Иванка Павлова

Из „Словото - любов завинаги” (2024)

Когато ме попитат откъде съм, винаги се затруднявам да отговоря. Живея в София, родена съм в Самоков, но освен малкото на брой ярки спомени, врязали се в детското ми съзнание, с този град не ме свързва почти нищо.

Корените ми са впити здраво в сиромашката камениста земя на Радомирския край - скъперница на земеделски дарове, но щедра на хубост, опиваща с тиха радост очите и сърцето.

На въпроса отвръщам обикновено така: „От Косача съм”. Всъщност в Косача е роден баща ми, а майка ми е от съседното село Сирищник, разположено в ниското зад баира.

За другиго тази сбита като бетон земя, над която са превивали гърбове дедите ми от тъмно до тъмно, едва ли крие някаква особена привлекателност.

И сега, когато пътувам с кола или автобус по асфалтираното шосе натам и погледът ми си почива в меките, заоблени като женски форми хълмове с бухлата зеленина, неволно се връщам в детските си години.

По жътва мама ме повеждаше със себе си. Ще ожъна някоя и друга ръкойка, ще припна да донеса от най-близкото кладенче студена вода на жътварите, за да се разхладят. И докато ледената струя разлива благодат в запалилите се от жегата гърди, аз се захласвам да следя вадичката пот, която се стича на зигзаг по мургавите скули.

Белият яшмак е прашен, сянката му не може да уварди жените от юлския пек. И пак ще се заловят за сърповете, докато се зададе баба с бохча и ръкатка в ръце.

Тя ще поздрави отдалече, ще постеле на земята покривка под най-дебелата сянка, ще напълни калените паници с мътеница, а в средата ще положи гювеча със златистожълт качамак, поръсен с натрошено сирене, ухаещ на топено масло.

Ще им се услади на жътварките, като да са им поднесли печено агне. После ще се наредят една до друга като снопи върху грудките напечена земя. Кратка е почивката в усилните летни дни, защото ден година храни.

Баща ми обича да разказва историята на нашия род. Никой не го е учил на това, а кръвта му повелява да съхрани и предаде спомена за предците ни. Доскоро нито по радиото, нито по телевизията се говореше за родословни дървета, за потребността да се спастри жарта на миналото, за да подклажда днешния огън на живота.

У нас все още малцина знаят нещо повече за прадядовците си и за прабабите си например. Почиват костите им под зеленясалите плочи на селските гробища, където е погребана повестта на техния земен път. Баща ми е този, който поддържа вкъщи жива връзката с миналото, с традициите.

Дойде ли Бъдни вечер, и досега майка, макар и немлада, а и с триста болежки, запретва ръкави отрано и до вечерта, когато деца и внуци се приберат от работа или от училище, сколасва да приготви и боб, и сарми, и компот от ошав, и питка с късмети, и какво ли още не.

По лицето на татко личи, че се връща назад във времето, когато на село е било пълно с челяд, а на първия ден на Коледа са завързвали по една сламка от въжица на всяко овощно дърво със заканата, че ще го отсекат догодина, ако не даде плод.

Всички сме насядали около отрупаната с гозби трапеза. Татко взема питката и я целува. После подредсе навеждаме с почит над хляба и го докосваме с устни. Той го разчупва: първото парче за Господ, второто за дома, третото за стопанина и така по старшинство до най-малкото дете.

На празници разговорът неизбежно се завърта около рода, припомняме си за нашите баби и дядовци, за характерите и даже за кусурите им, но вече омекотени от изтеклото време.

Напоследък все по-често се чува за мнозина будни люде, тръгнали да издирват зърно по зърно историята на своя род, на селото си, та да се знае и помни стореното от нашите предци. Бяхме позабравили и оная висока българска добродетел - да оставим нещо след себе си за полза на идните поколения: я чешма да изградим, я дар на читалище да дадем.

И ето, че от година-две взеха да се чуват все по-често благодарствени думи за дарители на колекции от картини, на цели библиотеки, завещани на родния край, та трупаното с обич, спастреното с грижовност да носи радост на много хора, а не да остане зазидано между четири стени.

