100 години от рождението на Давид Овадия

Продрум Димов

Името на този забележителен наш поет, белетрист, страстен журналист потъна незаслужено, сякаш изведнъж в света на безмълвното забвение след неговата внезапна и преждевременна кончина през пролетта на 1995 г.

Завеща на народа ни един изключително приносен житейски и творчески път - скъпа поука за днешните ни и бъдещи поколения. Трябваше да дойде 100-годишнината от неговата поява на бял свят, за да прокраднат тук и там някои бегли страници в печата ни и да си припомним неговите високи човешки и интелектуални стойности, заселени завинаги в родната и духовна, както и морална съкровищница.

Ето защо се чувствам задължен да припомня на нашите съвременници някои по-съществени страници от неговата уникална житейска и творческа вселена.

Роден е на 1 декември 1923 г. в Кърджали и израства в семейство на тютюноработници, което му дава възможност да вкуси още от най-ранното си детство от здравия народен корен, а това предопределя до голяма степен съдържанието и смисъла на бъдещото му развитие под българско небе.

Основно и гимназиално образование завършва през 1943 г. в град Пловдив. В града на тепетата бъдещият поет и писател изпада под влиянието на левите обществени среди и още като гимназист през 1940 г. влиза в редиците на нелегалния РМС.

Скоро става ръководител на съучениците си - ремсисти в класа, а също така и на бойната група в квартала. За тази му дейност през 1943 г. го въдворяват в трудово поправителен лагер.

През 1944 г. успява да се измъкне от зорките очи на полицейската охрана и отива, радушно посрещнат от партизаните на Втора Средногорска бригада „Васил Левски”. Участва самопожертвователно във всички акции на отряда.

След 9 септември 1944 година доскорошният партизанин е в стихията на неповторимия революционен подем. Той е един от най-ревностните организатори в Окръжния комитет на РМС, същевременно работи и като редактор на вестник „Отечествен глас” /1946/.

Заживял обаче с неутолима жажда за знания и духовно обогатяване. Завършва руска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и се отдава на активна творческа дейност, за което му помага непрестанното и ненаситно общуване с руската класическа и светска литература.

Същевременно още от гимназиалните години задълбочава своите знания по френски език и чете в оригинал редица автори от френската литературна класика.

Скоро неудържимата му страст навлиза все по-дълбоко в дебрите на изящната западноевропейска словесност и го задължава да изучава самостоятелно италиански, испански е английски езици, което му позволява да се потапя в атмосферата на произведенията на автори от върховете на западно-художествена книжнина.

Това му дава възможност да се извиси сред най-ерудираните ни литературни творци.

Именно този респектиращ духовен живот му отваря вратите за творческа изява в различни редакции, издателства и културни институти. Той е гостолюбиво приет като редактор в Радио София, Партиздат, издателство „Народна младеж” .

Стремителното му навлизане в света на художествената литература е подхранвано още от ученическата скамейка, когато застава нетърпеливо пред белия лист и публикува първите си стихове в пловдивското списание „Ученически подем” /1939/.

По-късно след 19 септември 1933 г., той отприщва бента на творческия си потенциал и започва да сътрудничи не само със стихове, но и с разкази, преводи, мемоарна публицистика, статии и рецензии в различни издания.

В онази младежки години Давид Овадия непрестанно живее и твори, движен от скъпите му спомени и преживявания в балкана. Едва ли има друг наш автор, който да е посветил такава внушителна поредица от вълнуващи творби на партизанското движение.

Като се започне от „Партизански дневник” /1948/ и се продължи с „До последния миг” /1950/, „Отрядът живее” / 1951/, „Родният бряг” /1955/ и други творби, които ни пренасят в примамливата романтика, героизъм и болката по загиналите другари, която никога на угасва в сърцето му.

Поетическият свят на Давид Овадия, както отбелязват и негови критици се откроява с остра гражданска тревога, етична строгост и художествена уравновесеност.

Лирическият му герой е обладан изцяло, чистосърдечно от поривите на добронамерения човек, непоколебимо посветил се на благородните стремления към социална справедливост, чистота на нравите и хармония в обществото.

В стиховете му живее непокътнат партизанския дълг да се служи на нелеката, но благородна борба за възтържествуването на високия социален идеал.

За жалост моралната нечистоплътност, егоизмът на днешния ден потъпкват безпощадно изградените в миналото светли мечти и идеали.

Творческото му горене разбира се никога не се е затваряло само в обсега на поетичното слово. Още в зората на младите си години той е дал крила на блестящото си журналистическо дарование, намерило израз в безброй негови актуални публикации в нашия печат.

Неговото рядко надарено перо тържествува и роди творби, които го извисиха като автор и на най-високите върхове на съвременната ни белетристика.

Неподкупната му гражданска съвест, завидната му скромност, вродената му непримиримост към недопустими социални деформации в обществото ни, вредната прекомерна угодническа идеализация на антифашистката борба го заставиха да предложи на съвременния читател една трезва и обективна, дълбоко реалистична оценка и вярна представа за въоръжената съпротива срещу продажния монархо-фашистки режим в царство България.

За това и никак не беше пренебрегнато всеобщото нашумяване в широките ни обществени среди неочакваната и изненадваща поява на книжния ни пазар на неговия взривяващ „Леваневски” /1978/ и на „Дед или Разгромът” /1990/.

Тези искрени, написани с немалко болка творби, наистина разбуниха духовете навремето, защото техните страници не захаросаха, както се случваше обикновено и в социалистическа България, а отразяваха с болезнения си реалистичен език една наистина героична величава, окървавена епоха от най-новата ни история.

