интервю на Сергей Каргашин (журналист и литературен анализатор на сайта „Правда.ру”) с поета Михаил Андреев

превод: Любомир Духлински

Сергей Каргашин: Михаил Василиевич, наистина ли ти, сибирякът, се страхуваш от мечки?

Михаил Андреев: Вярно е. Веднъж в детството ми възрастните ме взеха със себе си на лов за мечки. Ловците надушиха хищника в бърлогата му и го отстреляха. Мен, като най-малък и дребен, ме вързаха през кръста с въже и ме пуснаха в дупката - да завържа убитата мечка, за да могат големите да я изтеглят.

Докато се изкачвах в дупката, падна лисичата ми шапка - скъпа и красива, наскоро купена. Едва успях да се обърна да си хвана шапката, а в това време друга мечка, която е зимувала заедно с убитата, ме сграбчи за валенките. Едва ме измъкнаха. И затова сега се страхувам от мечки.

С.К: Какво е детството ти, Миша?

М.А: Имах щастливо детство. Първо се научих да кося, а след това да чета и пиша. Слушах много музика - и съветска, и чуждестранна. Но най-добрата музика за мен е пеенето на лещарката. Всеки ден ходех в гората да слушам пеенето на лещарката. И първото ми стихотворение беше за нея. Само че сега не го помня дума по дума.

Семейството ми живееше според сезоните: през лятото косяхме тревата, в началото на есента копаехме картофите, за това дори си вземах отпуск от часовете, а след това - когато снегът затиснеше земята - тръгвахме на лов.

Първите ми бележки за ранните ми стихотворения се раждаха именно тогава - за най-веселата пчела, която аз и семейството ми събуждаме, докато косим и тя ни придружава до дома; или за тревата, която „стои на пръсти”, за да вижда по-добре слънцето.

Току-що бях завършил Томския държавен университет, когато книгите ми започнаха да излизат в „Млада гвардия” в Москва в тираж от 30 хиляди екземпляра. Тогава станах лауреат на наградата „Максим Горки”.

Големият съветски писател Леонид Леонов ми връчи наградата и каза: „Державин се ръкува с Пушкин, Пушкин с Гогол, Гогол с Тургенев, Тургенев с Толстой, Толстой с Горки, Горки с мен. И ето - аз ти стискам ръката”.

Тези хора се радваха на младите, не бяха злобни и завистливи, а окуражаваха младите.

През 1985 г. завърших Висш литературен курс в Москва и продължих да пиша. А през 90-те години ме споходи най-голямата изненада в живота ми: в пощенската ми кутия имаше писмо от Йосиф Бродски - предговор към новата ми книга.

Това беше сензация в цяла Русия, всички вестници в Москва препечатаха писмото. И тогава разбрах, че трябва „да вържа крака си за масата” и да пиша.

С.К: Мнозина се питат защо живееш и твориш в Томск, а не в Москва…

М. А: Когато ми задават този въпрос - защо не живея в столицата - изпадам в лека истерия. Томск е прекрасен град, хората са едни от най-добрите в Русия. Мнозина идват тук за почивните дни. А Москва - какво Москва? Град като град.

С.К: С вашия град е свързана с една любопитна история - за създаването на песента „Трамвай петьорка”. Би ли я споделил, Михаил Василиевич?

М. А: История е следната: вечерта на записа на песента, Игор Матвиенко ми се обади и каза: „Михаил, Черемошник е до Томск, а Черьомушки съществува на практика във всеки руски град. Можете ли да трансформирате „Черемошник” в „Черьомушки”? И още нещо, Михаил - в Томск само един трамвай ли има? Не ми пасва „трамвай единичка”.

Изглежда, когато съм писал стихотворението, е трябвало да предвидя развитието на града! Бях доста разстроен от цялата работа, но Игор ми отпусна един ден да помисля.

Накрая с общи усилия сменихме номера на пет. Не бях много съгласен, но Матвиенко тихомълком промени текста и записаха песента. Само ми изпрати куплета на телефонния секретар и след това се „покри”, потъна в земята. Добре се получи.

