Елена Алекова

На представяне на двутомника

„България и Македония. История и политика” (ч. 1, 2021; ч. 2, 2023)

Къща музей „Пейо К. Яворов”, Чирпан, 8 февруари 2024 г.

„Яворов и националноосвободителното движение в Македония и Одринско” е тема огромна и изследвана на длъж и шир и от специалисти изследователи, и от люде, влюбени в поета и българската история и литература. Всичко е осветено, прегледано, подредено. Ранните му увлечения и копнения ведно с връстниците му от Чирпан… Ранните му стихове, тръгнали още от 1895-а, и късните стиховете му… Трите му похода из Македония в началото на ХХ век - с четата на Михаил Чаков (1902), Гоце Делчев (1903) и Яне Сандански (1903)… Публицистиката му във „вътре” (в Македония) и „отвън” (в България), изцяло посветена на националноосвободителното движение… „Хайдушки песни” (1903) и книгите му „Гоце Делчев” (1904) и „Хайдушки копнения. Спомени за Македония 1902-1903″ (1908)… Всеотдадеността на делото… Във всеки един миг от живота му… И даже в смъртта…

Неговият приятел и съратник Тодор Александров, познавайки отблизо Яворов, го охарактеризира пред Владимир Викторов-Топоров, руски журналист, кореспондент на вестниците „Речь” и „Русские ведомости”, като проникновен тълкувател и провидец на националноосвободителното движение. Журналистът привежда казаното от Тодор Александров за поета в спомените си „Моите срещи с Яворов” (1936):

„Той като никой друг разбира най-дълбоката същност на нашето движение. Той, може би от гледището на доктрината не е така ортодоксален, както на мнозина би се искало това. Но, най-после това не е важно. Работата не е в това, кое течение от македонската революция ще победи. Работата е Македония да бъде свободна. Работата е, че с идеите на македонското движение трябва да бъде заразен целия народ. В това отношение Яворов е незаменим. Яворов е изключително чист и честен човек. В неговите думи се вслушват всички, заради което всяка негова дума е особено ценна и важна. Ако искате да разберете македонското движение в неговия общ вид, идете при Яворов. Той не обича да говори много, но говори съществено”. (1)

Вие, чирпанци, сте наясно с живота, творчеството и личността на Пейо Крачолов Яворов дори само затова, че сте негови съграждани. И дори сте облагодетелствани от този факт. Защото разбирате, проумявате, усещате поета някак отвътре, носейки нещо от него, от неговото виждане за света, възникнало именно в тази точка на планетата Земя, където е роден, а не на друго място. Всички останали го осъзнаваме някак отвън.

* * *

Та като се замислиш…

Какво ново би могло да се каже за революционната дейност на поета след проникновените разкази на Тодор Иванов и Иво Милтенов, наситени я с малко известни подробности от живота му, я с любопитен факт, рядко забелязван от страничната публика? А и двамата всекидневно и отблизо са се докосвали до огнената му личност като главни уредници на музеите му в Чирпан и София (Тодор Иванов - и като председател на Фондация „Яворов”). Вероятно сте забелязали, ако не на живо, то поне от малкия екран как и двамата видимо се преобразяват, когато говорят за Яворов, сякаш облъхнати от неговата вулканична страстност и пламтене… Какво ново да се каже след скрупульозните изследвания на Цочо Билярски и Милкана Бошнакова, разнищили, като историци, темата добросъвестно и до последния детайл? И не само те… Какво ново - след тънките наблюдения на литературните историци и критици Михаил Неделчев и Никола Иванов. И не само те…

Вглеждайки се в хайдушките стихове, мемоарите и публицистиката на поета, Михаил Неделчев го откроява като идеолог на революционното националноодвободително движение на българите от Македония и Тракия, комуто Гоце Делчев „възлага най-трудни агитационни и организацианни задачи” (2)? И прозрението, до което само литератор от висока класа може да достигне:

„Един от големите символи на националната революция се ражда в последователната среща на двама от най-големите поети на България с апостолите - Ботев с Левски и Яворов с Гоце. Тази среща завинаги предопределя съдбовността на връзката на революционното слово с революционното действие…

(…)

