Асен Златаров

На 1908 година Ник. Вас. Ракитин издаде своята сбирка стихове „Под цъфналите вишни” и оттогава до днес той вярно служи на своето призвание: почти всяка година ние имаме нова негова книга със стихове, в която той ни се разкрива като поет на съзерцанието и ретроспективния пейзаж.

И като помислим, че тия двайсет и пет години Ракитин ги живя в провинцията, верен на дълга си - учител при средни училища - не можем да не признаем и оценим подвига на неговия дар и на неговия харакер.

Защото, наистина, иска се не малко себеотрицание, не малко добродушно примирение, иска се и особена привързаност към мястото, дето най-първо си опитал вкуса на живота и откърмил полет на сърцето, за да останеш верен на нашата провинция, от която всеки призван или набеден такъв, гледа да избяга и се настани в София.

Но иска се и голям запас на дарование, трябва и упорита воля за работа, за да не похаби
тая провинция тия, които биха се решили да й останат верни, без да се заличат и изгубят.

Защото, наистина, няма много поощрения към дело на поезия в нашата провинция: липсват там условията за духовно състезание, дребни интрижки или студена пренебрежителност съпътстват тия, които се поизвисят над общото равнище и ако не се намерят няколко предани и добри приятели, животът скоро свлича в общия улей тия, които опитат, без да имат достатъчно сили и воля, да поемат друго занимание извън общите вседневни интереси на средата.

Това особено важи за един млад човек, който почва да везе своите хрумвания и блянове на поет. Друго е, ако се отиде в провинцията с установено вече име, с установена воля и с набран опит: тогава дори ако искрата божия на дар не е изтляла, може по-плодовито да се работи и догони едно дело на поезия или белетристика.

Ракитин не само че не се обезличи, но расна и се утвърди в провинцията. Защото той занесе там не само дар, но и качества, които му помогнаха да не се похаби: другарска усмивка и привързаност към хората около него, непретенциозност и доброта, които го направиха обичан и ценен, а най-вече той занесе едно ведро и чисто чувство към света и хората, което непрестанно го ободрява и го кара да гледа и големите, и малките неща в тоя божи свят с очите на поет и да намира около себе си неща достойни за внимание и за възпяване.

Планината, полето, утрото и залезът на слънцето, синевата на морето, преображенията на годината, нивите и лозята - ето неизчерпаемият вир на съзерцания, които у Ракитин се обличат в песни.

Поезията на Ракитин има своето определено място и своята утвърдена цена. Между Вазов и Пенчо Славейков, по-близо до последния, той внася в своите песни повече чувство и топлота. Често дори те стигат до ектенията на молитва.

Верен син на земята, Ракитин я възпява като „богато сложена трапеза” и молитвено й принася в дар своята благодарност и своето преклонение.

Но макар чист лирик, Ракитин не е чужд за неволята на хората и в своите „Планинци” или в „Освободеният Прометей” дава воля и на по-широка гама от социални мотиви, защото - и тука е благородната черта на неговата душа - той не е чужд на човека. Нали сам изповядва:

О, таз жажда помощ всекиму да дам,
о, таз мъка да не мога нивга сам!

Да бъдеш добър поет и едновременно добър човек, е рядък жребий. Такъв жребий има Ракитин и затова: кой би смял да каже сурова дума и за поезията му, и за самия него?

————-

в. „Литературен глас”, г. 5, бр. 192, 30 април 1933 г.