Джоан Ейкън

превод: Любомир Духлински

Това малко градче беше, разбира се, гъсто населено и, както всички места като него, толкова красиво и интересно, че ще отнеме цял живот, за да го опишем. Но ние ще ви разкажем само за една майска сутрин, когато децата бяха на училище, изпраните дрехи бяха провесени на въжетата, пощенските фургони си проправяха път по тесните улички на града - общо взето, по всичките многобройните улици, в дворовете, къщите и магазините на града животът, силен и сложен, като корените на тревата, вървеше по обичайния си ред.

Г-н Мейкинс, кондукторът на автобуса, седеше в малкия общ двор пред апартамента си, пушеше лула и четеше „Дейли Мирър”, тъй като смяната му започваше едва по обяд. Очаквайки предстоящото горещо време, той държеше краката си в разтвор от горчица и калиев перманганат, налят в пластмасов леген, а цялата му фигура беше удобно разположена в сгъваем платнен стол.

Сам, голямото черно куче от апартамента на Кинг, лежеше наблизо, опряло муцуна на лапите си и с наслада се разтягаше на топлия асфалт.

Мис Боулинг, съседката на Мейкинс, плевеше цветя в лехата  насред двора, а слепият старец, г-н Тачър, с панамена шапка и тъмни очила, методично изтръска изтривалката, преди да вземе бялата си пръчка и почуквайки с нея, да поеме по тихите градски улици, за да направи покупки за себе си и внучката си Люси, медицинска сестра в близката болница.

Ето така изглеждаше отвън. Що се отнася до това, което е невидимо за окото, то г-н Мейкинс се двоумеше: дали да загрее или не чайника, за да направи чаша чай за жена си Лил, която скоро трябваше да се върне от хотела, където переше. Кучето Сам с нетърпение очакваше завръщането на единадесетгодишния Майкъл Кинг от училище. Рита Боулинг, красива, но болнава и преждевременно побеляла жена, мислено решаваше да се раздели със съпруга си Фред. Наскоро овдовялата г-жа Кинг, която, потънала в скръбта си, беше доста нелюбезна към сина си Майкъл, четеше „Всекидневен хороскоп” в спарена стая със северно изложение с дръпнати завеси и след това се готвеше да посети ветеринарния лекар. Що се отнася до стария Тачър, той се чудеше дали Луси ще иска да яде хубаво парче пикша за вечеря.

На улицата се появи отец Фогърти, който идваше да посети Фред Боулинг.

- Добро утро, Хари! Какви красиви двойни зюмбюли имате тук! - Той се възхити на малкия двор, който от стената на къщата до асфалта на пътеката беше обрамчен от ярка, подобна на басма, ивица от цветя. - Миризмата им се носи до средата на улицата. Добро утро, г-жо Боулинг, Фред в къщи ли е?

- Ах! Какъв е смисълът да се говори с него, отче! - унило проговори Рита и се изправи над лехата. - Със същия успех бихте могли…

И в този момент се случи нещо напълно неочаквано и невероятно.

С ярка, тихо избухване, толкова ярко и безшумно, че, струва ти се, като че ли светлината на цялата вселена се втурна в една посока и веднага беше отхвърлена назад, нещо се приземи в средата на двора, превръщайки двойните зюмбюли на Мейкинс и нарцисите на г-жа Боулинг в жалка слуз.

Трима от четиримата души в двора инстинктивно се дръпнаха назад и се загледаха в странния искрящ предмет, който лежеше в двора. Повече от всичко друго приличаше на патешко яйце, само че, разбира се, с гигантски размери. По-високо от високия отец Фогърти, леко полупрозрачното „яйце” се беше забило сред нарцисите. Чу се слаб звук от пукане.

- Мили Боже! - каза г-н Мейкинс и извади лулата от устата си. - Какво яйце! Какво проклето пиле ще се излюпи от него?

- Това е ракета! - закрещя Рита Боулинг. - Обзалагам се на всичко, че вътре има руснаци!

- Крайно неразбираемо! - каза отец Фогърти, внимателно се приближи до падналия в двора предмет и го докосна с ръка. Предметът леко се разклати. - Да, много е лек! Мислиш ли че…

- Пазете се! - предупреди Хари Мейкинс, - има някой вътре. Права си, Рита: това е междупланетен космически кораб.

И наистина, през полупрозрачната черупка на яйцето се виждаше, че някой се движи вътре.