И в плодоносната среща на новия Апостол с новия голям поет се осъществи и нереализираната докрай среща отпреди тридесет години; извършвайки едно завъртане по спиралата точно поради пълнотата на взаимоотношениета  Г о ц е - Я в о р о в  осъзнаваме съкровения исторически смисъл и на първообраза, на връзката  Л е в с к и - Б о т е в”. (3)

Никола Иванов съзира „общохуманистичния патос” още в ранните революционни Пейо-Яворови стихотворения („Напред”, 1895) и въобще авторовата склонност към „универсални хуманистични позиции” (4). Тръгвайки от асоциацията между срещата на Ботев с Левски и Яворов с Гоце Делчев, изследователят търси продължители на делото им в съвременността и намира такъв в лицето на, както го определя, „изключителният поет Иван Динков, който е със сходен творчески натюрел” (5). Самият Иван Динков не крие преклонението си пред двамата големи:

„Възприемането на Ботев от мен не е било по литературен път. И ми се струва, че влиянието, което е оказвал, и което оказва безспорно на всички нас, като че ли не е така чисто литературно. А вече като поет, до който съм се докоснал и който е оставил най-неизлечими следи у мен, и то с всичко, с целия си живот, с цялата си поезия на голям поет - това е Яворов. От нашите големи поети това е поетът, който ме е разтърсвал…”. (6)

И въпреки че всичко по темата е казано, все пак е добре да се припомня и припомня случилото, за да не забравяме - поколение след поколение - това, което е било. И като не забравяме, да надграждаме историята - със своите приноси, с това, което правим ден след ден. Всяко време пречупва по разному това, което е било. Тъй и нашето - най-често с „новите прочити” на историята, с издевателствата над историята, с изопачаването и поругаването на историческата истина. Затова във всяко време, а още повече във времена като нашето, не е излишно да се напомнят историческите факти и събития, да се привеждат автентични документи, свидетелства на очевидци, спомени на участници и странични хора. Да не говорим за свидетелствата на личности от ранга на Яворов.

* * *

Не един Пейо Крачолов сред чирпанци е ратувал за освобождението на македонските и тракийските българи, останали под турски ярем след Освобождението на България (1878). Не само на думи ратували, но и подплатили ги с дела. В Чирпан са родени и израснали десетки революционери, четници, дейци на ВМОРО или ВМОК и македоно-одрински опълченци, сред които Константин Аврамов, Константин Крачолов, Михаил Н. Аврамов, Неделчо Гарванов, Неделчо Максулев, Никола HYPERLINK “https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%91%D1%83%D0%BB%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%B2″Булгуров, Никола Пенев, Петьо Ослов, Димитър Минев - двадесетгодишният четник в четата на самия Яворов по време на Балканската война (1912-1913) и други, а към тях и войводата Стефан Петков от по-късно време.

Специално бих искала да откроя сред героите чирпанци войводите Пейо Гарвалов (1876-1907), Константин Нунков (1877-1905) и Христо Манов (1878-1906) - „гордите чада на Чирпан”, по думите на журналиста Стефан Аврамов, революционер и деец на ВМОРО (вж. том 2 от тритомника му „Героичните времена. Романтиката на Македония” (1934/1941, 1942, 1943), в частност - статията „Гордите чада на Чирпан”) (7). И тримата са връстници, приятели, вдъхновители и съмишленици на Пейо, що се отнася до отношението им към онези български земи, останали по силата на Берлинския договор в пределите на Османската империя. И тримата, съвсем млади, стават курбан в битките за освобождението на „брата роб” (8) - Гарвалов си отива на 31 години, Константин и Христо - на Ботевата възраст, 28-годишни. А Яворов ги последва през 1914-а, навършил 36 години.

* * *

Не е излишно, разбира се, да посмекчим патоса в пресъздаването на някогашните събития. Защото… Може и да е имало наистина някаква романтика в националноосвободителната борба в Македония и Тракия, но погледнато отстрани или от висотата на времето. В самата сурова робска действителност, с която революционерите и борците са се сблъсквали лице в лице на всяка крачка, в сраженията, в преследващите ги несгоди, както и в смъртта, колкото и героична да е била тя, романтика няма. Яворов тъй и споделя в своите спомени за Македония:

„Всяка борба има своите театрални ефекти - и своето очарование, но това е за външния свят, който стои далеч от задкулисните мизерии. Още, всяка борба има своя отровен хашиш, своето умопомрачително пиянство; с редки изключения, това е вече за хората, които са успели да турят на карта амбицията си с целокупното й човешко естество. Аз бях новак борец, слязъл от облаците, и се прегънах под жестоката действителност” (9).

