БУРЯ
превод: Надя Попова
БУРЯ
Не са се излели все още дъждовните капки,
но горският ужас наднича от храстите риж,
притихват поляни кошутени, змии и чапли,
опасно е вече под бора да се подслониш.
А как ли е там, край морето? Дали се привежда
бамбукът, чимширът дали е наперен сега,
припява ли ручеят, бърчат ли хълмите вежди
и камъкът здраво ли вкопчил е сянка в брега?
А как е в полето? Конете ми в тежкото време
размятат ли гриви, пръхтят ли, препускат ли в кръг?
Какви ли инстинкти пришпорват им звънкото стреме,
додето поляга синчеца до житния стрък?
А как ли в града е? Къде си - настигнат и разпнат,
или пък резето залостваш, а вън във захлас
ветрища издуват прането във двора, и храстът
се брани отчаян… Кажи - не преследват ли нас?
Разбира се, нас! Вече идват, съвсем са наблизко -
на крачка; преди да отроним и дума, и звук,
разтърсено от гръмотевица, трясък и писък -
пространството зейна, потръпнаха бивол и бук.
Тогава пороят изля се и прашните камъни
пробуди от дрямка; излезлият вятър свиреп
изви над морето, вълните заплакаха, с вайкане
в тъма непрегледна се втурна гората след теб.
Размеси се всичко - представите, клоните, лодките,
дървесното с огъня, камъка - с воден фонтан,
и в залива сякаш огромно чукало ни бъхташе,
за бъдното стръвно ни стриваше в адски хаван.
Поли от балкона летяха - измокрени птици,
прибоят изръфа лагуната с яростна паст
и между света и душата чертите размиха се…
О, бури, до време стаени и в нас, и край нас!
ОТ СЕБЕ СИ
От себе си се уморяваш
като от братоубийствена вражда
или отложена смъртна казън.
Изпитваш съмнения в честността на своя живот,
в ценността на своята чест,
в добрината без корист,
в любовта без остатък…
Може да се изброява безкрай и нататък.
Идва време за самоизяждане и самобоязън.
От себе си се уморяваш като от хронична болест
или ревниво приятелство,
като от досадник, подхванал за живота си
жална песен.
От отговорите: „Зле съм”,
от вратите, затворени с трясък.
От себе си се уморяваш като от жилав
засмукващ пясък
и смях неуместен.
Уморява те да се учудваш,
и с дъх накъсан
уморява те да страдаш и да се радваш лудо,
да се вземаш насериозно,
да вярваш в твърдостта на духа си,
от самата себе си да очакваш чудо…
От себе си да бягаш като от одумка, интрига, злина,
като от трус, от потоп, от нашествие чуждо,
от дявола!
И тогава изведнъж става тихо,
и разбираш, че нищо освен светлина,
освен светлина и радост - в света поднебесен нямало!
***
Може би зад гърба ти, в трънаците
няма жива душа? Та нали
да нарочиш за грешник там някой си
е удобно - той в мен се всели!
Той ми пречеше, той ме объркваше,
той ме плашеше, кроткия дух
милосърден той в мен потъпкваше
и ме гледаше с поглед кух.
Студ и мраз е, не свети никъде,
всеки глас като чужд звучи,
гледат ближните ми с гримирани
аркансилено-черни очи.
Той е! - викам им аз, - как допуснахте? -
душегубец, крадец, дивак!
… Само облаче пара край устните,
празна улица, смръзнал сняг.
МЕЖДУ СЪНЯ И БУДУВАНЕТО
На какво приличам? На бездомна котка или птица.
А каквото да си спомня - е забрава.
С непреглътнат залък или пък с трошица
недоизживяно - можеше ли да не се задавя?!
Пътник да не подслоня! В мъжа окъсан
да не разпозная Неговия поглед, устни!
Да не различа гласа Му, нито пръстите,
хляб разчупващи - защо допуснах?…
Все едно въртя, повтарям: „да се сбъдна”:
с битие обраствам, нощем спя, а денем чезна…
Че между будуването и съня, където тънка
границата е - несбъднатото се превръща в бездна!
… Но не може вече да се въплъти.
нито да умре и да изчезне.
