БУДИТЕЛЯТ
Неговият живот бе подчинен на една върховна идея: духовното събуждане на българина и подготовката му за свободата. Тази идея произлизаше от времето.
Тя беше повеля на историята и внушение на простата истина, че за да се роди необходимостта от свободата, трябва да се стигне до знанието за предишната слава и достойнство на независимото отечество.
Зародила се в съзнанието на най-напредничавите синове на епохата и изразена блестящо в „Историята” на Паисий, тази мисъл е обжарвала душата на будните българи с възможността за възкресяване на България из мрака на робството.
Случи се така, че синът на Рачо Казанджията, когото откърмиха след смъртта на майка му неизвестни едрогърдести жени от народа, попадна още в началото на своето духовно развитие под влиянието на паисиевата „История” и огнедишащото слово на Бозвелията, посетил през това време старопрестолно Търново.
Тези факти определят завинаги посоката на неговото развитие и висотата на неговата гражданска цел.
Надарен с подвижния и буден ум на човек от народа, Славейков съзнава грандиозния смисъл на делото, на което желае да посвети живота си и едновременно с това разбира колко много е необходимо на един човек, за да допринесе максимална полза за своя народ.
Така се ражда неистовата му жажда за знания, стремежът да загребе от извора на истината с широка и силна душа. Но съдбата, която пожела Славейков да бъде син на Рачо Казанджията, не му позволи да получи едно системно завършено образование.
Пък и нямаше къде да го получи. По онова време училищата у нас бяха повече от примитивни, а за отиване в Русия той и не можеше да мечтае.
Нему бе съдено да надува казанджийския мях в работилницата на баща си, да се вслушва в езика и мъдростта на народа и да подклажда непрекъснато в себе си стремежа и готовността за борба с фанариотския егоизъм, с политическото безправие и социалното потисничество на чорбаджиите.
Не от суетност и желание да получи литературна слава той написва знаменитата си сатира „Прославило се Търново”.
Категорично и грубо, но вярно, животът му подсказва дълг? и средствата, с които трябва да го изпълни.
С тази сатира той си спечелва завинаги ненавистта на великогръцкия шовинист Неофит, който в продължение на двадесет години го преследва и гони от градовете на Северна България.
Но редом с това поетът си спечелва завинаги и любовта на народа.
Да се чете, да се научава все повече и повече за света и човека - ето вечният стремеж на поета, учителя и общественика Петко Славейков.
И този стремеж изразяваше повече от всичко дълбокото нравствено влечение на народа ни към просвета и културен живот.
Така младостта на Славейков получи законното право, утвърждавайки и развивайки себе си, да утвърждава и развива душата на народа. Славейков беше учител по призвание, по природна дарба и повеля на времето.
Но обучавайки в книжовност децата на народа и народа, той сам се учеше от народа и в този взаимен растеж беше неговото истинско човешко щастие. Имаше дни, в които поетът изпреварваше в развитието си съвременниците си и тогава му се струваше, че е сам.
С дълбока болка и огорчение той се отказваше да пее „за тежките на тоз народ беди”. Но това не беше отлъчване от народа. Това беше благородният синовен гняв на оня, който, изпреварвайки времето, увличаше след себе си всички.
Неговото съчувствие за теглата и изостаналостта на народа ни извикваха у него тутакси съжаление за жестокия упрек и раждаха поезията на една от най-художествените му изповеди, каквато несъмнено е стихотворението „Жестокостта ми се сломи”.
Тези стихове не са история на откъсването от народа на интелигента и на сближението му отново с него. Те са доказателство за духовно общуване и историческа обвързаност.
С паисиевски жар и себеотрицание Славейков се гневи на ония, които не се стремят към просветата и духовното развитие, извеждащи до идеята за национално освобождение.
Точно затова Славейков не беше просветител, както дълго време се стремеше да го представи буржоазната наука, а бунтовник и будител на своя народ. В писмото си до неизвестен учител в Етрополе, когото моли да събира средства за издаване Писмовника на Курганов, преведен от него, той пише:
„Ваше Словесие ако и да ме не познавате и аз вас ако и да не познавам, обаче милий Собратче, на всички нам знайна е длъжността към отечеството… от нас чака сиротата и бедната наша матер своето си от простоти избавление”.
„От простоти избавление.”
След Паисий и другите възрожденски просветители, Славейков е етап в националното развитие на българския народ.
Той не отрича народа си затова, че е прост и неук, но и не може да го похвали за невежеството, с което се е сблъсквал катадневно.
В тези години поетът напряга до краен предел силите си, за да разбуди заспалите, да подтикне боязливите и да въодушеви нетърпеливите за работа в полето на народното самосъзнание.
