Продрум Димов

Тази тема все повече натежава като опасен Дамоклев меч в живота на съвременното ни общество и не слиза от мислите на здравомислещите хора, които постоянно недоумяват и постоянно се безпокоят от вземащото все по-тревожни, даже драстични размери - обезчовечаването на нашето време.

А тези разрушителни морални процеси вземат все по-пагубен характер, особено застрашително след настъпването на така наречените демократични промени.

И това е внесло не по-малко дълбоко вътрешно напрежение в творческия и човешки свят на Валентина Атанасова от Плевен, за да потърси услугите на художественото слово и да изрази натрупалите се несъгласия в себе си, породени от главозамайващия ход на необуздаемата нравствена разруха на нашия ден.

И това авторката го е сторила по един твърде убедителен начин в сборника си от разкази „Диви вишни за Задушница”. Книгата беше предложена съвсем наскоро на читателите ни от печатница „Кентавър-66″ - гр. Плевен.
Името на Валентина Атанасова е добре известно и се ползва със заслужено уважение като талантлива авторка в родните ни литературни и читателски среди. В град Плевен тя се утвърди като авторитетен и ревностен популяризатор на наши, руски, румънски и македонски писатели и поети.

Работила дълги години като библиотекар в плевенското читалище „Никола Ракитин”, тя отрано сътрудничи със свои творби не само в местни, но и в престижни столични литературни издания.

А от началото на 90-те години навлиза със силно впечатляващи самостоятелни книги в българския творчески поетичен свят. С изключително радушен прием се посрещат първите й стихосбирки - „Неотменима среща”, „Натежали тайни”, „Мълчанието на тревите”, „Знамение” и други заглавия, които я наредиха сред най-надарените творци в съвременната ни поезия.

Между другото се занимава и с преводи на руски, македонски и сръбски автори. През 2020 г. тя издаде една чудесна монография, посветена на Никола Ракитин - „Луната - кърваво лале”. Това е първото и единствено досега издание от този род, което обогати историята на българската литература.

Следя отблизо творческото й развитие и съм приятно изненадан и от навлизането й, при това на високо професионално ниво, в сферата на родната ни белетристика с появата на бял свят и на дебютната й прозаична творба „Диви вишни за Задушница”.

Изданието се състои от 33 разказа, които представляват едно своеобразно тематично пъстроцветие. Те са плод на интересни съпреживявания и творчески хрумвания, но всички са пропити от дълбок хуманизъм, горещо съпричастие, състрадание и съчувствие към човека, изпаднал в беда.

Във всяка една от тях авторката упорито търси и изравя потулената доброта и сърдечност в душевността на своите герои, за да извиси на подобаващ пиедестал толкова потребните ни високи човешки стойности.

Тази благородна идея завладява читателите още от първия разказ „Мощите на светеца”. В него билюкбашията Ибрахим организира обир на манастир в подножието на Осоговската планина и задигат скъпоценни мощи на светец, но дори и конят му осъжда това варварско злодеяние, като отказва да тръгне обратно и това заставя господаря му да преосмисли поведението си.

Поведението на животното разтърсва съвестта на самозабравилия се османски властелин, който се опомня и се принуждава да върне откраднатата светиня. Нещо повече - вразумен, той изсипва цяла кесия с жълтици, като заповядва да се издигне специален паметен знак, за да напомня на поколенията за събуденото му благородство. Тази приказна легенда ни подсказва, че дори и при поробителите жестокостта е отстъпвала на човещината.

Валентина Атанасова е творец с ненаситна любознателност и сетивата й са изключително чувствителни, улавят и най-малките детайли не само от нашата действителност, но изпитват неукротим пиетет и към историческото ни минало не само под българско небе, но и към българските следи извън границите на днешното ни отечество.

В тази насока твърде характерен е разказът „Остров Свети Ахил”, обгърнат сякаш завинаги в прегръдката на буйна зеленина от Преспанското езеро. Авторката е щастлива, че се докосва до едно от скъпите места на отколешната българска твърдина, за жалост, останала завинаги извън границите на родината ни.

Вълнението й от този своеобразен живописен рай я кара да пристъпя с рядък трепет и в знак на почит коленичи със своите съподвижници пред гроба на последния голям цар на Първото българско царство - Самуил, рухнал, покосен от злощастната участ на хилядите си ослепени войници от византийския император , останал завинаги с позорното си име „Василий - българоубиец”.

Наред със запознаването ни с оскъдния бит на бедните местни хорица, авторката ни пренася в невероятната красота и обаяние на околната природа, от която душата й прелива от възхищение, породено от живителните краски на пленителния пейзаж.

С подобен афинитет към природата писателката ни завладява и в много други свои разкази, които разкриват дарованието й на изкусен словесен художник. Творческото й полезрение, обаче, е неразривно свързано със съдбата, нерадостните преживявания, пороците и уродливостта,които не престават да битуват в днешния ни тревожен ден.

Някои от творбите й са провокирани от личните й наблюдения в нелицеприятното ни всекидневие, което се задъхва от недопустимо социално неравенство, заселено с бедстващи и често бездомни хорица, с които ни удостои днешна капиталистическа България.

