СТИХОВЕ
превод: Татяна Любенова
***
Кедърът съвсем отсякоха,
а бяха кедрите красиви.
И казваха, когато сякоха
че ги отсичат за моливи.
Димят овъглените далнини,
ръмжи тревожен пес със гняв.
Моливите - подострени.
Ала какво рисуват с тях?
——————————
* * *
Спяха кротко езера и реки;
изведнъж удари мълния,
освети домове и талиги
и очите до смърт ослепи.
От прозорче завеската падна.
Аз си мислех, че всичко мога.
А цветята домашни си вярваха,
по ливадата че се разхождат.
——————————
* * *
Валеше дъжд. И мълнията святкаше.
Гората беше тъмна,
чувствено дишаше природата,
течеше развълнувана река.
Последен гръм.
И изведнъж - сияние, лъч светлина -
направо с небесата.
И колко леко е диханието
в настъпващата тишина!
——————————
* * *
Потъмнява денят. Самотна луна.
Преобърната черна лодка.
От прозорче рибарско едва-едва
светлина се процежда кротко.
Вдишващ тъмна студена мъгла,
ходи кон, просветва юздичка.
Далнината застинала. Няма душа.
И с извивки просветва рекичка.
——————————
В РАННАТА ЕСЕН
Да си спомним младото време, сестра,
сякаш първи път в ранната есен,
от дърветата падаха златни листа
над мостове, ливади унесени.
И стоях аз, и гледах полета им,
в него имаше толкова тиха печал,
каза ти: ще изчезне това като дим.
И потръпнаха твоите рамена.
Над блатата в брокат и мешковина
се възнасят раздели и облаци.
Каза ти: „И това ще премине, брат.”
И постопли ръце с дъха си.
И защо тази листвена светлина,
в огън златен която прелива,
вече толкоз години не изчезва тя
и лети, сякаш първи път, и не спира?
——————————
* * *
Самите ние сме в юмрука на природата.
Аз през поля вървя, и през гора.
От слънцето нахлупил шапка над око,
брегът където равен е - покрай реката,
там ще заспя с голям щурец в ръката.
Той с лапичките драска мойта длан,
сякаш в юмрука ми гори огън голям.
Животът му аз няма да отнема
и ще му дам света и свобода безмерна.
Ще скочи той и не далече ще се спре.
В юмрука на природата самите ние сме.
——————————
ПОД ЖЪЛТАТА КОРОНА
В развълнувана рекичка,
водя лодка пъргава
или пък към ловна хижа
в късно лято тръгвам.
И под жълтата корона
с мъдрост ще живея аз:
брадва, сол, патрони,
суха брезова кора.
Там ще сипне бор иглички,
трепетликата - листа,
катеричка ще притича,
със опашка огнена.
Ще допълня сол в кутията
и във печката - дърва.
И по пътя стар ще мина
по утъпкана трева.
Пожелаващ плод за птиците,
на листата - да трептят.
Сладък хмел - да се извива.
Слънце светлина да влива.
А на звяра - бързина.
——————————
ЗАЕДНО С НЕБЕТО
Под звездното небе в нощта,
гори огън край кея стар
и струва ми се - тук начало е
на всичко, дето отлетя.
Искри излитат и примигват,
там дето тъмно е и страшно,
там - дето мисълта ми гола
едно е със небето хладно.
——————————
КОРЕНИ
Там, де къртиците рият
тъмни дупки в земята,
корените са живи
в глината и в мъглата.
Подземни потоци слушат
и екот на хладна земя,
но шум от блатна трева
не могат да чуят там.
Там, де къртиците рият
в пътеките свои дупки,
гъвкави корени живи са,
ала за мен недостъпни.
Над тях дъга е надвиснала
и носи се птичи глас.
В това е великият смисъл -
имат толкова, колкото нас.
——————————
НА НАТАЛИЯ
Нашите мили места -
във изоставен парк,
падат в нозете листа,
сякаш писма летят.
Години по-късно, без жал,
пак те долитат, отново:
в жълти писма - печал,
в червените пък - любов.
Листата високо летят,
какво ги тегли надолу?
Никой не ще промени
този свободен полет.