- Да донеса ли чук? - предложи Мейкинс.

- Каква е работата? Какво се случва? - нетърпеливо попита старият Тачър.

- О, Хари! Какво е това? - изписка Лил Мейкинс, появявайки се в двора с пазарска торба в ръце.

- Чакайте, чакайте, - каза отец Фогърти, - той излиза!

Малко острие, напомнящо циркулярен трион, внимателно проряза черупката по линията на пукнатината. Пред очите на удивените хора част от яйцевидната повърхност падна назад и в дупката се появиха пръсти на ръка. След това до него се показа ходило, последвано от второ, после крак и накрая се показаха тялото и главата на млад мъж. Той се изправи и огледа с недоумение хората, застанали пред него, които на свой ред го гледаха с широко отворени очи. Непознатият беше много слаб. Под кичур светлокафява коса имаше нос с неопределена форма, мека уста и широко разположени сиви, безизразни очи. На гърба му стърчаха бели крила.

- Говорите ли английски, млади човече? - попита отец Фогърти, чувствайки, че е редно той да направи първата стъпка.

- Сигурно е ангел! - обяви Лил Мейкинс със силен шепот.

- Какво става тук? Кажете ми де, какво става? - попита слепият г-н Тачър.

- Това остров Албион ли е, сър? - попита младият мъж, обръщайки се към отец Фогърти.

- Да… предполагам, че е така… Разрешете да попитам - откъде пристигнахте?

Свещеникът успя ловко да съчетае уважение, сърдечност и известна заплашителна предпазливост по този въпрос. „Ако си ангел, - сякаш казваше той, - аз, разбира се, съм готов да осигуря професионално внимание и да започна отношения. Но въпреки че имам добро сърце, не можете да ме заблудите.”

- Моята родина е Марс - скромно отговори младият мъж.

- Марс! - изкрещя г-жа Мейкинс. - Той е марсианец!

- А колко от вас летят насам? - попита мъжът й, като хвърли остър поглед към синьото небе, за да види дали оттам не се спускат още жълтеникаво-бели яйца.

- Това е нашествие на марсианци! Обречени сме!

Г-жа Мейкинс изпищя.

- Млъкни, Лил - каза Мейкинс добродушно. - Първо щяха да изпратят разузнаване, нали? Е, засега нека се заемем с този млад човек. Значи не сте ангел, млади човече? В такъв случай се върнете на Марс и предайте да потърсят друго място за нахлуване. Ние обичаме да живеем по свой начин.

- Какво е това, какво?! - изнерви се слепият.

- Това е нашествие на марсианци - търпеливо обясни г-жа Боулинг на раздразнителния старец.

Фред Боулинг, събуден от суматохата, се надвеси през прозореца.

- Боже мой! - това е всичко, което той каза.

- Това е нашествие на марсианци, Фред! - извика жена му.

Младият марсианец притисна длани към челото си.

- Не, не… Грешите, уверявам ви! - каза той сериозно. - Не ви посягам и не съм ангел.

- Кой си тогава?

- Казвам се О’Нийл. Аз съм емигрант.

В този момент в двора се появи полицай Биол, който следваше най-краткия път до своя участък.

- Какво става тук? - попита той. - Откъде дойде това? Уведомявам ви, че това не е проходим път и паркирането е забранено.

- Съжалявам, - каза марсианецът едва чуто, - напълно съм изтощен. Ако ми кажете… - Той огледа безпомощно хората наоколо, погледна учудените им, но не и враждебни лица и повтори: - Аз съм емигрант… - направи крачка напред и олюлявайки се падна върху останките от нарциси.

- Готово, - каза г-н Мейкинс, - ще трябва да го заведем в болницата.

- Колата ми е в края на улицата, - каза отец Фогърти, - ще го взема с мен. Имаш ли някакво яке, Хари, за да покриеш тези… тези крила? Нямаме нужда от допълнително внимание.

„Единадесет часа и девет минути сутринта - записа в бележника си полицай Биол. -Междупланетен космически кораб от Марс се приземи в двора на Винер. Марсианецът е откаран в болница.”

Удивително е колко бързо жителите на града свикнаха с факта, че в едно от отделенията на местната болница лежи марсианец. (Както се оказа, заболяването му се дължи на факта, че той не се е адаптирал веднага към земната атмосфера. Чувстваше се добре с кислородна маска.)