Неговата идея е, че народът трябва да бъде просветен, за да почувства превъзходството си над всички експлоататори и да заработи за националното си освобождение.
В просветителското дело на Славейков има една характерна особеност. Той не е просветител въобще, а политически будител на съзнанието на народа.
„Колко години има от падането на Второто българско царство - пита той учениците си, когато дава аритметически задачи.”
Или:
„Русия воюва всеки двадесет години с Турция. Кога ще бъде следващата война?”
А тези задачи вече не са аритметически, а политически. Много скоро учениците на Славейков, разбудени за подвизи и героизъм за пръв път от него, ще поведат народа на революционна борба за национална независимост и социално равенство.
„Излъгани би останали онези - пише в уводната статия на „Македония” от 25 юли 1872 година Славейков - които би помислили, че новото наше движение има само черковен и политически характер, т. е. че българите са искали и искат да си установят само една народна черква и чрез това да се сдобият с някаква си по-особита като народ самостоятелност, също както са и гърците. Не. Българското движение, освен черковен и политически, имаше и социален характер… Българският народ замисли за новото свое бъдеще един идеал, в който са изобразени всички черти на един високо свободен, истински християнски и пълен с добродетели обществен живот без калугерократия и без аристократия”.
В тези думи няма и помен от някогашното покорство на българина. В тях долавяме мажорната интонация на „чистите” революционери. Тези думи не значат, че Славейков е станал революционер по действие, но те не могат да не значат, че той е такъв като мислител, като идеолог на велико народно движение.
Поетът Славейков, който утвърди моралната чистота и родолюбието на българина в „Изворът на белоногата”, прозря като общественик и мислител стремежа му за такова политическо и социално устройство, което е достояние само на най-развитите народи.
„Недейте се обверява на моменталния този мир, който владее в нашето отечество. Той скоро ще се свърши и времето на новата борба ще настане.
Тази борба ще има политически и социален характер. Тогаз от вас ще се изискват дела, които да отговарят на великото вдъхновение на българския народ. Горко на онез, които не са подготвени за това!”
Така пишеше Славейков в навечерието на всеобщата народна борба, опровергавайки по безспорен начин своите бъдещи изследователи, проповедници на хрисимото онова славейковско просвещение.
А това би трябвало да ни подскаже, че по същество Славейков е натура борческа, настъпателна и активна. В самото сърце на отоманската империя той издава вестници, пише статии и изрича думи, които по нищо не отстъпват на свободния задграничен печат.
Гонен отвсякъде и приеман навсякъде, затварян в тъмниците на империята не веднъж и не дваж, той запазва оптимизма си на човек от народа и пряко всички превратности на съдбата намира начин да изрази душата си и стремленията на своя народ.
И в това е неговият човешки и граждански подвиг, единствен по рода си.
Посрещнал ентусиазирано освободителните руски войски и създал онова дивно стихотворение за Русия, Славейков повежда като преводач армията през проходите на Балкана. Това е неговият велик час, когато той се намесва пряко в освобождението на народа.
Възседнал дребен кон, заедно с планинските овчари, той минава проходите и многократно се озовава в тила на противника.
По волята на народа и на историята, той слиза от Балкана и като народен представител застава на трибуната на Първото Народно събрание, за да заяви на ония, които изискват имуществен ценз за участие в изборите:
„Няма по-голяма глупост от глупостта да смята човек себе си по-умен от другите и да претендира да ги ръководи. Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де го отрепват, отколкото могат да мислят привилегировани лица…”
Така Славейков отново защити интересите на народа, от който произлизаше и във величавата борба на който участваше през целия си съзнателен живот.
Пренебрегнат от правителството след освобождението, отритнат и забравен от новите господари на държавата, той получава завинаги всенародната обич и мъчително бавно угасва единствено с нея…
Остана само правото му да се нарича пръв народен поет на българите. Остана неговата неспокойна и вълнуваща мисъл като пласт в националната ни история, моралната му чистота и всеотдайност - достоен пример за новите поколения. На тях Славейков завеща своя граждански и човешки идеал:
„Додето човек се счита член на едно общество, той трябва да дели и доброто, и злото на това общество. Който се показва член само тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и дори отива срещу неговите интереси, той не трябва да се счита за част от обществото и не трябва да се казва, че принадлежи на еди-кой си народ.”
Това е върховната мъдрост на неговия живот. Само тези думи да бяха останали от него, то и те са напълно достатъчни, за да ни развълнуват и да ни вдъхновят за благородни дела.
А колко други неща ни е оставил още той - Будителят!
