Сид Чаплин

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Скачащото момче” (1946)

Между стръките на ниска каручка стоеше уелско пони, кожата на което лъщеше с невиждана красота. Не можах да устоя на изкушението: пъхнах пръсти в гривата, прегърнах врата му и потупах меките му копринени гърди. Хареса му, сприятелихме се и аз погледнах зъбите му. На петнадесет години, а все още е съвсем юнак. Очите са ясни, чисти, сивата козина хвърля здрав блясък.

- Умен шмекер, а? - чух нечий глас и се обърнах: гледаше ни нисък, добре сложен момък. По начина, по който разроши бретона му, а той в отговор се мушна под мишницата му, си личеше, че се обожават един друг.

- Красавец - казах аз. - Къде си го намерил?

- На Зубаст - отвърна той и сърцето ми започна да бие лудо. - Заедно сме от десет години. Като затвориха мината, аз го купих. След онзи знаменит пожар.

- Еха! - казах аз. - Работих там до самия край. Онзи ден бях в шахтата.

- Световен пожар беше! - ухили се той, после скочи в каруцата, оправи юздите и ми кимна, - Бъди здрав, приятелю! - и замина.

Гледах след тях, докато се виждаха, след което продължих по пътя си, развълнуван от спомени.

Това пони много приличаше на Сивчо. Истински двойник. В онова старо време тъкмо бях започнал работа в мината и Сивчо работеше с мен, а такива са ти по-мили от брат. Тъгувах за него, а и аз му липсвах. Разбира се, това не дойде веднага, но много скоро знаехме един за друг, както се казва, всичките си тайни. Беше палав като дяволче, прашен като пясъците на Арабия и малко по-голям от къртичина, но между приятели това са дреболии. Гърмящата стара клетка слиза на дълбочина от петстотин метра, скоростта спира сърцето, после излизаш в подземния двор на мината и с другите извозвачи отивате в конюшните. Пътят се вие, конюшнята е издълбана в скалата, конете дърпат муцуните си от боксовете, на вратите има белези с прякорите. Имаше общо осемдесет понита, големи и малки, във всички цветове, за каквито се сетиш. Конярят е описал всички с подробности. „Този е от Къмбърланд, а онзи е дартмурски; този в ъгъла е шотландски. Наричаме го Трохата, той можеше да се плъзне във всяка пукнатина, във всеки забой. Виждате ли онзи, рошавия? Той е от бащиния си край, истински уелсец. А този е тих, хубавец! - от Изумрудения остров (Ирландия). Тпру, ирландска муцуна!”

Това означаваше, че красавецът го е ухапал - от пакост, разбира се.

Влюбих се в тези понита от пръв поглед. Бях във възторг от тях - дорести и с миши цвят, черни и сиви, червени и шарени или сиви като Сивчо. Харесвах копринените им гърбове, умните им и не винаги приятелски очи, нямах търпение да видя моя подопечен. Конярят ме заведе до далечния край и там се намираше той - сив, напудрен с въглищен прах. „Твой е - каза конярят. - По-добър земляк от Уелс тук няма да намериш. Послушен като агне, ако и с него е с добро.” Той ми показа как се впряга. През цялото това време се гледахме с интерес, аз и Сивчо, той явно се чудеше какво се каня.

Никога няма да разбера какво е струвало на коняря да не се разсмее, но той със сигурност знаеше, че дори послушният Сивчо не е против да ти извърти някой номер. Внимателно поведох Сивчо по пътеката и завих в страничен коридор. Той послушно ме последва, подрънквайки с хамута си. Все още се учудвах, че конярят, скърцайки с кожената си престилка, сякаш се застраховаше, изоставайки крачка-две, но тогава реших, че просто се притеснява за любимеца си. Навлязохме в пътя за теглене. Този минна галерия се простираше почти на една миля от шахтата до брокуелския забой; там са вкарвани партиди празни вагонетки, там са били товарени и връщани в шахтата с въжена тяга. По същество това беше подземна железопътна линия, светлината на моята лампа едва изтръгваше от тъмнината релсовия път. През същия канал отработеният въздух, дишан от хора и понита на километри разстояние, се издигаше нагоре, навън и за Сивчо беше достатъчно да го вдиша веднъж, за да си спомни веднага за работата. Именно в този тесен проход той започна да танцува, да се измъква от една страна на друга като полудял. „Стъпвай по-бързо, новобранец!”, засмя се конярят. Нямаше какво друго да направя, иначе понито просто щеше да ме размаже в стената. „Дръжте го, дръжте го!” - помолих аз, а конярят се ухили и пъхна ръце във вентилацията над главата си. „Сивчо! - извика той. - Бонбонче!” И той веднага престана с глупостите си и раздувайки ноздри, се протегна към него. Мирът беше купен за карамелче. В работа се включиха зъбите. В живота си никога не съм виждал да се унищожават с такава наслада сладкиши, изглеждаше, че зъбите му са специално пригодени да смачкат бонбона до последното зрънце. След като се справи с това, Сивчо спокойно очакваше командата. Конярят тайно пъхна още един карамел в джоба ми. „Длъжник си ми - каза.  - По-късно той ще поиска още.”

