Милян Деспотович

(Елка Няголова, „Петнадесети етаж на душата”)

Поезията е небето и земята на човешката душа. Тя е ярката зора на всички затъмнения и голяма протегната ръка, за да скочи върху камъка на щастливия път. Поезията е надежден събеседник в неблагонадеждни времена. И всичко в нея е на мястото си, с изключение на човека, който е четен отдавна, поезията се чете вечно като изтощение на човешката душа. Няма граници за нейните топли думи, далечината на небето или дълбочината на земята. Тя е всебитието на езика и душата, тя е всесветът в света на измислицата и предателството. Да живее светът на поезията!

Вярвайки в поезията, днешните поети укрепват силата на оцеляването, оттук и нашата нужда да четем и препрочитаме сложни изрази за общата концепция за живота. Така за четивността на писмото си получих избраните стихове на Елка Няголова (1) в книгата „Петнадесетият етаж на душата” (2), вярвайки, че се разбираме добре във всичко, което е и ще бъде създадено поетично. Хлебността на нейните стихове („Хляб” - Ристо Василевски) ухае на ръцете на дете, „което мечтае”. За тази мечта си струва да дадете цялото изкуство на словото, което е приложимо в живота и което иска да изчака момента, когато „Светото семейство слезе” заедно.

Поезията на Елка Няголова разглежда лични, семейни и интимни теми, но и митични, исторически, онтологични, социални и политически мотивации и преживявания. Тя свидетелства за екзистенциалната несигурност на времето, в което живеем и което заплашва оцеляването на човека като индивид.(…) Нейната поезия е преди всичко рефлективна, резултат от мислене и търсене на отговори на въпросите, поставени от нейното вътрешно битие, но в същото време тя пее за любовта, семейството, родината, поета.” (3)

За Няголова това е дълбоко когнитивно (познавателно) пеене, което при нас, от различните езици, се случва лице в лице, още във времето, когато сме се разбирали като земляци, докато не сме „свлекли старите си одежди” - като ненужни. Тя, поетесата, напротив, посочва една нова трайност и дълговечност на духовността, осъзнавайки, че поезията има за задача непрестанно да одухотворява и да отглежда надежда и вяра в това, което чувстваме като обновление. И то, чрез необходимото мисловно предизвикателство, пред пианото на друга нова сила.

Затова Няголова умее като пчела да опрашва поетичните си думи, но не може да „стои на повърхността и да се наслаждава на цветния прашец (…), а следвайки творческите си пориви, тя достига неподозирани висини и дълбини, преминава много изпитания и капани на езика” (4). Тя ги владее лексикално добре и поднася посланията си тук - дори от „петнадесетия етаж на душата”. Сега възниква въпросът: Колко етажа от души има и на кой от тях чака поетесата гатанката за „небесната буква”, която е изявената форма на нейното пеене?

За да достигне тази поетична висота, Елка вади от „тайния дневник” своя „душевен фенер, по-силен от целия мрак наоколо”, от който се разпръсква най-благородната светлина на нейното слово, откъдето тръгва прочутата небесна стълба на Васко Попе (5).

Възвишеният изказ в песните на Елка Няголова показва Божието присъствие от стъпалото до камъка, чиято сила осигурява единство на всички разпръснати души на Исус, забравили „дори обратния път - да се върнат у дома”. Това невъзможно завръщане днес е неизбежно. Това е особеното предизвикателство на тази поезия. И всички същества се стремят към светлината, към нея търсят изход и от лабиринта: „Тежки мравки с по-тежки мисли / налучкват пътя към Слънцето…”

Въпросът ми е: И те ли търсят нов етаж на земята, където злият крак няма да стъпва върху невинните им тела? Отговора намерих в стихотворението на Елка „Пощенска кутия”, където тя казва:

Под най-белия камък
оставям писмото за мравките -
нека четат, когато сберат се.
Имам много въпроси към тях,
имам много тревожни въпроси:
- Как винаги знаят посоката вярна?
- И как преди дъжд огласят тревога,
и бързо, и плътно затварят
държавата на мравуняка?
- Воюват ли с други мравуняци?
- И как разпределят трохите
в свойта държава, та гладни да няма? (6)

Знаейки, че мравките нямат време за „кореспонденция”, защото отговорът на всички въпроси би бил: „Само работа и любов”, Елка се чуди дали „сляпото човечество” може да „придобие поне малко от тяхната мъдрост”, или все още остава извън нея, защото „е изчерпало интелектуалната и дори всяка друга жизненост” (Иван Негришорац).

Разбираема е тревогата на тази поетеса, която изповядва в стихотворение, посветено на Ранко Рисоевич: „В печалното ни време не виреят /поетите с душите си раними… /Векът изтръпва - непосилно бреме /са всичките ни стихове и рими…”

Но трябва да бъдем чути поне чрез поезията, когато няма друг по-сериозен глас. А поезията, както отбелязва Елка, е полезно пътуване колкото в миналото, толкова и в бъдещето. Това, което не трябва да губим по пътя, е Душата - като нашето най-значимо Аз. В същото време тя наблюдава упадъка на цивилизацията през стиховете на стихотворението „Снегове”, посветено на българския писател Николай Петев: „Триста гарвана, скупчени гъсто, /ровят в преспите, трескаво гълтат / от душата ми хапки корави…”

Това не е приклекналият гарван в хайкуто на Мацуо Башо, нито гарванът на Едгар Алън По, от чиято сянка „душата няма да се спаси”, нито гарванът на академик Тодор Стеванович, който е „черното слънце на вселената”. Това е гарванът, по-добре да кажем - гарваните на човешката нищожност, пред които като съпротива може да устои само мъдростта на поезията.