Та така се случиха нещата. И още по любопитното е, че когато песента стана хит на „Любэ”, местните власти махнаха номер едно от трамвая и му сложиха номер пет.

Горе-долу така стана и с песента „Утрините тук са тихи” за едноименния филм.

Игор Матвиенко поръчал на сътрудниците си: „Не забравяйте да помолите Андреев да напише песен за кратко време, до вечерта, когато започва редактирането на филма. При това без да ми задава тема, т.е. имах огромно поле за дейност…

Познавах добре вече Матвиенко, имах някакви мисли, емоции и написах стиховете бързо. Изпратих ги на Игор, той веднага създаде музиката и до вечерта песента беше записана и монтирана във филма:

„А утрините тук са тихи, тихи,

като ябълковите дървета, пълни със сок.

И Слънцето, като в крачетата на земната пчела…”

С.К: Лесно ли се пишат песни, Миша?

М. А: Можете да напишете всичко за себе си любезно и надеждно, някои неща са близки, някои неща ги знаете „на ухо” - чути и доловени, а някои неща са добре известни…

Когато отбелязвам писането на песни, всъщност това е най-честата ми творческа посока. Издавам много книги, печатат ги в Москва и ги продават в цяла Русия.

Присъствам на големи представяния в престижни книжарници като „Библио глобус”, „Млада гвардия”, „Москва”. Във връзка с моята дейност ми се налага да чета много и най-разнообразна литература.

Моите книги като правило са стихове, размисли за творчеството на различни поети, за поезията като цяло, а също и размисли на колеги по перо за моето творчество. Това, с което изключително много се гордея са думите на Й. Бродски, написани от него към моята книга „По майчина линия”: „Неговите стихове привличат със своята ъгловатост,  втренченост и бдителен поглед към света. Притежаването на такива качества прави присъствието на този поет в литературата реално.”

Отзивът на Йосиф Бродски беше изненада не само за мен, но беше и сензация за цяла Русия. Всички вестници в Москва препечатаха това писмо.

Преди ми беше неловко и дори срамно да се наричам поет-песенник, тъй като аз пишех и продължавам да пиша сериозни стихове, дълбока поезия. Впоследствие разбрах, че аудиторията на поезията намалява, а чрез песните аз продължавам да говоря с хората.

Дали са песни или друга поезия, но всичките ми стихове идват отгоре. Трупат се в мен и просто един ден излизат и тръгват по свой път.

С.К: Михаил Василиевич, имаш много добри отношения с много изпълнители. Ти си приятел и с Николай Расторгуев. Четох, че в Сибир сте ходили на лов и той хванал щука с резачка!

М. А: О, да! След банята трябваше да плуваме в леденото езеро. И Коля казва: „Нека с резачка изрежа дупката, където ще се гмуркаме.” Развъртя се с резачката, направи дупка, а от нея взе, че изскочи една голяма щука. Пльосна се на леда и там си и остана. Коля изряза втора дупка и оттам изскочи щука. Ето така хвана две големи парчета. Подсмива се и казва: „Сибиряци, а не знаете, че сега е модерно да ловите риба с резачка?”

С.К: Поетът се храни със стихове. А вярно ли е, че за думите на една песен си получил милион рубли?

М. А: Разбира се. Преминал съм през всичко. Това е известна песен, но не мога да разгласявам търговска тайна.

С. К: Работиш с много известни артисти: София Ротару, Дима Билан, Стас Михайлов, „Златното колело”, „Корни”, „Фабрика”, „Любэ”…, но ти имаш и повече от 10 поетични сборника. Кое за теб е първичното - стиховете или текстовете за песни?

М. А: Основно пиша стихове. Но когато трябва някаква „загрявка” или на някого е нужно нещо - тогава може и песенен текст.

С. К: Твои песни звучаха на концерта в зала „Крокус”. И аз си помислих: „Може би той седи в залата и слуша?”

М. А: Не. Докато ситуацията с вируса е сложна, се старая никъде да не ходя.

С. К: Добре е, че до пандемията ти направи прекрасен концерт в Кремъл.

