Петър Петков

Беше ми учител в гимназията по латински език. Когато влезе за пръв път в класа ни, направи ни впечатление не само с младенческия си вид и буйната рошава коса, но и с извънредно голямата си подвижност. Не се задържаше нито за минута на едно място.

А това беше новост за нас, защото дотогава бяхме виждали на катедрата само възрастни хора, улегнали, със строги лица, твърде мълчаливи, придържащи се строго в рамките на предмета и седнали при катедрата или застанали на едно място пред първите чинове. А Балабанов непрекъснато се качваше при катедрата, слизаше оттам, пишеше по дъската, ходеше между чиновете, и през всичкото време обясняваше.

Богатата му научна култура и подготвеност пролича още веднага. Още от първите дни разбрахме, че това е учен човек, който е определен за по-друга работа и че учителството му, особено по латински език, не е прякото му поприще, а е нещо временно. От първите уроци още, времето прекарано в час при него, стана и интересно, и ценно.

Защото при всеки най-малък повод за изясняването на смисъла на някое изречение или граматична форма, той ни цитираше в оригинал цели пасажи от непознатите ни стари автори или пък, ако изречението налагаше по-голямо пояснение, часът се превръщаше на истинска лекция върху древното творчество.

Най-напред ние използвахме запитванията си за неблагородната цел да мине часът без изпитване и без нов урок, но скоро след това, като разбрахме човека и цената на това, което научавахме от него при тези негови увличания, жадувахме вече за минутите, които ще отдели, за да ни даде ценностите на старата литература и наука, или пък да ни открие средството или произхода на разните думи в старите и нови езици.

И всичко това го правеше с такава разпаленост и чистосърдечие, че ни остави дълбоки спомени и ни накара да се увлечеме до там, че когато стана професор и ние свършихме гимназията, почнахме да посещаваме лекциите му, макар и да следвахме по други дисциплини.

А за грешките ни съдеше не като строг учител, а бащински или братски, с една затрогваща задушевност и истинско желание да ни въздейства наистина да се поправим. Тонът, с който говореше в такива случаи и горчивината и загрижеността, които се изписваха на лицето му заради нашите прегрешения към него, ни караха да избягваме да го дразним.

Такъв беше Балабанов като учител, такъв ми се струва, че си е останал и досега.

————————

в. „Литературен глас”, г. 6, 21.01.1934 г.