Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Харесваше хотел „Сервантес” за това, което не би харесало на мнозина - полумрака, тишината, пустотата. Случаен спътник на кораба похвали този хотел и каза, че той е в центъра; и сега в Монтевидео Петроне си взе стая с баня, която се отваряше директно към хола на втория етаж. Поглеждайки таблото с ключовете, той осъзна, че хотелът е почти празен. Всеки ключ имаше голям месингов номер, прикрепен към него, за да попречи на гостите да ги поставят в джобовете си.

Асансьорът спря във фоайето до щанда за списания и телефонния указател, на няколко крачки от вратата му. Водата беше гореща, едва ли не вряща и това поне малко изкупи задуха и полумрака. Малко прозорче гледаше към покрива на близкото кино, по който понякога се разхождаше гълъб. Банята беше прохладна, имаше по-голям прозорец, но дори и там погледът се спираше на стената, а парчето небе над нея изглеждаше не на място. Мебелите му харесаха - много чекмеджета, рафтове и, което беше особено рядко, много закачалки.

Управителят - висок, кльощав и плешив - носеше очила със златни рамки и като всички уругвайци говореше високо и звънко. Каза, че на втория етаж било много тихо, само една стая била заета, съседната, и обитателката й се прибирала късно от работа. На следващия ден Петроне се натъкна на нея в асансьора, позна я по номера, който държеше в ръката си като огромна монета. Рецепционистът взе ключовете и от двамата, закачи ги на дъската и поговори с жената за писмата. Петроне успя да забележи, че е още млада, невзрачна и лошо облечена, както всички тукашни жени.

Той пресметна, че договорът с доставчиците на мозайка ще отнеме около седмица. Вечерта разпредели нещата, подреди документи, изкъпа се и отиде да се разхожда, след което отиде в офиса. Преговорите се водеха до късна нощ, украсени от леки напитки в кафенето и вечеря в частна къща. Докараха го в хотела в два часа. Беше уморен и веднага заспа. Събуди се в девет и в първите минути, когато още нощните сънища не бяха си отишли, той си помисли, че посред нощ е бил обезпокоен от детски плач.

На излизане той побъбри с рецепциониста (който говореше с немски акцент) и, разпитвайки за автобусни маршрути и имена на улици, разсеяно огледа коридора, към който се отваряше стаята му. В пространството между неговата и съседната врата стоеше на пиедестал жалко копие на Венера Милоска. По-нататък, отстрани, се влизаше в малка всекидневна, обзаведена както навсякъде с кресла и масички за вестници. Когато разговорът заглъхна, тишината падна като люспи пепел върху мебелите и плочите на пода. Асансьорът бучеше непоносимо и също толкова силно шумолеше вестник или щракаше кибрит.

Съвещанието приключи вечерта. Петроне се разходи по улица „Осемнадесети юли” и след това вечеря в кафене на площад „Независимост”. Всичко вървеше добре и може би завръщането му в Аржентина беше по-близо, отколкото му се струваше преди. Купи аржентински вестник, пакет тънки черни пури и отиде в стаята си. В киното точно до хотела прожектираха два познати филма и той изобщо не искаше да ходи никъде. Управителят го поздрави и попита дали има нужда от друг комплект бельо. Побъбриха, попушиха и се сбогуваха.

Преди да си легне, Петроне подреди документите, които беше взел със себе си и лениво прегледа вестника. Хотелът беше непоносимо тих; редките трамваи по улица „Сориано” нарушаваха за миг тишината, а после тя ставаше още по-плътна. Спокойно и същевременно нетърпеливо, Петроне хвърли вестника в кошницата и се съблече, гледайки разсеяно в огледалото. Огледален гардероб, доста стар, закриваше вратата, водеща към съседната стая. Виждайки тази врата, Петроне се изненада - не я беше забелязал преди. Той осъзна, че сградата не е предназначена да бъде хотел: скромните хотели често се намират в бивши офиси и апартаменти. И навсякъде, където спираше (а той пътуваше много), все се намираше заключена врата, ту незатворена, ту блокирана от килер, маса или закачалка, двусмислено и свенливо, като жена, прикриваща гърдите или корема си с ръка. И все пак, скрита или не, вратата беше там, стърчеше над шкафа. Някога са влизали през нея, затваряли са я, блъскали са я, вдъхвали са й живот, и сега не беше изчезнала и не приличаше на стена. Петроне си представи, че зад нея има друг шкаф и съседът също мислеше за тази врата.