Второто бонбонче стана крайъгълен камък - сприятелихме се здраво. Въпреки че, разбира се, между нас имаше търкания. Понякога Сивчо беше в настроение да се шегува и ме принуждаваше да търся пръчка, но обикновено парченце захар го вразумяваше. Въобще той работеше съвестно. Но не това беше главното. Ние се разбирахме един друг. Това конче не само разбираше всичко, което казвах, но дори четеше мислите ми. Знаеше кога ми е тежко и не ми е до разговори. Той дори не се замисляше: просто чувстваше всичко. Освен това бедите ни бяха общи. Когато той тъгуваше за родния си Брекон, аз преживявах заедно с него. Същото беше и когато майка ми почина. Три дни не знаеха с какво да ме утешат. След това отидох на работа и утехата дойде сама. Моето пони даде всичко за мен без остатък и се оказа, че това е, от което имам нужда.

Имаше случай, когато той ми спаси живота. Бях предупреждаван и преди. Има го навсякъде в мината. Сядате да си починете или да похапнете и изведнъж, сякаш нещо ви е бутнало, се местите на друго място, където е по-удобно, и тогава покривът се срутва върху вас. Баща ми веднъж каза: „Сякаш тя те примамва: ела тук, тук е опасно.”

Както беше и с мен. Вярно, когато промених мястото си, Сивчо ме последва, бутна ме с муцуната си по рамото и избяга на двадесетина метра напред, встрани от шахтата. На слабата светлина на лампата можех да различа само очите му, искрящи със зелени светлини от тъмнината. Ето това беше странното. Ако оставите коня сам в мината, той определено ще се обърне с муцуната си навън, към изхода. Това е разбираемо: оттам вентилацията носи поток от чист, свеж въздух. Там е рудничният двор, конюшнята, сеното и почивката. „Там” за тях (както и за нас) е свободата. А Сивчо погледна навътре - към мен, в посока на забоя.

„Ти какво?” - извиках аз. В отговор той разтърси гърба си и дрънкайки със сбруята си, отстъпи крачка-две назад. Той все още стоеше с лице към мен. Чувал съм как понитата могат да предупреждават за опасност, но когато осветих с лампата наоколо, всичко изглеждаше като че ли наред. Стълбовете от двете страни на платното не се бяха наклонили, опората беше цяла, добра, покривът от пясъчник - без нито една пукнатина. Мишка прошумоля във вестника, в който беше увита закуската ми. От напречната греда като намазано с мляко и наплескано с кал козе виме, висеше плесен. Под свода кънтеше като в камбана. „Спри да се глезиш, Сивчо, ела тук” - казах аз и направих няколко крачки към него. В същата минута половин тон покрив покри мястото, където бях седял.

Всичко това, разбира се, са изключителни случаи, по-важното е, че след няколкостотин тежки работни смени, пълзейки в наклонените пластове, ние наистина се привързахме един към друг. Натоварената вагонетка тежеше под шестстотин килограма. На празните участъци тя се търкаляше лесно. Но когато я натоварят, тогава се показваха несмазаните лагери и разместените от претоварване оси: колелата не се въртяха. А платното там беше неравно, изровено, релсите се люлееха както си искат и вагонетките падаха от тях. От онези дни целият ми гръб е в белези. Случвало  се е да се изцедя до последна капка, затова пък за мен се носеха легенди. „Най-пъргавият прикачник в света” - такава беше моята репутация и аз я дължах само на Сивчо.

Че това е така се потвърди от случая, когато Сивчо накуцваше и аз се мъчих цяла седмица с неговия заместник. Удивително е колко различни могат да бъдат близки съседи в конюшнята. Този се казваше Художник, неговото място беше следващото след Сивчо. „Добре се разбрахте с този, сега обърни този” - нареждаше моят приятел конярят. Той, общо взето, нищо, само е малко нервен.” Конярят говореше дълго, хвалейки го с все сила. През следващите ден-два тези похвали ми излязоха особено скъпи. С две думи: не беше кон, а истинска свиня. С хамута се мотаех два пъти по-дълго от обикновено, но когато най-после излезе в коридора, веднага наведе унило глава, като бит или обиден от нещо. Опърничав и упорит, той беше безполезен работник, винаги се стремеше да ухапе и най-важното - никога не вдигаше глава. През цялото време, докато бяхме заедно, той никога не ме погледна, дори когато вземаше захарта. Обръщайки се някъде отдолу - не дай си Боже, да не дръпнеш ръката си навреме. Впрочем, аз не го глезех много.