Все по-често и аз усещам, че нещо ме тегли към земята на моите родители, към онази благодатна тишина, която успокоява душата и ? връща равновесието и добротата…

КОСАЧА

Завръщам се по детските пътеки
към бащината селска къща
като при извор в летен ден.
Върху земята коленича -
пред есенните ? цветя.
Откъсвам няколко зърна
от алената огърлица
на мекия ухаещ глог.
Прегръщам крушовия дънер,
под чийто шатър съм израсла.
Зад всеки храст ме чака спомен.
Под брястовете многолетни
белее къщата с лозница.
Ще оживее неочаквано:
синът ми ще се втурне в нея
и ще прогони тишината…
Когато всички вече спят,
сама на двора ще изляза
с небето да си поговоря.
В мълчанието чисто на нощта
ще чувам листи как се ронят.
И ще дочакам първите петли,
приседнала на каменните стълби.
С разсъмването чак ще си отидат
на миналото скъпите видения.
А аз - новородена - ще пристъпя
към изгрева на идващия ден.

Пристигнах малко преди залез-слънце. Тази година пролетта закъсня. Уж се поотпусна времето, но после внезапно застудя и замрази дърветата тъкмо когато бяха цъфнали.

Затова се виждат само тук-там плодове. Но тревата е избуяла - гъста, сочна, пъстра като родопски китеник. А щурците са сякаш колкото тревките в ливадите. И денем не секва свирнята им.

А вечер, когато се извиси бездънната синева на нощното небе, по него се изсипват безброй звезди и ти се струва, че тук те са повече, отколкото другаде.

Не млъква и ранният хор на птиците, сред които се открояват кълвачът и кукувицата: по цял ден пращат някакви вести на своите събратя в шумнатите дървета.

Душата ми се опива от буйната зеленина, ще ми се да се гмурна в морето на тревите. А по време на коситба мирисът на сено е сладък като детски спомен.

Разтварям прозорците на бащината ми къща и в нея нахлуват и птичите песни, и свирнята на щурците, и свежестта на бухлатите дъбици и овошки, заобиколили я като пръстен. Тук може да не дойдеш цяла година, и пак няма да се събере прах, колкото в града за седмица.

После тръгвам по пътеката, която води надолу към няколкото скупчени къщи -половината стари, с обелена мазилка, с оголена дървения; половината нови - завърнаха се синовете и щерките, запретнаха се и стъкмиха по една виличка, запърпориха колите по запустелите доскоро махали. Оживи се селото, разхубави се.

Няма да изсъхнат корените му. Тук - градина с домати и пипер, там - лехи с лук и гнезда картофи. Източиха се млади фиданки край изкорубените стари дървета. А в празнични дни се чува гълчавата на децата, хукнали подир овцете и кравите.

Вървя право през ливадите и прохладата и нежното докосване на тревата до босите ми, обути само в сандали крака ме изпълват с блаженство. Погледът ми се рее нашироко, а мислите ми се втурват по своите неочаквани пътеки, умъдрени и светли. Такава е чудодейната сила на природата. И ме заболява за изсечените дървета наоколо, за оголените баири, за оплешивелите била.

Стигам до най-близката къща и разлайвам кучетата. А те - мъничета. Не приличат на някогашните - като вълци зли и големи. „Ех и ти, пазач! Май доста се страхуваш. Какво ли ще увардиш!” - гальовно упреквам първия страж, изпречил се на пътя ми. А той се напъва да джавка и отстъпва заднешком, сякаш да измоли подкрепление от стопаните си.

По-нататък виждам и друго: досущ като градските глезеници, които неусетно се настаниха в живота ни и станаха най-важната тема за разговори - кое какви навици имало, кога щяло да си има кученца, къде го извеждали на разходка.

Минали преди време по къщите на село и избили кучетата. После хората си взели такива мъничета, та да не оглушее съвсем селото, когато нощем легне оная дълбока тишина, която на нас, градските хора, ни се струва нереална и проглушителна, но ни действа като балсам.

На която и врата да похлопам, все близък човек ще излезе, ще ме посрещне с усмивка, ще ме покани на трапезата си да ме нагости с каквото дал бог. Сърцето ми се свива: много вода е изтекла, много са остарели милите.

Припомняме си забравени случки, разпитваме се за здравето, за децата. Е, и от болести ще се пооплачем, но от тези хора иде нещо ведро и мъдро - разбирането за неизбежния ход на нещата и съзнанието за честно изживян живот с усилия и тревоги, но и с радости. И това ме изпълва с уважение към тях.