М. А: За мен това беше огромно събитие. До мен седеше Матвиенко, който учудено казваше: „Виж ти, виж ти - поетът събра пълна зала с народ”.

С. К: Какви са бъдещите ти планове. Може би мюзикъл, може би някоя поема?

М. А: Аз основно съм по стиховете. Скоро трябва да пусна нова книжка. Ако се натрупат много стихове и не ги пуснеш на воля, те се „давят”, „плачат”. Те трябва да бъдат в книги, да ги четат хората.

С. К: Знам, че си почетен гражданин на Томска област. В градчето Кисловка има улица на твое име. Това е прекрасно, при това при жив поет…

М. А: Да, има. Но това е неловко, по-добре да не разказвам за това.

С. К: Така твоите земляци те оценяват.

М. А: Постоянно пътувам из областта, срещам се с хората в библиотеките. Много начинаещи поети ми показват стиховете си, искат мнение, съвет.

С. К: Как пишеш - с главата или сърцето? Всъщност, откъде се вземат сиховете?

М. А: Само от сърцето. Без вдъхновение нищо не се получава.

С. К: А ако ти поръчат? Ето, звъни ти Матвиенко и иска.

М. А: Когато той звъни, вдъхновението само се включва. Ходиш насам-натам, правиш чернови, надбягваш се с времето, изцеждаш всичко от себе си. Така се зареждаш. Нататък е по-просто.

С. К: Всеки автор има някаква история, как някое стихотворение като че ли му го е прошепнал някой отгоре. Както „Мили мои старци” на Симон Осиашвили и Саруханов. А при теб?

М. А: При мен всички стихове идват отгоре. И композиторите за няколко секунди пишат музиката си. Ако там трябва някаква рима, ти дори не мислиш. В съзнанието си за този миг два пъти ще обиколиш около земята. Ето така идва, само.

С. К: Ти казваш за себе си, че си „човек влюбчив”. Че още в училище си се влюбвал в учителките си. При това си с жена си от много време…

М. А: Късно се ожених. Исках слава, да издавам книги, само с това се и занимавах. А влюбчивостта е нормално явление за поета.

С. К: Какво съветваш младите поети, които ти носят стихове?

М. А: Руският език е толкова могъщ! Пътувам с кола с Игор Матвиенко и той казва: „Михаил, виж колко красиво звучи второто „н” в думата „дървен” („деревянный”), колко е благозвучно.” Когато човек разбира това… че трябва да има емоционална точност, тогава звукът трябва да звучи.

Понякога се задълбочаваш, за да доловиш тръпката на строфата. Защото търсиш неочакваното звучене на този набор от думи. Има смисъл, има емоция, има я и тази гъвкавост на строфата. На това бих искал да се научат младите поети.

С. К: А у нас сега, когато няма никаква цензура, често изкривяват този руски език. Ефирът е задръстен и замърсен и нашите деца слушат и гледат всичко това. Какво може да се направи, за да няма толкова боклук?

М. А: Нищо не може да се направи. Главното е възпитанието, но то започва още в кухнята. Ако учителката по математика не може да научи ученика на доброта, то тогава бабата трябва да го притисне и да му каже: „Ето ти палачинки със заквасена сметана”.

И никакви „Тик-Ток”-и няма да развалят личността, ако има баба. Японската пословица казва: „Ако нямаш баба, купи си”. Нашите майки са изтощени от работа.

Плюс хубавите книги. В младенческа възраст Пушкин и Толстой трудно се разбират. Може да се четат Ахматова, Цветаева, Пастернак, Рубцов, Тряпкин, Астафиев. Много, много са тези, които могат да се четат и да се учи от тях.

Ние обичаме Родината - мястото, „където костурът кълве по-добре”. Обичаме тази пчела, която „ни придружава през целия път до в къщи”. Обичаме „тревата, която стои на пръсти, за да види слънцето преди всеки друг”. С това живеем, с това ще живеем.

Това възпитаваме в нашите деца и внуци - любов към Родината. Защото думите „патриотизъм” и „любов към Родината” са различни понятия. Любовта към Родината е високо понятие, тя е в нас, винаги сме я имали и ще я имаме.