От само себе си се разбира, че постоянен поток от хора се стичаше както в болницата, така и в двора на Винер, всеки искаше да погледне кораба, който трябваше да бъде оставен на място, защото беше твърде голям, за да бъде пренесен през тясната алея. Но по всеобщо мълчаливо съгласие новината за удивителното събитие не трябваше да се разпространява извън града.

- Не искаме половината страна да се изсипе тук, за да го гледа - каза отец Фогърти.

- Да, ние не искаме това - повтори Хари Мейкинс.

Тъй като О’Нийл нямаше роднини или приятели, които да го посещават в болницата, обитателите на къщата започнаха да се редуват да му носят плодове и да му споделят грижите си. Той ги изслушаше с добродушно-безстрастно внимание и в отговор каза неща, които те самите едва ли знаеха за себе си.

- Мислиш ли, че трябва да напусна Фред? - попита Рита Боулинг.

- Всъщност вие изобщо не искате това. Защо не го научите да играе шах?

- Какво ли би искала Лил да получи като подарък за рождения си ден? - на глас размишляваше Хари Мекинс.

- Форма за пудинг. Знаеш ли, червената, със стъкления плот.

- Какво да взема на Люси за вечеря? - питаше старият Тачър.

- Хубаво парче треска и тънко нарязани пържени картофи от „Червения лъв”.

- Вие ми отнемате хляба - пошегува се отец Фогърти.

- Толкова съм щастлив, че дойдох тук! - О’Нийл погледна с любов от прозореца на стаята си към живия плет, осеян с цветя на глог и няколко самодоволни, охранени жълти пилета.

- Кажете ми какво ви накара да напуснете Марс и да се преместите на нашата доста изостанала планета?

- Марсианците са отишли твърде далеч в развитието си - обясни О’Нийл. - За тях няма нищо непознато. Това е просто ужасно! Остава само да се образоваме взаимно.

- Мога да ти съчувствам. Това тук няма да работи.

Фогърти се изправи и даде път на сестра Луси Тачър, която донесе закуска за болния.

Придружен от Сам, младият Майкъл Кинг се появи в отделението с куп репички. Момчето и кучето седнаха на полирания под, точно на слънчевата светлина.

- Разкажи ми повече за пътуването си - помоли Майкъл и Луси спря да слуша, преструвайки се, че избърсва праха от перваза на прозореца със салфетка за чай.

- Космосът е почти джунгла. Всяка звезда или планета е потенциално Нещо, което може да ви погълне. Втурнах се през тази джунгла, търсейки място, където хората все още имат време да четат книги, да слушат музика, да плетат и клюкарстват със съседите, да шият копчета.

- Има ли копчета на Марс?

- Не. Имаме специални крепежни елементи.

- Разкажи още!

- Забелязах хубава малка планета в далечината, която имаше пет зелени луни, четири сини океана и три изгаснали вулкана…

- …и сива яребица на крушовото дърво - подкани Луси, сядайки на перваза на прозореца. Слънцето позлати русата й коса и около нея проблесна ореол.

- Но нямаше жители и си помислих, че ще бъда твърде сам там. И тогава видях вашата планета и чух вика на кукувица… Все пак на Марс няма кукувици… И си помислих: този свят е за мен.

- Разкажете ни повече за тази малка планета. Как се нарича?

- Сирена. На нея има птици, има ябълкови дървета, но няма хора.

- Ще летя до нея, когато порасна и стана астронавт - каза Майкъл. - Нали, Сам, ще летим?

Сам тупна с опашка по пода.

- Време е да ви подготвим за пристигането на доктора - каза Луси.

Тя махна подноса и изглади крилцата на О’Нийл. Д-р Бентинк беше, както обикновено, любезен и делови.

- Мисля, че скоро ще можете да се справяте без кислородна маска - каза той, - но запомнете: в началото без резки движения. Имате ли намерение да си намерите работа в нашия град? Само имайте предвид: работата не трябва да ви изморява много. Да речем библиотекар, банков служител… Нещо такова. Сестро Тачър, видяхте ли къде сложих очилата си? А-а-а, да! Благодаря. Е, довиждане, млади човече!

Вечерта Фред Боулинг се появи в отделението с шахматна дъска под мишница.

- Не мога да си представя какво да правя с Рита! - каза той, подреждайки фигурите. - Наистина, понякога си мисля, че тя ще ме подлуди. Кълна се в Бога, не знам какво й се върти в главата!