Ето, пак без причина,
носи ги вятър сега -
червени листа трепетликови,
жълти листа - от бреза.
——————————
* * *
Широкоплещестите заливи,
потъващите брегове,
склонени над водата иви,
копни сено - нататък все…
През клони тънички - прозорци,
младенчески мъгли текат.
Да види преди всички слънцето,
на пръсти вдига се трева!
——————————
ЗЕМЕН СРОК
Отражения вечерни бликват,
уморено проблясва звезда,
пълни съдове с боровинки,
а зад хълм ли прекрачиш - вода.
В пътечката свърнеш и ето -
знак върху суха бреза.
И бързаме. Отдихът кратък е:
до мръкнало да сме у дома.
Всички тихи тайни природни
са укрити. А във висина,
подобно вода пълновластна,
дървета шумят в глъбина.
——————————
ВЪЛК
Ветровете облаците разпиляха.
Снежни струи над поле пълзят.
От глутницата изостанал, стар,
вълк върви през сухата гора.
Страшен е вълкът. Очите му са живи.
Челото му обвито е в мъгла.
Красив е: сред виелиците диви,
не знае колко още ще бъде на света.
——————————
РАЗГОВОР С ДЯДО
Сочна е детелината,
бушува в полето вятър,
и незамлъкващи над нивата,
неуморно кръжат врани.
Детелината хвърля в яслите
дядо, несмело мърмори:
бели секат червените,
червените секат бели.
Дядо, защо воюваха,
а не седяха си вкъщи?
Едните да не са бедни ли,
други да не станат богати?
Слънце изгрява ясно,
черешите са узрели,
бели убиват червените,
червени убиват бели.
Светът е далеч-далече,
виждаш прозорчета тесни.
Руски убиват руски.
Руски убиват руски.
——————————
ВИСОКО НЕ ГОВОРИ
За правдата и за цветята,
високо не говори,
„бият ли те - бягай, дават ли ти - вземи”.
Промъкваш ли се през храсти,
силно не трещи,
внимавай много: не смесвай
от разни крави млякото им,
може да се наложи,
лодка по суша да влачиш -
та по-бързо да стигнеш
при родните си.
——————————
ДИАЛЕКТИКА НА ПРИРОДАТА
За борда на лодката не се дръж с ръце,
губи се устойчивост, а и животът с нея;
макар че горчив е животът като трепетликова кора,
а като подстрижка на косата е проста смъртта.
Всичко това ти си чел и същността знаеш.
Но още малко-мъничко тук да останеш.
——————————
ГЛАВНОТО Е, ЧЕ АЗ ИМАМ ТЕБЕ
Струйка дим понесе тишината,
а луната затъгува във небето,
нека - мен тъгата не ме плаши,
главното е, че аз имам тебе.
Тихомълком ще се моля в себе си,
ще се зарека, с цигара тлееща,
аз едва сега разбрах какво за мене си -
главното е, че аз имам тебе.
А ти си там, там, там, дето касисът расте
и брезата с тънки клонки пясъка мете,
ти си там, дето пролетта цъфти,
а аз тук съм - в тази зима ледена…
Главното е, че аз имам тебе.
Нежно снимчицата твоя пазя,
ти над нея смееш се, а аз крещя…
Ще се върна - няма как да бъде, зная,
защото главно е, че имам теб сега.
Пак на поход сме, и пак вървим…
Като с конски устни въздуха ловим,
но дори пред нас капан да има,
главното е, че аз тебе имам.
——————————
БРЕЗИ
Но защо във Русия тъй брезите шумят
и защо белостволите всичко разбират?
Прислонени край път, срещу вятър стоят
и листата печално се ронят.
Аз ще мина по пътя, сред простор - необят,
може всичко в този път да узная…
И защо тъй печалните листи летят
и под ризата нежно душата ласкаят…
А в сърцето отново гори и гори,
няма кой да му отговори.
От брезата листенце на рамото ми,
то от вейка, като мен, се отрони.
Да поседнем пред път, родна моя, сега.
Да тъжиш не си струва, ще се върна аз пак.
На прощаване старата махва с ръка
и след мене вратата притваря.
Но защо във Русия тъй брезите шумят?
