Продрум Димов

Останал съм с непоклатимото впечатление, че името на този надарен наш творец в областта на изобразителното изкуство, незаслужено потъна в забвение след настъпването на така наречените демократични промени. Може определено да се каже, че през годините на социалистическа България той беше високо оценяван като присъствие в националния ни духовен живот. За жалост многообещаващите вълни на демокрацията се оказаха твърде неблагосклонни и към него. Къщата, в която се помещаваше изложбена зала с негови творби, беше реституирана. Така тази малка художествена галерия изчезна безвъзвратно от културната карта на град Пазарджик.

По-голямата му част от картините бяха занесени за вечно обитаване в местната художествена галерия ” Ст. Доспевски” и малко от тях бяха подслонени в неговото любимо читалище  “Хр. Ботев”. Голямата беда е, че този рядко надарен наш изобразител беше забравен през годините на тоталната разруха на местните общински органи, които се задоволиха да назоват само една малка улица на неговото име.

Нещо повече бившата кметска администрация не се поколеба да лансира, от конюнктурни съображение и хора, които нито са живели, нито работили, или пък посветили творческото си дарование на град Пазарджик. Такъв е и случаят с художника Никола Манев от Чирпан, който приживе се радваше на едно прекомерно гостоприемство. Беше удостояван и с шумно рекламирани изложби, назоваха и специална зала на неговото име.

Като капак на всичко беше и увековечаването му с паметник в центъра на града. Всъщност това е един благороден жест, израз на преклонение пред неговото присъствие в художествения ни живот. За жалост за Стоян Василев и дума не се обелваше официално в Пазарджик. Василев в никакъв случай не стои по-ниско като творец в сферата на изобразителното изкуство. Да не говорим за неговия изискан нравствен и морален облик и принос като учител по рисуване под стрехата на българското образование.

Именно това неразумно поведение на местните общински управници натрупа доста несъгласие не само в мен, но и в обществените среди на града, което ме застави да споделя болезненото ми откровение в печата. 120 годишнината от рождението на Стоян Василев е изключително подходящ повод за да се върнем към едно от пренебрегваните, но достойни имена, които е дал нашия град за съзиждането и обогатяването на духовния облик на отечеството ни. Ето защо намирам за разумно да си припомним някои по-съществени щрихи от доблестния житейски и творчески път на Стоян Василев.

Роден е на 16 април 1904 г. в град Пазарджик и израства в бедно занаятчийско семейство. Завършва мъжката гимназия “Иван С. Аксаков” в родния град. Успява да се пребори с академия в класа на проф. Цено Тодоров. Още като студент урежда първите си самостоятелни изложби в читалище “Виделина” - Пазарджик /1924, 1926 /. Получил солидна професионална и теоретическа подготовка в София, започва работа като учител по рисуване в родния си град, за което му помага издаденото му през 1929 година свидетелство за учителска правоспособност от Министерството на народното просвещение.

От 1928 до 1935 г. работи и твори като учител във Втора прогимназия “Ст. Захариев” и в гимназия “Иван Аксаков”. Като гимназиален учител участва в създаването на културно просветно дружество “Родно изкуство”, което допринася за художественото развитие и интелектуално израстване на своите членове. Същевременно с Владо Фучалов слагат началото на скромна археологическа сбирка, известна като музей „Иван Войводов” към местното читалище “Виделина”.

Примамен от историческата романтика и възрожденска архитектура на Велико Търново, заминава за старопрестолния град през 1935 г., където учителства и създава цяла поредица от любими живописни платна. Така и като учител в тамошното средно училище “Св. Кирил” младият творец разгръща потенциала на своите възможности и навлиза с подчертан професионализъм в света на изобразителното изкуство.

Името му скоро нашумява като впечатляващ живописец в културните среди, които не закъсняват да го включат и в дейността на влиятелното за времето си сдружение “Дом за изкуство и просвета”, където неговото авторитетно творческо присъствие играе важна магнетична роля за приобщаване на местната общественост към духовните процеси в града.

Където и да се намира Стоян Василев не загърбва четката и все по-дълбоко навлиза в привлекателните дебри на скъпия му изобразителен занаят. Обаче не минава на свободна практика и остава верен на възрожденската си обич към родното школо. Нещо повече полага не малко усилия за своето усъвършенстване като учител по рисуване.

Не случайно през 1937 г. заминава за Германия, движен от горещото желание да се запознае с новостите в обучението по изобразителното изкуство в родината на Гьоте и Шилер. Същевременно посещава художествени галерии и музеи, с което обогатява в значителна степен общата си и художествена култура, и професионална ерудиция.

