Елка Няголова

„Само тази ЛЮБОВ!”
(Стихове от бъдещата книга)

ЧАС ПО АСТРОНОМИЯ

Всяка Първа любов започва със „Да!”
и припомня, че следват завои опасни,
и припомня, че няма тук вземане-даване,
че светът се повтаря, но съвсем не е ясен.

Всяка Първа любов е сбогуване страшно.
И забравяш за себе си. Но за другия никога!
И разбираш, че детството ти е отпрашило,
но в следите му няма коприва да никне!

Всяка Първа любов е оставила някъде
един златен печат. По душата? По устните?
По пътеката стръмна, безразсъдно пресякла
всички други безсъния или други чувства.

Всяка Първа любов е най-вещ астроном.
И нарича звездите все по малкото име…
После цял живот тя уроците помни -
твойта Първа любов звездна лампа си има.

Всяка Първа любов е последно умиране -
без камбана и жито, нито слънце, ни сянка.
Падаш прав. Като орех. И цяла нощ свири
едно чухалче малко на свирка-двоянка…

Всяка Първа любов… Ти до мене седни.
И с учебника вечен нека пак попътуваме…
Още няколко изпита и N броя години
ни остават до нашата звездна матура…

НОВА ПРИКАЗКА ЗА БУЛЕВАРДА

На Орлов мост, сред този шум, те бяха сам-сами…
И стискаха във длани топли два кестена узрели.
Не чуваха шума наоколо. Повтаряха си смисъла,
за който върнаха се тук, по карта в джоба взели.
На нея - малката Родина. Единствена. Последната.
Грижливо в картата нанесени спасените им сънища.
Пет-шест ранени песни още - фаталното наследство,
което все назад ги дърпаше, към лявото предсърдие.
Не се познаваха доскоро. Днес в София са заедно.
Пияни от любов внезапна. За десет дни пораснали.
Те ябълката златна пазеха от змея зъл след залез,
когато спря ги Любовта… И беше тъй прекрасно!
- Париж, Сорбоната, града… - той сипеше признания.
- А аз на Острова сънувах най-странния Гълфстрийм…
Той виждаше света, понесъл човешките си рани,
а тя прочете във дланта му мечта: да бъдат трима!
Люлееше край тях площадът трибагреника роден.
Отечеството във гърдите им тактуваше припряно.
По „Руски” все така се къпят и кестените в розово.
С надежда гледа ги отгоре душата на Миряна…
Орлите. Булевардът кипнал. Слушалките в ушите.
Гласът на Мишо Белчев в тях с оная вечна песен…
Вървят. И само Господ може стиха да заглуши,
когато падат във душите им разпуканите кестени.

ОНАЯ ЛЮБОВ

Няма вече точно такава Любов, не, няма!
Не да почват за нея войни. А да спират!
През затворен прозорец да вали, ала само
най-невинният сняг, докато любят се двама.
И душите си в общото тяло намират…
А пък белият дим да тръгне нагоре, да свети.
Да разказва света от Троя, та до нашия век,
как се прави мастило от сълза и от мрак. Ето,
поправят вселената, защото разбират поетите.
И изпълват душата с Любов на всеки човек!
В тази есен безветрена, с мирис на пушек,
самота изначална, гнила шума и печени кестени,
ще завържа във кърпа малко небе, ще го гушна
и ще душа като болна и хрома сърна бездушните.
Пък дано да открия следи в тази дрипава есен.
Ще обходя алеите пусти. И пътеки избързали.
Ще надничам в неонови букви и тъмните сенки.
Във пристанищни кръчми оная Любов ще търся.
И макар че не пия, ще викна: За всички от същото!
А мъжете наоколо, защо ме боли, ще се сетят.
Ще се сетят, или си знаят: такива любови няма!
Те се целеха в късите есени. И е кървав бръшляна.
Кой твърди, есента че е златна? Това е измама.
И мъжете виновно из световната кръчма се шляят.
А съдбата ги мами. И надписва поръчките само…
Вече зная, че няма точно такава Любов. Затова
просто свивам крило, както ранената птица го свива.
Не е златен светът наоколо, а е сценичен варак.
Но червен е бръшлянът! Аз съм хрома сърна, вървя
и все търся Оная Любов, без да зная къде отивам…