- Смятай се за късметлия - каза О’Нийл и премести дамата си.

- Как да го разбирам това?

- Помислете сам какво би било за вас, ако знаехте това… По-добре й купи грамофон с парите, които спечели на билярд.

- Хм… да, разбира се. Не помня да съм ви разказвал за това… Но не е лоша идея. Рита ще хареса грамофона, а аз винаги съм искал да имам такъв. Тогава вероятно ще можем да слушаме заедно записи, вместо да се караме… Между другото, това малко момче Майкъл е ужасно разстроено, продължи Фред, поставяйки офицер пред царя си.

- Така ли?

- Кучето му го няма. Вероятно знаете какво означаваше Сам за него. Ето защо той не дойде да ви види тази вечер. Втурна с велосипеда си, за да претърси околността.

На вратата се появи нощната сестра.

- Време е да си тръгвате, г-н Боулинг -  каза тя.

- Смили се, сестро! Аз съм в цайтнот… Сестра Тачър щеше да ми позволи да остана.

- Сестра Тачър разваля този пациент.

Но дори нощната медицинска сестра нямаше нищо против да седи в съседната стая и да слуша как работят пералните машини на Марс.

Три дни по-късно на О’Нийл беше позволено да се разходи малко. Той се разходи по улиците, за да разгледа кораба си и да побъбри с Хари Мейкинс, който правеше обичайната си баня на краката в двора.

- Доста свикнахме с това - каза Хари, кимвайки към лъскавата полупрозрачна топка, - напомня ни за Британския фестивал.

Лил им донесе по чаша чай и бисквити. Старецът Тачър мина покрай тях, запътил се към магазина.

- Няма ли слепци на Марс? - попита Хари, забелязвайки притеснението в очите на О’Нийл, докато се обръщаше и гледаше след стареца.

- Да, нямаме слепи. Но не това е важното… Можех ли да го предупредя? - едва чуто измърмори марсианецът.

- Предупредите? За това, което…

- Виждате ли, неговата внучка Люси ми е приятелка…

- Със сигурност. Тя е много хубаво момиче. Но какво има, О’Нийл?

Младият мъж поклати глава и насочи разговора към Майкъл.

- Все още не си е намерил кучето - каза г-н Мейкинс. - Трябва да отидеш да го видиш.

Когато свършиха с чая, О’Нийл почука на вратата и вратата отвори мисис Кинг с тънък нос и изпъкнали очи, която изглеждаше искрено зарадвана да го види.

- Само ако можехте да убедите малкия ми син. Той беше толкова разстроен за това проклето куче, въпреки че неведнъж му казвах, че такова куче е твърде голямо, поне за нашия апартамент.

Майкъл Кинг лежеше върху черния вълнен килим, който бе служил като постелка на Сам в продължение на пет години.

- Той не говори и не яде нищо - прошепна майката.

- Кучето още ли не е намерено?

- Не. Майкъл, г-н О’Нийл и г-н Мейкинс дойдоха да те видят. Ставай!

Като чу името на приятеля си, момчето бавно се обърна. О’Нийл беше шокиран от вида му. Майкъл изглеждаше отслабнал няколко килограма.

- Сам вероятно е умрял… знам. Иначе отдавна щеше да е намерил пътя към дома.

- Това не е вярно, Майкъл - каза О’Нийл.

- И мама казва така… И ако той умре, аз също не искам да живея.

- Не смей да казваш това, Майкъл, греховно е! - каза г-жа Кинг, свивайки устни.

О’Нийл изглеждаше смутен.

- Искате ли да му помогна, г-жо Кинг?

- Със сигурност! Може би поне можеш да го вразумиш.

- Значи, Майкъл, майка ти те лъже, когато казва, че не знае къде е кучето. Самата тя даде Сам на ветеринарен лекар, който му намери място във ферма на девет мили.

- Какво?!

Майкъл, побелял, се втренчи в майка си, която избухна в сълзи от разочарование и вина.

- Не е вярно! Лъжа е! Кой ти каза? Откъде знаеш това? Никой на нашата улица не знае, аз вече се погрижих за това!

- Къде е фермата? - попита Майкъл, без да обръща ни най-малко внимание на думите на майка си.

- В Норт Дийн, фермата на Пинголд.