Този период от неговия живот се оказва изключително плодотворен, защото натрупва много знания и опит, сверява часовника си с развитието и тенденциите в западноевропейското изобразително изкуство по онова време.  “Живял съм - пише той в автобиографията си - в Мюнхен, Берлин, Дрезден, Хамбург и други германски градове, където съм бил на специализация …”

От тези градове Стоян Василев купува много неща, които сетне преосмисля и преработва, пречупвайки ги през призмата на своите творчески възгледи и намерения, за да излезе сетне в стотици творби-рожби на неспокойното му творческо вдъхновение.

Плод на рядко надарената му четка са 29 самостоятелни изложби, три, от които в Берлин, Франкфурт на Майн, Хамбург. Освен това участва и в общи изложби у нас и в чужбина, като особено впечатляващи са творческите му участия и в общи изложби у нас и в чужбина. Особено впечатляващи са творческите му участия в експозициите, уредени в Лондон и Токио. За радушния прием на изложените картини, най-красноречиво говорят ласкавите публикации, навестили страниците на чуждия печат, особено в Германия.

Да не говорим за топлото посрещане на творбите му под родно небе. Още с първата си самостоятелна изложба в София през 1939 г. привлича вниманието с изненадващото си дарование на столичната културна общественост с публикация от 18 януари 1939 година на в. “Слово” озаглавена “Една изложба и една победа” от Миленов.

В нея четем: “Също като в приказките, млад човек идва от провинцията в столицата почти непознат без връзки, без покровители. Урежда първата си изложба и още на другия ден става известен, ценен. Успехът му е голям, дори сензационен. Почти осемдесет на сто от картините му се изкупуват веднага.”

Това е времето, когато младият пазарджиклия живее, преподава и рисува най-усърдно в града, който отколе се оглежда в бистрите води на Янтра. Велико Търново го омайва и покорява сърцето му не само с уникалната си история, но и с уникалното си непомръкващо величие, красота и неповторимо обаяние. Свидетели сме на едно пълнокръвно сродяване на художника, който посвещава на този исторически град първата си много силна експозиция на първата си творческа среща със столичани. Тя наистина се оказва съдбовна.

Вероятно му е било много трудно да се раздели със старопрестолния град, но за да разчита на една бъдеща истинска реализация, като художник, решава да се премести в столицата, където атмосферата и интелектуалната среда ще позволят да израсне като творец.

Той отново се препитава като учител, стараейки се да приобщи учениците към високите стойности на изобразителното изкуство, на което се е обрекъл да служи до сетния си земен ден.  “Аз - споделя той в едно интервю - приех живописта като съдба и вложих всичките си сили и копнежи по нея.” .

В човешки план, Стоян Василев  се извисява с невероятната си скромност и всеотдайна отдаденост на изкуството. Работата му върху картините, общуването му с пейзажите, природната идиличност, дървените стрехи на старата народна архитектура. Калдъръмените сокаци привличат като магнит неговата ненаситна наблюдателност, за да оживеят сетне в творческото въображение и чудесните му платна. Той не приема живописта за печалбарство. Денем рисува картини, разказва художникът, нощем пише спомени за книги, без да е сигурен, че сътвореното от него ще види бял свят. Другите да преценяват.

В очите на изкуствоведите Стоян Василев е художник, живописец, пейзажист, който е със силно чувство за колорит и импресионистичен вкус. Картините му са наситени с лиризъм и финес. Рисува предимно пейзажи - градски, планински, битови и композиции. Неудържимо го грабват пазарите, старата архитектура, събори и надпявания. В сюжетно-тематичен план предпочита обекти от Велико Търново, старите български градове като Габрово, Трявна, Мелник, Карлово, Копривщица, Панагюрище и други.

В това отношение Стоян Василев изпитва неукротим пиетет и към родния Пазарджик. Към него любовта му никога не угасва, за това и носталгията никога не напуска гърдите му. Едва ли е имало за него по-скъпи преживявания от тези, които е изпитвал по време на разходките му из родния Пазарджик.

Тези свои неотразими вълнения, той е отразил в не малко свои картини, посветени на родното място. В някои от тях оживяват и несъществуващи вече стари къщи и забележителности на Пазарджик. Негови картини връщат днешните и идни поколения към изчезналите “Куршум хан”,  Часовниковата кула с нейния автентичен облик, Старата баня и други.

Стоян Василев е бил изключително пристрастен към пътуванията не само у нас, но и в чужбина. Многобройните си пътешествия навън е съобразил в пейзажите си от Москва, Париж, Венеция, Акропола в Атина и други. В същото време платната му се твърде разнообразни по техники и формати.

За отбелязване е, че вроденото му дарование не го оставя на мира, даже и в странство, където не престава да рисува. Той обогатява още повече своята палитра, като донася разкошни пейзажи от Северните страни, Азия, Африка, от стари германски градове, Тиролските Алпи, Ленинград, Истанбул и други.