Каква романтика виждате например в среднощния преход през Осоговската планина на петнайсетина четници с Михаил Чаков, решени да помогнат на братята си в Турско през февруари 1902 година? За този преход Яворов си спомня:

„Тихо - и спрем ли за минута , едва се долавя тъжният ропот на оковани в лед потоци. От време на време се чуе глух стон, далечно ехо от унилото виене на вълка. Аз едва разпознавам другарите си, привидения, залутани в нощта. (…)

Заваля дъжд, сгъстиха се тъмнини като в рог, подеха стенание усоите, сякаш погребална песен за света. Ние падаме и ставаме, измокрени до кости, без да се виждаме един друг. Аз изгубвам единия си цървул, вървя бос и кърви обливат ногата ми. Най-сетне прекапваме от усилие и почиваме на всеки стотина крачки. А сложим ли се - в тиня, камънаци и дето попадне, - веднага ме унася мъчителен полусън…”. (10)

И така… Ден… Два… Докато стигнат границата на върха, „забъхтани в снежни насипи” , както пише поетът… Там именно, на върха, над бялата пропаст, която зейва отпреде им, Яворов предусеща и другия предел - оня предел в човека, който ясно в него отграничава „стария”, „ветхия” човек от „новия”… Там именно, на върха, е осъзнал в себе си пределния човек… Доловил го е с всичките си сетива:

„Аз погледнах надире към България: там дойдох на божия свят, там оставях и всичко мило. Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава. Нажежено желязо се завъртя в гърдите ми - и замръзна. То беше миг на ужас, веднага последван от ледена покорност на съдбата…

Сетне подвих кепето под себе си, прегърнах пушката - и полетях като другите седешком надоле”. (11)

Каква романтика - и в среднощния преход на Гоце-Делчевата чета през януари 1903 година през онези „настръхнали  скали”, по Яворов, на местността Момина кула (при Яворов - Момини кули) в Пирин:

„На едно място, широко колкото да стъпи човек с двете си нозе, ние трябваше да минем четири-пет метра по ледове, наслоявани цяла зима. Аз коленичих и пропълзях до края на четири. Най-малкото подлъзване можеше да прати човека през храсти и камънаци чак при Места, доле в пропастта. С божието име на уста, най-после се изнизахме всички 30-40 души. Най-силните от нас трябваше да прекарат още шестте коня, натоварени с динамит. Вързани с пояси за врат и опашка, теглени отпред и възспирани отзад, стъпка по стъпка, минаха и животните. От другата страна ние излязохме вече на път, широк почти два метра. Но едва тръгнахме, някой изохка и се провали надоле в тъмнините”. (12)

Този „някой”, а всъщност дядо Петър от Драмско, доведен на следващата нощ „с потрошени крака” и „друг един, някой си бай Иван, с нозе схванати от студ” (13), впоследствие осакатяват.

Апропо… Правила съм с приятели зимни преходи, включително и среднощни, през високи върхове и макар да сме били, както се казва, „в пълно бойно снаряжение”, снабдени с какво ли не - специално облекло, щеки, алпийски котки, пикели, челници, снегоходки и джипиеси, уверявам ви - придвижването в планината е изпитание, непосилно за неподготвените и слабите телом и духом, а понякога и за силните. Дори само в този смисъл Пейо К. Яворов е човек, достоен за възхищение.

Друг е въпросът, че през 1903 година са се появили романтичните му „Хайдушки песни”, загадъчни, леко плашещи, не съвсем понятни за всекидневния човек, необлъхнат от живожарицата на борбата:

Ден денувам - кътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни;
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.

С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали…
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия. (14)

Чрез „Хайдушки песни”, посветени на приятеля и съратника Гоце Делчев, Яворов напълно удовлетворява младежките си романтични копнения да стигне до съдбовната, драматичната поезия, която разтърсва. Неслучайно в писмо от 28 декември 1901 той, като уведомява своя приятел Никола Найденов, че напуска чиновническата работа, „телеграфчилъка”, споделя:

„Аз търся в македонското движение един идеен тласък, защото без такъв не мога да работя, не се чувствувам достатъчно силен да продължавам по-нататък литературните си занятия. Търся кипеж на чувства и страсти, в който да изкъпя душата си от наслоялия се върху нея дребнавожитейски прах”. (15)

А по-късно, през 1910 година, в разговора с Владимир Викторов-Топоров, за който вече стана дума, Яворов признава, че това, което цени повече от всичко в своята поезия, е „навеяното в нея от македонската борба” (вж. спомените на журналиста „Моите срещи с Яворов”, 1936) (16).