Не беше уморен, но заспа дълбоко и спа около три часа, когато се събуди от странно чувство, сякаш се е случило нещо лошо, някаква беда. Запали лампата, видя, че е два и половина и пак я загаси. И тогава в съседната стая заплака бебе.

Първоначално не разбра, дори се зарадва, което означава, че вчера го е измъчвал детски плач. Всичко е ясно, не е сбъркал, може да заспи отново. Но тогава се появи друга мисъл; Петроне седна бавно и се заслуша, без да светва лампата. Да, плачът идваше оттам, зад вратата. Той доближи до вратата тук, при краката на леглото. Как така? Там не можеше да има дете; управителят каза твърдо, че жената е сама и цял ден е на работа. Може би го е взела за нощувка от роднина или приятелка… А вчера? Сега той знаеше, че и тогава чу този плач, различен от всичко друго: объркан, слаб, жален, прекъсван ту от хленчене, ту от стенания, сякаш детето беше болно от нещо. Сигурно е на няколко месеца - новородените плачат по-силно, крещят и се задавят. По някаква причина Петроне си представи, че това със сигурност е момче, крехко, болнаво, набръчкано, което едва мърда от слабост. Ето то плаче през нощта, срамежливо се оплаква, хленчи, без да привлича внимание. Без тази врата никой нямаше да разбере за детето - тези тъжни звуци не могат да преодолеят стените.

На закуска, пушейки пура, Петроне помисли още малко за него. Лошите нощи пречат на дневните дейности и плачът го събуди на два пъти. Вторият път беше по-лошо: женският глас - много тих, умишлено ясен - се намеси още повече! Детето замълчаваше за минута, а след това краткото му стенание отстъпваше място на горчиво оплакване. И отново жената шепнеше неразбираеми думи, извиквайки като майка бебето си, измъчвано от физическа или душевна болка, живот или страх от смъртта.

„Всичко това е много хубаво, но мениджърът ме измами”, помисли си Петроне, докато излизаше. Лъжата го ядоса и той не я скри. Управителят обаче беше изненадан:

- Дете? Нещо сте объркали. Ние нямаме бебета. Има една самотна дама до вас, казах ви го.

Петроне не отговори веднага. Едно от двете: или мениджърът лъже глупаво, или местната акустика му играе глупава шега. Събеседникът погледна леко накриво, сякаш всичко това го дразнеше. „Сигурно си мисли, че от страх се колебая да поискам да ме преместят в друга стая”, помисли си Петроне. Трудно е, просто е безсмислено да настояваш, когато всичко категорично се отрича. Петроне сви рамене и поиска вестника.

- Сигурно съм го сънувал - каза той. Беше му неприятно, че трябваше да каже това и да се обяснява въобще.

В кабарето беше до смърт скучно; и двамата му придружители се отнасяха с него доста вяло, така че той лесно обвини умората и отиде в хотела. Решиха да подпишат договорите на следващата вечер; по същество той приключи с работата си.

Фоайето беше толкова тихо, че той, без да забележи, тръгна на пръсти. До леглото лежаха вечерният вестник и писмата от дома. Разпозна почерка на жена си.

Преди да легне, той дълго гледа шкафа и стърчащата над него част от вратата. Ако поставите два куфара там, вратата ще изчезне напълно и звуците ще бъдат много приглушени. В този час, както и преди, цареше тишина. Хотелът беше заспал, спяха и вещите, и хората спяха. Но на обезпокоения Петроне му се стори, че не всичко е така, че не всичко спи и чака нещо в сърцевината на мълчанието. Неизказаният му страх вероятно се беше предал както на къщата, така и на хората и те също не спят, спотаили се в стаите си. Колко глупаво е това обаче!

Когато около три часа детето заплака, Петроне почти не се изненада. Седнал на леглото, той се замисли дали да не повика пазача - нека свидетел потвърди, че тук няма как да заспиш. Детето плачеше тихо, едва чуто, понякога заглъхваше за кратко, но Петроне знаеше, че плачът скоро ще започне отново. Десет до дванадесет секунди изпълзяха бавно, нещо изсумтя кратко и тихият писък се превърна в пронизителен вик.