И хармоника свири тъй хубаво лада?
Палци вятърни върху копчетата летят,
а последният звук, ех, пропада…
* * *
Кедровник начисто срубили,
а были кедры хороши.
Когда рубили, говорили,
что рубят на карандаши.овъглен
Дымят обугленные дали,
ворчит встревоженная гать.
Карандашей-то настрогали,
А что же ими рисовать?
——————————
* * *
Мирно спали озера и реки;
вдруг ударила низко гроза,
осветила дома и телеги,
ослепила до боли глаза.
Занавеска с окошка срывалась.
И мне чудилось - все я могу.
А домашним цветам показалось,
что гуляют они на лугу.
——————————
* * *
Лил дождь. И молния сверкала.
Лес темным был,
и от тепла природа чувственно дышала,
взволнованно река текла.
Последний гром.
И вдруг - сиянье, луч света -
прямо с вышины.
Какое легкое дыханье
у наступившей тишины!
——————————
* * *
Меркнет день. Одинока луна.
Перевернута черная лодка.
Из рыбацкого тлеет окна
слабый свет осторожно и кротко.
И, холодным туманом дыша,
ходит лошадь, сверкает уздечка.
Даль повисла. Немеет душа.
И изогнуто светится речка.
——————————
РАННЕЙ ОСЕНЬЮ
Вспомним юное время, сестра,
Ранней осенью, словно впервые,
Полетела с деревьев листва
На мосты и луга золотые.
Я стоял и смотрел на полет,
Было в нем столько тихой печали,
Ты сказала, что это пройдет,
И слегка удивилась плечами.
Над парчой и дерюгой болот
Вознеслись облака и разлуки,
Ты сказала: «И это пройдет.» -
И погрела дыханием руки.
Отчего ж этот лиственный свет,
Перешедший в огни золотые,
Не проходит уже столько лет,
И летит, и летит, как впервые?
——————————
* * *
Мы сами у природы в кулаки.
Через поля иду, через лесок.
От солнца сдвинул кепку на висок
Где берега пологие - к реке,
засну с большим кузнечиком в руне
Он лапками царапает ладонь,
как будто в кулаке горит огонь.
Я жизни у него не отниму
я дам свободу и весь мир ему.
Он спрыгнет и замрет невдалеке
Мы сами у природы в кулаке.
——————————
ПОД ЖЕЛТОЙ КРОНОЙ
То взволнованной речушкой
Лодку верткую веду,
То в охотничью избушку
Летом поздним забреду.
Поживу под желтой кроной,
Мудрость старая проста:
Там топорик, соль, патроны
И сухая береста.
Сыплет сверху хвоей мелкой
И осиновым листом,
Иль встревоженная белка
Чиркнет огненным хвостом.
Соль пополню в той коробке.
К печке выложу дрова
И уйду по старой тропке,
Где разгладилась трава.
Пожелаю ягод птицам,
Листьям с ветром трепетать.
Хмелю сладостному - виться.
Свету солнца вечно - длиться.
Зверю быстрому - бежать.
——————————
С НЕБОМ ЗАОДНО
Костер у старого причала
под звездами горит всю ночь,
и кажется, что здесь начало
всему, что улетает прочь.
Взлетают искры ввысь, мигая,
туда, где страшно и темно,
туда - во тьму, где мысль нагая
с холодным небом заодно.
——————————
КОРНИ
Там, где кроты рыли
Темные норы в земле,
Корни деревьев жили
В глине сырой и мгле.
Подземные слушая токи
И гул холодной земли,
Шум величавой осоки
Расслышать они не могли.
Там, где кроты рыли
Норы свои у дорог,
Гибкие корни жили,
Но я их расслышать не мог.
Над ними радуга висла.
Птичий носился гам.
И было великого смысла
им столько дано - сколько нам.
——————————
НАТАЛЬЕ
Наши с тобою места -
этот заброшенный сад,
падает в ноги листва,
скажешь ты: письма летят.
Через года, через даль
вновь налетают и вновь:
в желтых конвертах - печаль,
в красных конвертах - любовь.
Листья летят высоко,
что же к земле их влечет?
Не переменит никто
этот свободный полет.