* * *

Но възхищението ни пред Яворов иде най-вече от готовността му да даде живота си в изпълнение на своя синовен дълг. Да, именно това чувство за дълг към род и отечество, а не романтика някаква отвлечена е влечала всички чисти и непокорни сърца в свободно Българско към многострадалните земи на Македония и Тракия. В същия разговор с руския журналист Яворов изповядва:

„…Аз съм гледал и гледам на работата ми в Македония като дълг пред България… Мен ме тегли навсякъде, където има борба за право и справедливост и аз ще поднеса своята малка жертва във всички олтари, в които гори огънят на българската пожертвувателност”. (17).

Тук някъде стигаме до онова, което в днешното време - с неговото изопачаване на историята, с подмяната на историческите факти и събития, с разночтенията на историята, с кражбата на история - ни вълнува. Разбира се, самият Яворов едва ли е предполагал, че някога ще има потребност от неговите свидетелства в този аспект. Той просто се е изповядвал, споделял, говорел, докосвал сърцата на хората. Но дори с тези си скромни, обикновени споделения той дава неопровержими доказателства за това например чия е и какво е Македония. Достатъчно е да си зададем въпроса: Защо работата по освобождение на Македония поетът възприема като „дълг към България”? Всички знаем защо. Но не всички приемат отговора. Или поне го заобикалят, като че не съществува.

Основните съвременни митове, които писмовното наследство на Яворов, свързано с Македония, опровергава, са много, сред тях - митът за „османското присъствие” по българските земи (вместо всеизвестното на всички „турско робство”); митът за хайдутството като „средновековна форма на разбойничество” (вместо, да я наречем, стихийна форма на съпротива в началните векове на робството, а по-късно - съвсем целенасочено и организирано националноосвободително движение); митът, че народните творения и личното художествено и публицистично творчество не са свидетелства, а само артефакти; митът, прокарван от американския демограф Джъстин Маккарти и подобни му османисти и пасквилописци, че Балканската война е по характер не освободителна, а завоевателна… Много са. Не мога всичките да ги изредя…

Но няма как да не се спра подробно на един от тях, свързан с Христо Ботев, доколкото паралелът между неговата съдба и съдбата на Яворов неизменно и неотклонно се натрапва.

* * *

През 1993 година фантастът Любен Дилов издаде любопитно книжле - „Прераждането” (18). „В кръчмата” бе едно от есетата, в които авторът призоваваше българите да се включим в общата история на земята, смалена до „размерите на обща кръчма”, като посочваше, че това ще стане „…само след като освободим и в себе си стародавното разбиране за това що е нация, от пречещите й днес съставки - език, вяра, конкретна история…” и се влеем в бъдещето „отворено общество”. В този аспект, в друго есе - „Унижението като стил”, фантастът обвиняваше Ботев, задето бил „театралничил” екзалтирано с пушка в ръка из Балкана и бил загинал „загина ненужно едва на двадесет и осем години, вместо да израсне в един от големите творящи умове на Европа”…

Яворов има директен отпор, макар и от обратната перспектива във времето, на Любен-Диловите фантазми - видно, подобни фантасмагории не са прерогатив само на нашата епоха. В горепосоченото писмо от 1901-а до Никола Найденов поетът е категоричен относно своето посвещение на борбата за освобождение на Македония и Тракия, като споменава и Ботев:

„В очите на хората, моето предприятие непременно ще бъде вратоломна авантюра. Но ти знаеш цената на хорските мнения. Без вратоломните авантюри на „нехранимайковци” като Ботева, България днес не би фигурирала на всесветската карта”. (19)

И думите думите му на възхита от Ботев пет години по-късно - в статията „Христо Ботйов”, публикувана в сп. „Мисъл” за 1906 година:

„Един носител на трънен венец между венценосците, един апостол между апостолите, един светец между светците…
Една памет за дълбоко благоговение, един образ за страстно обожание, едно име за девиз на всяка праведна борба…
Паметта на един страдалец поет, образът на един пламенен борец, името на един идеален човек!