Петроне запуши цигара и се замисли дали да не почука любезно на стената и да я помоли да полюлее бебето си. И веднага разбра, че не вярва нито на нея, нито на него - не вярва, колкото и да е странно, че управителят е излъгал. Женски глас, настойчиво и тихо увещаващ детето, заглушаваше детския плач. Тя го люлее и го утешава, а Петроне все си я представяше как седи до креватчето, или люлее люлката, или държи бебето на ръце. Но не можеше да си го представи, сякаш уверенията на управителя надделяваха над чувствата му. Времето минаваше, оплакванията или заглъхнаха, дори заглушиха женския шепот и на Петроне започна да му се струва, че това е фарс, шега, нелепа дива игра. Спомняше си бездетни жени, които тайно се занимаваха с кукли, истории за въображаемо майчинство, което е много по-опасно от разправията с племенници или животни. Самата тя крещи, няма дете, приспива празнотата и плаче с истински сълзи, защото няма нужда да се преструва - мъката е с нея, абсурдна мъка в празна стая в безразличието на зората.

Петроне запали лампата - не можеше да заспи - и помисли: какво да прави? Настроението му съвсем се развали, а как да не се развали от тази игра и фалш? Сега всичко изглеждаше фалшиво - и тишината, и люлеенето, и плачът. Само те съществуваха в този предутринен час, само те бяха истината и непоносимата лъжа. Да почука на стената - не стига. Още не беше напълно буден, въпреки че не беше спал добре и изведнъж забеляза, че мести шкафа, бавно разкривайки прашната врата.

Бос, по пижама, той се притисна до вратата - с цялото си тяло, като стоножка - и като допря устни до мръсните борови врати, започна да плаче и да пищи като онова невидимо бебе. Той плачеше все по-силно, задушаваше се и започна да припада. Там, зад вратата, мълчаха - сигурно за дълго. А миг преди това чу шляпане на чехли и кратък женски писък, предвещаващ буря, но прекъснат като пренатегната струна.

В единадесет часа мина покрай рецепциониста. По-рано, около девет чеса, през съня си той чу гласа му и още един - на жена, и някой местеше неща зад стената. Сега при асансьора видя един сандък и два големи куфара. Управителят явно беше объркан.

- Как спахте? - попита той по задължение, като едва прикриваше безразличието си.

Петроне сви рамене. Какво да изясняват, той така или иначе си тръгваше утре.

- Днес ще бъде по-спокойно, - каза управителят, оглеждайки нещата, - съседът ви тръгва след час.

Той зачака отговор и Петроне го ободри с поглед.

- Живяла е тук, живяла е - и ето отива си. Не можеш да разбереш жените.

- Да - каза Петроне. - Те са трудни за разбиране.

На улицата се олюляваше, въпреки че беше здрав. Преглъщайки горчиво кафе, той продължаваше да мисли за едно и също нещо, забравяйки за работата, без да забелязва светлия ден. Заради него, заради Петроне, съседката си тръгва в пристъп на страх, срам или гняв. „Живяла тук, живяла…” Може би е болна, но безобидна. Той, а не тя, трябваше да си тръгне. Да поговори, да се извини, да я помоли да остане, да обещае мълчание. Той тръгна назад, но спря. Не, той се прави на глупак, тя ще приеме думите му не както трябва. И въобще, време е да отиде на деловата си среща - няма да е добре, ако трябва да го чакат. Бог да я благослови, нека върши глупости. Просто истеричка. Ще намери друг хотел и ще люлее въображаемото си бебе там.

През нощта отново се почувства неспокоен и тишината му се стори още по-непоносима. Връщайки се, той не можа да устои - погледна дъската и видя, че ключът на съседа вече не е там. След като побъбри малко с рецепциониста, който се прозяваше зад бариерата си, той влезе в стаята, без да се надява да заспи, остави вечерните вестници и новата детективска история на масата, сгъна куфарите и подреди документите си. Беше горещо и той отвори широко прозореца. Кокетното легло му се стори неудобно. Най-после настана тишина, той можеше да спи като мъртъв - и не заспа: мяташе се в леглото, тишината го гнетеше - същата, която постигна така хитро, тази, която му върнаха така отмъстително. Една горчива, подигравателна мисъл му подсказа, че без детския плач нито ще заспи, нито ще се събуди. Плачът му липсваше и когато малко по-късно чу слаб, познат звук зад закованата врата, той разбра - през страха, през желанието да избяга, - че жената не лъже, че е права, приспиваща детето, за да замълчи най-накрая, и те заспаха.