При работата си върху всеки обект художникът дълбоко съпреживява, отразява, както се изповядва в едно интервю, искрените трепети на душата си. В не една и две свои творби той дава израз и на завидната си обич към народа. “Там - казва той - където е народът, там съм и аз. Винаги съм се вдъхновявал от българския фолклор, народните песни и танци.” .

За щастие неговото творческо поведение се радва на признанието от колеги, приятели и целокупната ни културна общественост.  В това ме убеди трепетната ми разходка из личния му фонд в ТД на държавния архив в Пазарджик. Там той е предоставил за вечно съхранение, документи, спомени, публикации, писма, поздравителни картички, покани за изложби - всичко, което грижливо е събирал като неуморима пчеличка през целия му живот. Погледа ми привлякоха горещите признателни слова за него на някогашната пламенна учителка по литература Люба Войводова, която не може да сподави възхищението си от дълбокия психологически език на творбите му.

Оставам обаче възхитен от високата оценка, която дава на творчеството му популярният на времето даровит писател и драматург Камен Зидаров, с когото го е свързвало едно дългогодишно творческо и човешко приятелство. “Какво прави изкуството на Стоян Василев ценно и трайно? - възкликва удивен знаменитият автор от Горнооряховския край. - Кое му дава право на уважение и живот? Стоян Василев е здраво стъпил с двата крака, на земята, на българската земя. Той е влюбен до лудост в красотата на своята родина и тази привързаност, тази непоклатима любов привлича и вълнува зрителя, буди преклонение и възторг и у непредубедения зрител и честен човек” .

Едва ли тези искрени и добронамерени думи се нуждаят от коментар. Те просто ни насочват към истинската, творческа и човешка същност на един даровит творец, роден и израсъл в града на Константин Величков.

Общувайки с невероятно съдържателния и богат път на Стоян Василев, не може да не почувстваме мащабите на удивителния му професионализъм, широка културна ерудиция и завиден интелект. Това е логическа последица от постоянното целенасочено пътуване из най-престижните висини на световното изобразително изкуство и литературна класика.

В това се убедих и когато се докоснах и почувствах творческия полъх на стотици книги от български и чуждестранни автори. Неговото израстване като художник едва ли би било възможно, ако цял живот не е надграждал, запознавайки се с творческия свят на Ван Гог, когото е обожавал, с шедьоврите на Мане, Клод Моне, Сезан, Реноар, Дега, Пикасо и други върхови имена от европейската художествена класика. Да не говорим за преклонението и опита, който е черпил от Репин, Серов, Сергей Герасимов, Василий Иванов, Айвазовски и много други майстори на руската класическа живопис.

Ненаситни са и градивните му пътувания из българската литература, на чийто най-висок пиедестал винаги е поставял най-българския литературен майстор  и най-ярък съзидател на родната ни душевност от Сопот - Вазов. Не по-малко го е вълнувало и творческото присъствие в нашия национален духовен живот и на Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Райнов и много други приносни наши литературни творци.

Едва ли обаче би бил възможен впечатляващият му ръст на вълнуващ живописец, старателен педагог и високостойностен гражданин, ако не се развиваше под благотворното влияние на руската и европейската класическа художествена книжнина.

Десетилетията плодородна творческа дейност наредиха Стоян Василев сред най-уважаваните имена на българското изобразително изкуство. За това и името му на творец си беше завоювало авторитетни позиции в средите на целокупната ни културна общественост, особено в родния му град преди вероломното нашествие на пагубните промени през 1989 г. - които той за щастие н доживя и се спаси от безумната лавина на огорченията и разочарованията, с които продължава да ни удостоява безразсъдството на необуздаемото безумие на нашето съвремие.

На 23 март 1977 г. Стоян Василев си отиде от този свят, оставяйки в наследство своето неоценимо творческо и човешко дело, завещано на културни институти в родния му Пазарджик, който носеше през целия си живот неизменно в най-сакралните селения на сърцето си. В момента художествената ни галерия “Станислав Доспевски” съхранява 2754 негови живописни творби, масло, пастел и акварел и 140 албума с рисунки.

В местното читалище ” Хр. Ботев” се намират 5 маслени платна, голяма част от които са удостоени с постоянно изложение, за да могат да общуват с многобройните читатели и гости на това най-дейно читалищно огнище в града ни. Освен това успях там да се докосна и до повече от 1200 книги, които свидетелстват за непрестанното му обогатяване, допринесло за извисяване на високия му професионален и интелектуален ръст, който остава за съжаление недостатъчно оценяван от представители в ръководните ни среди на боледуващото ни духовно безвремие.

120 годишнината от рождението на Стоян Василев повелява да се преосмисли отговорно неговия принос в националното ни духовно битие, като задължително се открие постоянна изложбена зала на негово име и се постави паметна плоча на родното му място. Това е благородната повеля на здравия разум.