Х р и с т о   Б о т й о в”. (20)

А в статията [„Вчера най-добрата част от българската интелигенция"] от 19 май 1908 година поетът прави директна връзка между Ботев и делото за освобождението на Македония:

„Жертвеникът, пред който бе свещенодействувал Ботев, не е угаснал още. Трагическият Веслецки час не беше край на водената борба - той бе едно от нейните освещения. И тя продължи, тая епическа борба, за да набележи в новобългарската история много катастрофи и победи. Наполовина осъществено преди трийсет години, нашето освободително дело остава и до днес недовършено. Кой от ония, които вчера са поменали името на героя, кой от тях не е помислил и за Македония?”. (21)

Има нещо ботевско дори в постъпката на Яворов от 1912 година, когато на 19 септември с Лора се венчават в Подуенската църква, а след два дни той, вместо на сватбено пътешествие, се отправя на война (Балканскита война, 1912-1913) като войвода на чета в Македоно-одринското опълчение. Спомняте си, в писмо до семейството му, написано на 17 май 1876 от кораба „Радецки”, Христо Ботев пише знаменателните думи до жена си Венета: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе” (22). Защото и Яворов, подобно на Ботев, макар без думи, но на дело, показва, че „после отечеството” си най-много е обичал нея, Лора. Именно! Не  п р е д и  отечеството,  а  п о с л е  него!

* * *

И тук - нещо лично. Не мога да го пропусна. Но първо ще цитирам спомен на Георги Венедиктов, четник в четата на Яворов, приведени от историка и филолог акад. Иван Радев в изследването му „Старши подофицер Пейо К. Яворов. (Страници за участието му в Балканската война)” (2013):

„След кратък престой Яворов ни поведе към Серес. Градът беше превзет от Георги Захов, който беше и градоначалникът му. Получихме задача да превземем турското село Тополово баси. За тази цел четата ни беше подсилена с една селска чета. Яворов ни поведе. Превзехме селото, което се предаде без голяма съпротива. На другия ден се върнахме в Серес, откъдето потеглихме за Драма, а оттам - за Кавала. През целия този дълъг път нашият войвода Яворов беше все с нас, нито за минута не се отдели от четата”. (23)

Историята за освобождението на Кавала от четиримата войводи Пейо К. Яворов, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков е известна. Но не е известно на широката публика, а и няма как да е известно, че точно това време, през 1912 година, в Драмско се ражда моят дядо Стоян, а в Кавала - баба ми София.

Никой не знае Божиите предопределения за хората, но все ми се струва, че ако не би бил подвигът на войводата Яворов и неговите трима другари войводи, едва ли аз бих съществувала на тоя свят. Така че поднасям и на глас моята късна благодарност и моят поклон пред тях и специално пред Яворов именно тук - в родната къща на поета, където и е най-редно да ги поднеса на глас.

* * *

Подобно на Ботева, Яворов по силата на своето желание и несломима воля сля в едно революционно слово и революционно дело и изгоря в борбата, макар да не падна в битка, както би искал и му се полагаше. Защото бе от ония гиганти на духа, на които бе трудно да дишат дребнавожитейския прахоляк. Да си спомним съдбата и на друг поборник за свобода - Капитан Петко Войвода - в следосвобожденска България… Хора от такъв духовен калибър са родени да живеят там, де…

…буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка! (24)

Според както бе изповядал Ботев през 1871 година в стихотворението „До моето първо либе”…

Като четем изпълнените с покруса редове в писмото на Яворов от 7 януари 1913 до приятеля му и съратник в делото Данаил Крапчев, можем що-годе да предположим как се е чувствал гигантът на духа в задушливата чиновническодребнава атмосфера на столицата:

„Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам”. (25)

И е някак естествено, перифразирайки Вазова, да възкликнем: „Бедни, бедни Яворов, защо не загина в Македония!”. Но нещо ни спира да го направим, макар че думите са на езика ни. Защото Яворов може и да не умря в Македония, но умря с Македония в сърцето си и с вярата, че тя все някога ще бъде свободна. Тъй и четем в писмо от поета до Тодор Александров, написано малко преди да си отиде от тоя свят на 29 октомври 1914 година:

„Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: „Поздрав от нашата майка мъченица - тя вече е щастлива!”. (26)

Живеем и ние, доколкото е възможно, с тая вяра.