Типичен в това отношение е разказът й „Самота”. Бедността и недоимъкът изхвърлят на улицата нещастния художник. Той търси избавление пред храма, където нощем преспива, а денем се промъква в божията обител. И макар че няма и коричка хлебец, за да успокоява празния си стомах, е доволен да го стопли поне една добра дума, която жадува да получи от случайните минувачи.

Силно съм впечатлен от благородните усилия на Валентина Атанасова да ни отвежда все сред обитателите на днешното социално дъно, което ни потиска не само от присъствието си по улиците, при кофите за смет, пред гробищата, а даже и в болницата.

Ето я и изтормозената селска труженичка Тана, чиито тежки, непоносими преживелици я спасяват от голямото тегло в „Среднощен спомен”. Преживяла последиците от два адски брака, с пет деца, тя е бита до припадък от обезумял мъж и с болен, измръзнал крак търси лечение при хората с бели манти.

Болките й са непоносими и не я оставят на мира ден и нощ . От връхлетялата я злина единствено ръка й подава ведър сън, който я препраща в младите й години на полето, което я е дарявало с дружките й на село, с весели закачки, задявки и песни. Тези щастливи мигове, макар и насън, я освобождават поне за малко от жестоките набези на неумолимата съдба.

Пътувайки из новия творчески свят на Валентина Атанасова, оставам удивен от завидното й умение да вниква в самите дълбини на душевността на разнообразния си персонаж, а това й отрежда място сред най-надарените ни сърцеведи и психоаналитици в днешната ни художествена литература.

Нейната задача в това отношение е улеснена, защото самата тя е един своеобразен морален барометър. Авторката търси и намира човешката доброта дори и в поведението на животните в разказа „Сръндакът”. Да не говорим за неоценимите стойности на сприятеляването на човека с примамливия горски свят /„Язовецът” /. Сродена с природата, Валентина я обожава и заради добронамереността и на растителния й свят /„Стипчивия вкус на къпина”/.

Подобно на Диоген, Валентина Атанасова, търсейки човека днес, за да го извиси в обезчовечаващото ни общество, не остава чужда и за лошия отпечатък на престъпността върху психическото здраве на нашия съвременник. Човек наистина потръпва, когато се потопи в неспокойните страници на разказа „Кристина и слънцето”.

Напразно младата Кристина е потърсила семейното си щастие в дом, разтърсван от адска жажда и ламтеж за имоти. Новият й съпруг Фори е бесен, че бащата отказва да му препише всичкия им имот, лишавайки родната си сестра. Обезумял, грабва тежко желязо и поваля несговорчивия си баща мъртъв на земята. Снахата е изумена и незабавно напуска окървавения дом на безразсъдния си престъпен съпруг. Съкрушена от зверската разправа, тя намира спасение в слънцето, което ще грее тъжно и през този, и през следващите дни.

Поведение, което не е изолирано явление и съпътства днешните ни напрегнати дни. Затова и перото на авторката не остава безразлично към човешката неправда, ратувайки за топлина и взаимно уважение, подлага на заслужен прицел низостта и падението, унижаващи човешката личност и нейното достойнство.

Не случайно в разказите й присъстват и жени-„героини”, които лекомислено си позволяват да прибягват до всевъзможни кражби и попадат в полезрението на полицията. Тук му е мястото да се подчертае хуманната роля на и на хората в униформа, които намират начини да стигнат до сърцата на провинилите се наши съвременници.

В сюжетно-тематичен план, както споменах и в началото, творбите й се характеризират с биещата на око многообхватност. А това се забелязва и от имената на различните разкази: „Кокичета”, „Заемът”, „Дете-индиго”, „Пироманът” и др.

И все пак, пренасяйки се в безспорно топлата атмосфера, която облъхва обилно съдържанието на това четиво, което ни грабва с напористата си добронамереност, не може да не се спрем и на разказа „Човещина”, който играе една своеобразна флагманска мисия в изданието.

На преден план е изведен образа на Станьо - беден, осиротял и отхвърлен от обществото човек, който пренебрегва сиромашията и си попива, за да се разтоварва от постоянните си несгоди. Притискан от безмилостната немотия, все търси отдушник, за да изпроси някое спасително подаяние от добрия „Бати Вали”, който ще се смили и ще му подхвърли нещо, за да го отърве от перманентните му тревоги. А гласът на милостта никога не заглъхва в отзивчивото му сърце. Човеколюбието всякога се притичва на помощ на изпадналия му в беда комшия.

Подобен въздух дишат пълнокръвно и разказите „Добринка Добрева”, „Да прелъжеш смъртта”, „Объркана душа” и др., в които витае властно духът на добротата и човечността.

С това си определено успешно заглавие Валентина Атанасова прекрачва с нескрито самочувствие в света на съвременната ни белетристика, като се е постарала да открива добротата повече сред обикновените хора.

Намирам за достойнство показаното умение на авторката да подхожда твърде професионално при изграждането на образната система, като прибягва до услугата на подходяща речева и авторска характеристика на типажа, пълноценно поднесен хармонично с поведението на околния пейзаж.

А това безспорно е допринесло и за емоционалния рисунък на действащите лица. Освен това, не бива да се забравя, че авторката притежава натрупан творчески опит и солидна литературна грамотност, които са позволили да ни предложи едно доста актуално четиво, което обогатява съвременната ни белетристика, особено в областта на късото ни прозаично повествование.

5 февруари 2024 г.