ОСТРОВИТЯНИ

По местата, където с теб бяхме,
и тревите са вече унили…
Пак реката целува камъка
и му шепне в ухото: „Мили…”
Той се пука след дневната жега.
Стене тихо в сърдечна аритмия…
А отгоре се вият жерави -
фотографите под прикритие.
Те заснеха и нас с теб тогава.
Сто целувки във края на юли
по реката отплуваха бавно,
на живота химна не чули…
Химн ли казах? Не, глуха песен.
И местата без нас са мъртви.
Те са само пейзажи есенни -
ни последни, нито пък първи.
От очите ни блика реката,
любовта ни широко разляла…
Ала режат крайбрежните камъни,
как душата е все още цяла?!
Осветена е снимката, бяла е
Любовта. Но брегът е пожертван!
По местата, в които с теб бяхме,
днес се вият слънчасали жерави…

БЕЛИ ПАРАВАНИ

„Снегът на спомена вали.
С дъха си топля твойте длани…”
Георги Минчев

…И този падащ вятър под Сините скали
издухваше снега под бързите ни стъпки.
Вали над теб и мен, един живот вали,
затрупа всички песни и хората най-скъпи.
Затрупа пролетта. И есента затрупа…
И всичките сезони в душите ни премрели.
Сега във тишината два чифта стъпки хрупкат,
скриптят и си говорят със сенките ни бели.
А този падащ вятър изправя паравани,
та ангелите нощем зад тях да се събличат.
Скалите само горе поглеждат долу в равното,
към влюбени, които през този сняг надничат.
Вали. Вали в очите ни, от спомени премрежени.
Вали върху ръцете, които в мрака търсят се.
Вали дори по миглите на бялата надежда,
че топло ще е все пак във двете ни предсърдия.
Че няма да загубим посоката си, писана
във тази снежна книга, в която няма букви,
а само този сняг - гадател и орисник,
и вятърът, довял ни най-призрачната буря.
И вече много трудно нозете си отместваме,
затъваме, задъхани. И стискаме ръцете си.
Но виж: челце изправя една любима песен,
покълнала спасително направо от сърцето.
Макар наум, ще пеем, душата й ще топлим.
Във въздуха снижинки на място се въртят…
А припева й после и други ще повторят.
Ръка в ръка в снега… И няма, няма смърт!

В СОЛНИКА НА ЛЯТОТО

На Йоан и Ясен

Блести днес като буца сол
във спомена ми ден от лятото.
Самотен знак е ключът Сол,
сред нотен лист запратен.
Единствен той, без ноти даже.
А значи, и без песен птича.
Небето нощем притчи ражда -
разказва как да се обичаме.
…В прозореца се блъсна птица.
Децата викнаха в един глас -
разплакани невръстни рицари.
Без брони - те. Без броня - аз.
Нощта - вдовица на живота,
избърса бързо вън следите.
Слепи и болката им с восък.
И сладък сън им отреди…
А аз не мигнах. И се молих:
следи в душите им да няма,
и да пресъхват като в солник
сълзите им от всяка рана…
Да бъдат рицарите мои
все пратеници на Доброто!
И преди сън да се помолят,
та Бог да подкрепи Живота!
Нощта бледнееше - стар белег.
Завивах двамата си рицари.
Сънят им светеше в постелята
с душата на оная птица!