Вот и опять без причин
ветер студеный принес
красные листья осин,
желтые листья берез.
——————————
* * *
Широкоспинные заливы
и тонущие берега,
склоненные на воду ивы,
а дальше все стога, стога.
Сквозь кроны тонкие оконца
туман младенческий течет.
Чтоб раньше всех увидеть солнце,
трава на цыпочки встает!
——————————
ЗЕМНОЙ СРОК
Вечерние, тусклые блики,
Устало сверкает звезда,
Бидоны полны голубики -
Заступишь за кочку - вода.
Но вот на тропинку свороток
И знак на сухой бересте.
Торопимся. Отдых короток:
Успеть бы домой к темноте.
Все тихие тайны природы
Сокрыты. И лишь в вышине
Деревья бушуют, как воды
Во властной шумят глубине.
——————————
ВОЛК
Ветры тучи в клочья растрепали.
Снег струями по полю ползет.
Старый волк, отбившийся от стаи,
По лесу иссохшему идет.
Страшен волк. Глаза его упруги.
Лоб туманом белым обнесен.
Но прекрасен: средь кромешной вьюги
срока на земле не знает он.
——————————
РАЗГОВОР С ДЕДОМ
Соками клевер полон,
ветер по полю вьюжит,
и над полями ворон,
не умолкая, кружит.
Клевера бросит в ясли дед,
проворчит несмело:
Белые рубят красных,
красные рубят белых.
Дед, а за что воевали,
что не сиделось в хатах?
Эти, чтоб не было бедных,
те, чтоб не стало богатых.
Солнце восходит ясно,
много черешен спелых.
Белые рубят красных,
красные рубят белых.
Мир далеко-далеко
виден в окошках узких.
Русские рубят русских,
русские рубят русских.
——————————
ГРОМКО НЕ ГОВОРИ
О правде и о цветах
громко не говори,
«бьют - беги, а дают - бери».
Пробираясь через кустарник,
сильно не трещи,
будь осторожен: не смешивай
молоко из-под разных коров,
а придется, лодку напрямую
по суше тащи - быстрее вернешься
в родимый кров.
——————————
ДИАЛЕКТИКА ПРИРОДЫ
За борт лодки руками не держись,
теряется устойчивость и с нею жизнь;
хотя жизнь горька, как осиновая кора,
а смерть, как стрижка волос, проста.
Ты все это прочитал и знаешь, в чем суть.
Но еще бы чуть-чуть, еще бы чуть-чуть.
——————————
ГЛАВНОЕ, ЧТО ЕСТЬ ТЫ У МЕНЯ
Струйкой дым понесла тишина
Запечалилась в небе луна,
Ну и пусть - мне печаль не страшна
Главное что есть ты у меня…
Про себя втихаря помолюсь,
Закурю и опять зарекусь,
Жаль, что только сейчас понял я,
Главное что есть ты у меня…
А ты там, там, там,
Где смородина растет
И береза тонким прутиком песок метет,
А ты там где весна,
А я здесь где зима…
Главное что есть ты у меня.
Фотокарточку нежно храню…
Ты смеешься на ней, я кричу…
Я вернусь - по другому нельзя…
Потому что есть ты у меня
Вновь поход, и опять мы идем…
Ловим воздух, как лошади ртом.
Ну и пусть впереди западня,
Главное что есть ты у меня!
——————————
БЕРЕЗЫ
Отчего так в России берёзы шумят,
Отчего белоствольные всё понимают?
У дорог, прислонившись, по ветру стоят
И листву так печально кидают.
Я пойду по дороге, простору я рад.
Может это лишь все, что я в жизни узнаю…
Отчего так печальные листья летят,
Под рубахою душу лаская…
А на сердце опять горячо, горячо,
И опять и опять без ответа.
А листочек с берёзки упал на плечо,
Он, как я, оторвался от веток.
Посидим на дорожку, родная, с тобой.
Ты пойми, я вернусь, не печалься, не стоит.
И старуха махнёт на прощанье рукой
И за мною калитку закроет.
Отчего так в России берёзы шумят,
Отчего хорошо так гармошка играет?
Пальцы ветром по кнопочкам враз пролетят,
А последняя, эх, западает.