Съдържанието на тези произведения имаше огромно и неотразимо въздействие в обществото ни, чиито непознати факти, събития се посрещнаха с разнопосочни интерпретации, но в края на краищата всичко е поднесено откровено, добронамерено от автор, воювал с меч и перо за мечтания светъл изгрев, на който е посветил без остатък своето човешко съществуване.

Несъгласията от коварното съдбоносно, разрушително разминаване за жалост го притиснаха постепенно и не го напуснаха до сетния му земен ден.

Давид Овадия обаче остава верен на своето човешко и творческо верую и продължава в творчеството си да дава израз на своите чистосърдечни, дълбоко-човешки вълнения в произведенията си, които покоряват с горещата си актуалност и сюжетно-тематична насоченост.

Може би с това творбите му се радват на добър прием в литературните и читателските среди. Многобройните отзиви говорят красноречиво и положителни рецензии на текущия печат.

Неговите издания получават ласкави оценки от Стоян Каролев, Яко Молхов, Пенчо Данчев, Пантелей Зарев, Емил Петров, Симеон Султанов, Ефрем Каранфилов, Михаил Берберов и много други изтъкнати творци, представители на литературно-критическата ни мисъл.

Това предопредели и авторитетното му и престижно присъствие през втората половина на миналия век, в сферата на националния ни литературен и духовен живот.

Дълги години само бях чувал за него и не се бях докосвал на живо до този даровит наш творец. Първите ми спомени за него ме препращат в далечната 1951 г., когато като гимназист се озовах в читалище „Виделина” на литературно четене. Тази негова поява възкръсва у мен и до днес на читалищната сцена в Пазарджик.

Той тогава изля пред многолюдната аудитория един доста напорист и темпераментен поток от свои нови стихове. Още не са стихнали в паметта ми думите му „Не казвай, че ни се виновен ти, който сипеш бомби над Корея!”

Сериозното ни запознаване с него обаче стана чак на 16 февруари 1995 г., когато с Марин Кадиев отидохме на гарата в Пазарджик и едвам го разпознах.

Видя ми се леко прегърбен, позагубил от годините, но ме грабна със сърдечната си незабравима и топла усмивка. Изненада ме лекият, почти незабележим дефект в говора му, който се поглъщаше от приятната му словоохотливост.

По това време животът му се все още се тиражираше в читателските ни среди с придобилите му невероятна популярност книги „Леваневски” и „Дед или Разгромът”.

Може би това се дължеше на изнесените за пръв път нелицеприятни страници за партизанското движение, обличано десетилетия наред в привлекателни романтични одежди.

Официалната среща с интересния гост стана в просторната амфитеатрална зала „Устрем” на Младежкия дом в Пазарджик. Там неговите стихове с обичайния си емоционален заряд развълнуваха публиката, която го обсипа и с напиращи любопитни въпроси.

Той остана верен на себе си като категорично осъждаше вероломното безразсъдно нашествие на така наречените демократични промени, което беше сподирено от дълги одобрителни ръкопляскания.

Когато стана въпрос за спасяването на българските евреи, той отрече всякакъв принос на цар Борис трети, като подчерта неоценимата роля и на Червената армия, която с победоносното си настъпление респектираше управляващите кръгове в тогавашната монархо-фашистка България.

Възползвах се от гостуването му и го поканих на разговор в Клуба на дейците на културата. Разположи се в секретарската ми канцелария, за да се отмори и дадохме началото на първото ми и единствено интервю с този неоценим събеседник.

Топлият му глас просто милваше и настройваше да го слуша човек. Думите му не всякога се открояваха достатъчно ясно и отчетливо, но за сметка на това бяха силни и разкриваха богатството на уникалния му духовен и човешки свят.

Едва ли тогава някой от двама ни е могъл да предполага, че сътворяваме последното интервю в живота му. Само след два месеца той ни напусна завинаги физически, без да дочака излизането от печат на последната си книга „Белият снежен килим” .

Винаги съм се старал предварително да се подготвям за разговорите си с моите събеседници. Тогава също бях нахвърлял някои съществени въпроси касаещи неговия творческия и човешки облик на Давид Овадия, така, че не можах да не засегна емблематичните му белетристични произведения „Леваневски” и „Дед или разгромът”.

Да си призная, в отговорите му се усещаше болката му от драматизма-трагизма съпътстващи партизанската борба. Той отбелязва, че събитията трябва да се отразяват реалистично, като не се премълчават и някои горчиви истини. Тези неща, подчерта той, не бива да хвърлят сянката и да се омаловажава значимостта и величието на онова героично време.

Стана дума и за присъствието му в поетическото творчество. Под влияние на Ботев, Яворов, Дебелянов той прописва своите стихове още като гимназист и те били повече подражателни. Продължава да пише и в отряда, там стиховете му узряват в художествено-естетически план, с професионалното му навлизане в литературното творчество.

През целия си живот Давид Овадия не се раздели с времето когато „историята се пишеше с кръв …” Към него той се връщаше постоянно и неслучайно през 1993 г. се зае да издава списание „Камбана” , с което зовеше здравомислещите да не отстъпват и да не губят вярата си в утрешния светъл ден на човечеството.

“Камбана” - та за съжаление, заглушавана от безпощадния убийствен крясък на площадната демокрация, скоро заглъхна.

Той обаче не сложи оръжие и остана верен на избраното творческо поприще и свидно идейно верую, но не скри огорчението си пред мен.

Сподели следното: „Жалко, че днес просперира чуждоземното лековато четиво, което залива книжния ни пазар, но се надявам, че ще се намерят начини и средства за опазване интересите на родната ни книжнина.”

Тази негова вяра в щастливото българско утро не угасна до сетния му земен ден на 8 април 1995 г.

Давид Овадия си отиде от този свят, оставяйки в пантеона на безсмъртието неоценимото богатство на своето неумиращо творческо и човешко дело.

19 декември 2023 г.