——————————

БЕЛЕЖКИ

• Спомени на Владимир Викторов-Топоров. „Моите срещи с Яворов”. - П. К. Яворов. Между стиха и куршума. Кореспонденция. Подготвил за печат Цочо В. Билярски. ИК „Синева”, София, 2003, с. 173-182; цит. с. 175.
• Михаил Неделчев. За публицистиката на революционното движение и за Яворовите текстове от раздела „В националната революция”. - Пейо К. Яворов. Съчинения в два тома. Т. II. „Свобода или смърт”. Революционни спомени. Статии. Писма. Послеслов, коментар, съставителство и редакция Михаил Неделчев. Изд. „Български писател”, София, 1993, с. 343-350; цит. 349.
• Михаил Неделчев. Яворов в националната революция. Послеслов. - Пейо К. Яворов. Съчинения в два тома. Т. II. „Свобода или смърт”…, с. 311-324; цит. 313, 314.
• Никола Иванов. Самси - и в треска. - Никола Иванов. Предговори. Кн. I. Изд. „Славена”, Варна, 2018, с. 15-67; цит. с. 28.
• Пак там, с. 61.
• Иван Динков: Поезията е вдовицата на живота. Интервю. - Сб.: Никола Иванов. Уроците на Иван Динков. Изд. „КЛМН”, София, 2023, с. 55-70; цит. с. 67-68.
• Цит. по: Стефан Аврамов. Героичните времена. Романтиката на Македония - Гордите чада на Чирпан. - „История на света”, 5.03.2020 (на адрес: https://istorianasveta.eu/история/новото-време/балканите/944-героични-времена-романтиката-на-македония.html?start=9.
• Пак там.
• Пейо К. Яворов. Хайдушки копнения. Спомени от Македония. - Пейо К. Яворов. Съчинения в два тома. Т. II. „Свобода или смърт”…, с. 11-119; цит. с. 14.
• Пак там, цит. с. 14-15.
• Пак там, цит. с. 15.
• Пак там, цит. с. 61-62.
• Пак там, цит. с. 62.
• Пак там, цит. с. 7.
• Писма. 3. До Никола Найденов. 28.XII.901 г. - Пейо К. Яворов. Избрани творения. Под редакцията на Петър Динеков. Изд. „Български писател”, София, 1948, с. 249-258; цит. с. 251.
• Спомени на Владимир Викторов-Топоров. „Моите срещи с Яворов”. - П. К. Яворов. Между стиха и куршума…, цит. с. 175.
• Пак там, цит. с. 175.
• Любен Дилов. Прераждането. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София, 1993.
• Писма. 3. До Никола Найденов. 28.XII.901 г. - Пейо К. Яворов. Избрани творения…, с. 251; цит. с. 251.
• Пейо К. Яворов. Христо Ботйов. - Пейо К. Яворов. Избрани творения…, с. 213-214; цит. с. 213.
• Пейо К. Яворов. [„Вчера най-добрата част от българската интелигенция"]. - Пейо К. Яворов. Съчинения в два тома. Т. II. „Свобода или смърт”…, с. 202-204; цит. с. 202.
• Цит. по: Писмо на Христо Ботев до семейството му. - Христо Ботев. Безсмъртие. Издава Община Враца, Враца, 1999, с. 11.
• Иван Радев. Старши подофицер Пейо К. Яворов. (Страници за участието му в Балканската война). - Цит. по: Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (на адрес: https://liternet.bg/publish2/ivanradev/yavorov.htm).
• Цит. по: Христо Ботев. До моето първо либе. - Христо Ботев. Безсмъртие…, с. 26-28; цит. с. 28.
• Писма до работници на делото. Писма завещания. - Пейо К. Яворов. Съчинения в два тома. Т. II. „Свобода или смърт”…, с. 11-119; цит. с. 14.
• Цит. по: Прощалното писмо на Яворов до Тодор Александров. (Страници за участието му в Балканската война). - „Българска история”, 21.02.2013 (на адрес: https://bulgarianhistory.org/proshtalnoto-pismo-na-qvorov-do-todor-aleksandrov/).