Нищо друго!
От началото до края книгата „Петнадесетият етаж на душата” е пропита с любов, като че ли тя е почти основният мотив на книгата, защото пулсира толкова интензивно и се обновява от стихотворение в стихотворение, превръщайки се в основна движеща енергия - така, както самата поетеса е влюбена в Божествената любов…

Тя е надарена с надежда, разширява я и я дарява на другите, прославяйки приятелството, уважението, вярата и всепроникващата надежда и любов. Дали чрез поетичната или житейската чувствителност - това дори няма значение, защото тя със сигурност си проправя път през центъра на сътворената лирика в нейната най-красива взаимност: „Ще открием ъгълче на скрито / и с Любов - пак тъй ще се накажем.” („Звездна песен”). Любов, която винаги ще оживее като необходимост и противосила на непостоянството.

И наистина се оказва вярно, когато става дума за Няголова, че „да обичаш, означава да желаеш на ближния всичко, което смяташ за добро, и то от любов към него, а не от себелюбие” (Аристотел). ). Въпреки това, в стихотворенията донякъде се усеща дозата на поетовата тревожност и страдание, дори душевен смут, именно поради самосъзнанието за опасностите, които са дълбоко вкоренени в житейските пътища и вглъбявания в собствената вътрешна дълбочина.” (7)

Поезията на Елка Няголова е движение към нова духовност. Тя осмисля и толерантността, равна на небесен възторг, чрез който най-после ще се отвори „звездната порта на любовта”, където тъгата и радостта са разделени на равни части. Справедливо. Светло и свободно. Вкоренеността на съществуването ни не е вечна, но като се замислим, както казва Няголова, човек има само два етапа от живота: „Любовта и Онова, след нея.” Дали не стигнахме до „след” твърде рано?

Човечеството трябва да разбере и види собствения си грешен път, по който личи великата вавилонска поквара. Затова Елка Няголова до новия и по-щастлив век кани читателите и „читателите” на онзи висок етаж в душата си, за да ги облагородява с артистично и дълбоко запечатаните в съзнанието си мисли и изрази.

Тази книга е добила особена жизненост от мислите - философски и афористични, които са послужили при редактирането на книгата като мото на отделните цикли. Взети са от ръкописа на „Тайния дневник” на Елка. Когато погледнем цялостната й поетика, този дневник би могъл значително да се допълни с мисловни отрязъци, които могат да бъдат откроени.

Всичко това отвежда Елка Няголова в кръга на създателите на най-високопоставената езикова група. От нейните песни винаги можете да „откъснете” скъпоценно парче, което дълго да носите на устните си, да произнасяте, да повтаряте и цитирате устно или писмено. Именно тази възвишена духовна сила обединява хората, дори когато, както Иво Андрич казва: „всичко умствено и духовно в нашия живот е безсилно”.

Душата на поета не всичко харесва, нито във всичко й е уютно, както казва Елка Няголова, т.е.
Поетът
излиза понякога
от своите стихове.
Но наранен.
Тези рани са „бинтовани” пак със стихове - изговорени или умишлено премълчавани, но читателят усеща и техните трепети.
Текстовете за тази книга са преведени от български език от акад. Ристо Василевски, Вера Хорват и Велимир Костов. Всички те поетично са навлезли дълбоко в душата на Елкината поезия и са я пренесли в сръбския език. Вярвам и в добрия прием на тези песни в нашата литература.

3 декември 2023
____________________

1. Елка Няголова (Добрич - Варна, България, 1952), поет, преводач, белетрист и антологист, международен културен дипломат; публикувала е над 30 книги в Родината си и зад граница. Председател на Славянска литературна и артистична академия, с адрес: Варна (България).
2. Елка Няголова: „Петнаести спрат душе” („Петнадесети етаж на душата”) Изд. Дружество на писателите, Република Сръбска, Баня Лука, 2022.
3. Желка Аврич: „Унутрашњи хоризонти” („Вътрешни хоризонти”, сп. „Свитак”, бр. 109, есен-зима 2023, стр. 42.
4. Ристо Василевски: „Сонде значајног песништва” („Сондата на значимата поезия”), из Послеслова на книгата „Петнаести спрат душе,”, стр. 117.
5. „Поезията е остров. (…) И само оня който има душа, подпечатана в небесната канцелария, може да доплува до него”, записала е Елка Няголова.
6. В бележката под линия на това стихотворение Елка Няголова е написала: „Оставям писмото за мравките под най-белия камък в далечния парк на Белград, залят от бежанци… 27. август 2015.” И наистина това „сляпо човечество, с диво притеснение за планетата, преследва човешките мравки” .
7. Йованка Стойчинович Николич: „Вишеспратница унутрашњих потреба душе” („Високата сграда на вътрешните потребности на душата”), сп. Нова стварност, бр. 8, 9, Баня Лука, септември-декември 2022, стр. 99.