***

На Драга

Жената, която храни врабчетата сутрин,
си има бели ръце и страшно самотна душа.
Препъват се в нея реалност и сънища луди.
Надежди се раждат денем. И умират в нощта.
Жената, която всеки ден храни врабчетата,
си има стръмно високо чело. Говори с небето.
Тя разбира езика на птичите палави чети.
Те разбират какво казва тя на Онези поети,
които вече живеят на горните звездни етажи.
…Асансьорите спряха. А светът разделен е.
Тука - птици и хора. Там Светлината се ражда.
Но когато достигне земята, е вече пленена.
Боже, дай на жената, която врабчетата храни,
да спаси този свят, преситен от глада на сърцето!
Нали долу Ти я изпрати, да премине през раните,
да опита от чуждата болка и все пак да свети!
Нали Ти надари я със тези чувствителни пръсти!
Всеки ден от душата си късове тя натрошава…
После тихо небето с тези пръсти прекръства.
И умира сто пъти на ден от любов и от жалост.
Този, който храни врабчетата, не може да бъде
безразличен и чужд към света, когато той стене!
До прозореца Майката на света стои на ръба.
Ти помилвай я, Боже, че сълзите й - леониди,
капят по мене.

НА КИНО С ЖЕРАР ФИЛИП…

Момчето от старото кино „Добрич” къде ли е?
В последния ред на салона държеше ръката ми.
Навярно до днес във оня магичен екран се рее.
И търси спасителен брод през сипея сух на реката.

Дланта ми тогава беше уплашено дребно врабче.
И още по-дребно - колибри, примряло във тъмното.
На място припърхваше, тъй рано усетило, че
в екрана житейски и филмите често потъват…

И светват внезапно тогава не реостатните лампи,
и не Жерар Филип с оная момчешка усмивка,
а слънцето ярко, което блести във полето сламено.
И залезът ляга сред него, докато денят си отива…

Момчето, с което гледахме филми във старото кино,
съвсем избледня - като сянка на птица привечер,
и като старите снимки на баба ми, скрити във скрина,
които тя често разглеждаше, но не познаваше вече.

И киното няма го. Стърчат там сенки печални.
На ъгъла - два силуета. С тях вятърът северен спори.
Единият е Жерар Филип - с развят в снегопада шал.
А другият е момчето. Затворено в моя спомен…

***

Не бе печал от притаена тайна,
а нечия любов несподелена -
една снежинка влезе в мойта стая
и кацна, без да пита, върху мене.
Пропусна я прозорецът отворен -
подкупен портиер, получил нещо.
Стопи се тя, преди да проговори,
щом ъгъла на устните ми срещна…
А ти откъм гърба ми приближи се.
Докосна в миг лицето ми с ръка,
сълза избърса - знак, че жива съм.
- Кажи ми, кой разплака те така?!
И вятър духна в тънката завеса,
снежинки с нея хиляди влетяха.
Но първата снежинка ми донесе
целувка върху устните и спря се.
Без дума, без признание, без шепот -
да ми разкаже една притча стара:
оттук, та чак до Второто пришествие
е все Любов. По-силна от Смъртта!

СЕЗОНИ

Не искам да съм млада. Вече бях.
Сега вълшебна карта е лицето ми:
следи от сълзи и следи от смях
в лъчи от бръчки е Животът. Целият!
Без грим - каква безмерна свобода!
Покрай очите ми ветрило пърха…
Родилната ми бенка - моят дар,
печат небесен и милувка първа…
Челото. Високосно и отвесно.
Не е научено да се покланя ниско.
Единствено пред хляба, щом наесен
небето хляб за птиците поиска.
Трапчинките от двете ми страни -
един мъж с устни там ми сложи знак.
В очите ми сезоните надничат -
ту весели са, ту печални някак…
Променливи. Като самата мене.
„Навярно днеска нейде ще вали…”
От метеопрогнозите - студено е.
А моите сезони в мен се сливат…
Сезон Любов. Сезони Следлюбов.
Синът ми. Златосвилените къдри.
Ръчичките на внуците - свободни
за гушкане. И обичта покълва…
В сърцето. Най-вече в сърцето.
Подобно семчица от златна ябълка
расте и пърха мъничко крилце…
За внуците. За оня мъж. И хляба.