Йордан Атанасов

За НЕГО не бих се решил да пиша
нито обикновено, нито възвишено…
Но ме преследва споменът момчешки,
когато пръв път чух за Левски…
Прочетох ли, чух ли, не помня вече,
а може би гласът ми сам го изрече,
че всяко българче така израства:
в игрите Левски иска да се казва.
От думите той се разтваря в душите
и виж: един косата му взел, а друг - очите.
И как проклинах страшната нелепост -
да се препъне в някакво си плетче.
И виждах в сън цървула му с вървите,
последната му крачка и отскока пъргав.
Отскочил - тъй го исках да остане,
както в киното - докрай да се брани…

Не мога да извая в дълги куплети
ни делото му, ни душата светла.
И все проклинах страшната нелепост -
да се препъне в някакво си плетче.
А ТОЙ, разказват мъдри, всичко знаел:
за себе си, и за греха си, и… за края.
Нима отчаян бил е вече от народа?
И сам е търсил зимната Голгота?
На НЕГО исках много да приличам,
но с делата си дали не го отричах?
Излиза, че не е цървула с вървите
причина, а туй, че не пазим първите си.

Виновен съм, че българин съм бил тогава,
макар в зародиш… и нищо не направих.
Аз не запалих както трябваше конака
и не запалих двеста български юнака -
на пътищата зимни да застанем мъжки,
да вземем Левски, заптиетата да пръснем.
Невъзможно късно е, уви.
Но времето е рана. И кърви…

За мен неразгадаем ТОЙ е още,
изплува образът му само. Няма мощи.
ТОЙ само дух е! Да го видя аз не мога.
Да му се поклоня. Ала къде е гроба?
Аз ще целуна тази пръст корава,
защото в нея той се продължава.
От нея образът му влиза във душите и
виж: някой му взел косата, друг - очите.

Във българската пръст от Тимок до Марица
ТОЙ е - в душата детска и в душа на птица.
За НЕГО не бих се решил да пиша
нито обикновено, нито възвишено.
Над думите и времето прескочи Левски.
Не се побра в бесило, нито в песни…