Колко се радвах, когато Сивчо се върна! И той също се радваше! Казват: ръка и ръкавица - това е за нас, макар че това не казва всичко. Намирах точните думи: ние се допълвахме, само че той получи по-малко от този съюз, отколкото даваше на мен. Ето основния морал, който извадих. И никак не е беше лесно, че другите паразитираха върху мен. Искам да кажа това: Сивчо беше мой приятел и аз го използвах. Не можах иначе. Нашата мина неслучайно се наричаше Зъбатата. Теб те гонят - и ти гониш някого. Мисля, че Сивчо разбираше това. Той разбираше, например, и такова нещо като вярност. Така е устроено, че понякога се налага да използвате другия. Затова едно нещо е в нашата власт: приятелството. В минути на опасност ние забравяме и това.

Работихме заедно шест месеца, след което ни разделиха. По работа понякога минавах покрай конюшните и не пропусках възможността да се отбия при него - да му кажа няколко думи и да си разделим ябълка.

Когато го видях за последен път, той сякаш почувства това - хвана ме със зъби за якето, не ме пускаше. А може би просто съм се наслушал на много басни за това как се чувстват всички те. „Вие сте като влюбена двойка” - каза конярят Джак. - Ела да ти покажа нещо, Крис.” На входа на конюшнята откъм двора на мината той вдигна лампата над главата си. „Какво ще кажеш за това?” - попита той, отърсвайки праха със свободната си ръка. На покрива имаше вкаменелост, идеално запазено насекомо. „Да, това е бръмбар” - казах. „Разбира се, бръмбар” - отговори Джак. - Интересното е, че той беше като вцепенен и е бил тук през цялото време и никой не знае за него. Освен теб и мен.”

Тръгнах си, мислейки си за вкаменения лъскаво-черен бръмбар. Скоро трябва да ставаме. Седнах в двора на мината и зачаках моята смяна. И изведнъж изпука един, два пъти, сякаш пред носа ти се раздра голямо парче гума, някъде изтрещя и някой извика: „Гори, курво!” Излетях без командата “старт”. Не отстъпвах на фаворит в състезанието на Дерби, но бях задминат от човек, куц от работа с повече стотина метра от мястото, където седях. Хората, голи до кръста, бягаха от всички галерии, оставяйки в участъците якета, инструменти и всякаква друга екипировка. Отдалеч пукаше, трещеше, носеше се дим. В суматохата пред клетките видях коняря Джак. „За бога, Джак, какво става там?” - попитах аз.

- Имаше пожар точно зад конюшнята - каза той. - Слава богу, всички се измъкнаха.

- Ами понитата?

Той извъртя очи към мен.

- Какви понита? Кой го е грижи за понитата! Самият аз едва избягах.

Изглеждаше като луд човек.

Така не узнахме нищо. Смяната, която се спусна след два-три дни, не премина през огнената стена. Проходът и конюшните зазидаха с тухлена преграда. Месеци не намирах покой. Продължавах да мисли за понито, за Сивчо. Как са изгорели живи в забоите. Може би, полудели от жегата и силния огън, са се измъкнали? Може би са се задушили, преди огънят да се добере до тях? Как беше умрял Сивчо? Какво си е мислил? Беше мой приятел, не забравяйте. И го захвърлих. Само мъртвото око на вкаменен бръмбар знае как е било всичко там. Колко време мина, а аз все мисля, мисля.

Събитията от този ден се въртят като колело и всичко започва и свършва с една мисъл: че дори не съм си и помислял да се върна при Сивчо, докато не стана твърде късно. Едва ли тогава е бил изоставен за първи път в живота си. Кой знае, може би миньорското пони свиква с предателството. Но какво си е помислил за мен, когато избягах с пълна скорост, оставяйки го на произвола на съдбата? А точно това направих, въпреки че той ми беше безкористно предан. Така че какво си е помислил той за мен? Не искам да се терзая повече, но може би е успял да научи нещо от Художника, най-близкия му съсед в конюшнята? Нали се сещате - този опърничавия и упорития. Никога не съм виждал по-лош кон през целия си живот. Мрачен и винаги с наведена глава. Така го наричахме: унилият художник. Как ни мразеше той! Затова мисля, че той не умря с чувството, че е предаден.