Майкъл излетя през вратата като стрела. О’Нийл и Mейкинс го последваха, оставяйки мисис Кинг да хленчи безпомощно в празната стая:

- Не можех да постъпя иначе… Храненето на куче е толкова скъпо…

- Правилно ли е постъпила? - каза г-н Мейкинс, спускайки отново краката си в легена. - Може би момчето вече няма да вярва на майка си. Но и тя… си поигра доста злобно с малкия си син. Как разбрахте за това?

- О! - О’Нийл уморено закри очите си с ръка. - Чета мислите на хората.

- Наистина ли? - Мейкинс провеси замислено крака във водата. - Значи знаеш всичко, което се крие в мен?

- Знам.

- Струва си да се замисли човек. Може би знаеш… кога ще умра? - продължи Хари с тревожно любопитство.

О’Нийл го погледна болезнено, но не каза нищо, защото в този момент Лил, разрошена и изтощена, изтича на двора, падна на стола до съпруга си и избухна в сълзи.

- О! Нещастния старец! Какъв ужас… какъв ужас! Почти загуби ръцете и краката си…

- Защо, Лил? Какво стана?

- Горкият г-н Тачър… беше блъснат от мотоциклет, докато пресичаше главната улица… Господи, как ще кажем на горката Луси за това?

Хари Мекинс бавно извърна глава и погледна внимателно О’Нийл.

- Ти… ти каза, че си могъл да го предупредиш… Това ли искаше да кажеш?

- Да го предупредя - да, но не и да го предотвратя.

- Боже мой! - прошепна Мейкинс. - Горкичкият… Помисли си само: да живееш с такава способност.

Извади краката си от легена, сложи ги в обувките си и влезе с тежка крачка в къщата.

Тази вечер никой не дойде да посети О’Нийл в болницата.

- Те се страхуват - каза той тъжно на Луси Тачър, която дойде на нощно дежурство (тя избра да не прекъсва работата си, ако никой не възрази). - Те се страхуват от това, което ще кажа, когато умрат.

- Не ме е страх - отвърна тя и нежно покри крилото му с чаршафа.

- Повече няма да идват при мен.

Но той сгреши. Отец Фогърти пристигна и след няколко безсмислени фрази се зае с работата.

- Сине мой! - каза той. - Ако животът на Марс е такъв, напълно разбирам защо искахте да го напуснете. Това трябва да е ужасно. Свикнах, че моите мисли са достъпни за Господ Бог. Но не и за съседите! Сам виждате как стоят нещата.

- Да - тъжно отговори О’Нийл. - Сега няма да искаш да остана тук. А толкова се надявах да бъда полезен в библиотеката!

- Ще намерите място за себе си някъде другаде. Намерете нещо подходящо, тъй като имате великолепен космически кораб. Поправих пукнатината в него и на ваше място нямаше да се бавя тук, а щях да отлетя, щом усетя сили. Разбира се, всички много съжаляваме. Никой не ти се сърди, просто никой не би искал да те срещне отново. Така че сбогом, скъпи приятелю. Изпратете ни съобщение, за да ни уведомите как сте се установили на новото си място.

И отец Фогърти си тръгна.

Луси Тачър мълчаливо започна да вади от чекмеджето някои дребни предмети, които принадлежаха на О’Нийл.

- Е, - каза той, - днес е страхотна лунна нощ за летене. Изглеждаше много уютна, тази малка планета, където светят пет зелени луни… И сива яребица седи на круша… Само да не беше толкова необитаема!

- Идвам с вас - каза сестра Тачър.

- Луси, не трябва дори да мислиш за това!

- Не можеш да ме спреш! - Луси каза решително. - Не ме интересува… не ме интересува дали… ако знаеш какво мисля…

Погледът й беше толкова ярък и красив, докато стоеше на лунна светлина, притискайки половин дузина носни кърпи и парче сапун към колосания си бял нагръдник, че това реши въпроса.

Един час по-късно, докато Майкъл замислено се връщаше с колело от Норт Дийн със Сам, тичащ до него, той видя яйцевиден кораб, гигантската топка за ръгби, да се издига във въздуха и да напуска двора им завинаги.

Първоначално момчето се разстрои от мисълта, че е загубило приятеля си, но след това се утеши.

- Всичко е наред, Сам - каза той, обръщайки се към вярното куче, - след осем години ще бъда достатъчно голям и ще мога да стана космонавт. Тогава ти и аз ще летим до тази планета и ще видим петте зелени луни, четири сини океана и три угаснали вулкана… Ще видим и двата гълъба и сивата яребица, кацнали на круша.