „връща копчето на нула”. Човешкото - емоция, мисъл, душа, контрапунктно се сблъсква с техниката и суровата бездуховност - „копчето” на машината (с. 8).

В този сурово-ожесточен свят има обаче „Нежност” - и тя е част от общия вихър: с появата на „тревичка” и „цветенце”; на „сушинка” по време на порой; на „изворче” при суша; на „обич”, която е свързана с „мама”; с възможността някой да напише „писмо” до свой близък (с. 9).

Защото обичта е и това - да дишаш заедно с другия, да помечтаеш с него. „Ухая на теб” е най-краткото и неповторимо стихотворение на Красимир Симеонов - „Обич” (с. 10). Обич е да имаш сили да попееш на любимия човек, въпреки недоимъка и глада („Събота вечер”, с. 11).

И да поделиш „на две хляба си” - „за себе си троха / и хапчица за мама” („Сираче”, с. 14).

Или въпреки огромните разстояния и болката от раздялата, въпреки напиращите сълзи, да се опиташ да подкрепиш, доколкото може, да успокоиш („Разговор по телефона”, с. 20).

Обич и нерушима връзка е, когато са ти казали „диагнозата” и че си обречен, да звъннеш и поговориш с „мама” („Рак”, с. 13).

Когато си уверен, че дори да те няма, от тебе ще има следа върху дните на другия („Когато се превъзмогна”, с. 21). Но и мъка е, безутешна мъка, „когато се самоубива дете” („Невидими деца”, с. 15).

„Побеждават силните духом” (с. 31) е заглавието на едно от стихотворенията в книгата. Защото „рано или късно” се налага да се изправим „срещу злото”, да се опълчим срещу неправдата - „тогава осъзнаваме силата си”.

Разбираме, че можем и трябва: това е мигът на себенадмогване, на личностно израстване. Защото можем, ако не се страхуваме (с. 31).

Ако се вслушваме в уроците на децата си, в желанията им, които понякога са пророчески - било то и „един, ей-такъв / шоколад / от по-евтините” („Слънчево с гръмотевици”, с. 35-36).

Ако съумеем да се изправим пред болезнената истина за „Смъртта на баща ми” (с. 39). И да разберем, че „отвъд доброто и злото е истината” („Пожелай си ментова бонбонка”, с. 61).

И преди всичко - че „любовта е спасение”; че „животът е средство, / езикът е пречка” („Пожелай си ментова бонбонка”, с. 61). Трябва само да следваме истината и реченото от Бог:

не тъжи
живей просто
обичай щедро
давай повече
бъди сега („Бог каза”, с. 30)

Добре би било да всече човек в сърцето си тези слова, да ги приеме за житейски принципи и да ги следва. „Струва си” опитът - и „за тези, които ни мразят”, и „за онези, които ни обичат” („За изгубените”, с. 67).

Защото, след всички борби и амбиции, след безмерните житейски лутания и тревоги, в края на пътя иде осъзнаването: „Не стигнах далеч” (с. 71).

Остава най-съкровеното, свързано с родния дом и семейството: „казах две-три думи. / Нищо важно” - и „Нищо повече” (с. 71) няма след човека…

————————-

1. СИМЕОНОВ, К. Няма тайни. Избрано. София: „Захарий Стоянов”, 2023, с. 1-96.
2. СИМЕОНОВ, К. Видове. Варна: „Андина”, 2003, с. 1-48.
3. СИМЕОНОВ, К. Кожа. Поезия. София: „Захарий Стоянов”, УИ „Св. Климент Охридски”, 2004, с. 1-72.
4. СИМЕОНОВ, К. Езерни очи. Стихове. LiterNet, 22.05.2005 <http://liternet.bg/publish9/ksimeonov/ezerni/index.html>; СИМЕОНОВ, К. Езерни очи. София: „Захарий Стоянов”, УИ „Св. Климент Охридски”, 2006, с. 1-104.
5. СИМЕОНОВ, К. Стоях и слушах. Стари и нови неща. Стихове. София: „Сонм”, 2006, с. 1-112.
6. СИМЕОНОВ, К. Нищо повече. Стихотворения. Пловдив: „Жанет 45″, 2008, с. 1-64.
7. СИМЕОНОВ, К. Зверобой. Стихотворения. Пловдив: „Жанет 45″, 2017, с. 1-57.
8. СИМЕОНОВ, К. Срещу вятъра (Из записките на един рокер). Пловдив: „Жанет 45″, с. 1-212.