Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Вчера той стана на осем години, празнувахме страхотно рождения му ден, а Боби се зарадва на виещото се влакче, футболната топка и тортата със свещички. Сестра ми се страхуваше, че може да има лоши оценки в училище тези дни, но се оказа точно обратното и Боби дори се подобри по аритметика и четене, така че нямаше причина да го лишавам от подаръци въобще. Позволихме му да покани приятели и той покани Бето и Хуанита; дойде и Марио Пансани, но не за дълго, защото баща му беше болен. Сестрата позволи на децата да играят на двора до тъмно, а Боби извади новата си топка; вярно, страхувахме се, че в пристъп на възторг ще смачка цветята ни. Когато дойде време за пиене на оранжада и ядене на торта, ние му изпяхме хорово една песен - тази, която обикновено се пее на рожденика и много се смяхме, защото на всички беше весело и най-вече на Боби и сестра ми; аз, разбира се, зорко следях Боби, но като че ли просто си губех времето: нямаше какво да държа под око; обаче не откъсвах очи от Боби, когато той се замисляше и все се опитвах да уловя погледа му - този много особен поглед… сестра ми, според мен, не го забелязва, но той ми причиняваше толкова много страдание!

Вчера само веднъж погледна така сестра ми, когато тя палеше свещите, но веднага сведе поглед и каза с тона на възпитано дете (впрочем, той действително беше добре възпитан):

- Каква хубава торта, мамо!

Хуанита също одобри тортата, както и Марио Пансани. Дадох на Боби голям нож и го държах под око, но малкият се увлече и почти не погледна сестра ми, много по-важно беше да нареже тортата на равни части, за да не лиши никого.

- Първо на мама - каза Боби и й подаде чинийката. А после нагости Хуанита и мен: в крайна сметка трябваше да се погрижи преди всичко за жените.

След като се нахраниха, децата (освен Марио Пансани, чийто баща беше болен) отидоха да играят на двора, но преди това Боби за пореден път каза на сестра ми, че тортата е много вкусна, а след това изтича до мен и ме млясна по бузата:

- Влакът е просто прекрасен, леличко!

Вечерта той се качи в скута ми и сподели една голяма тайна:

- Знаеш ли, сега съм на цели осем години, лельо!

Дълго не си лягахме… все пак беше събота и Боби можеше да обикаля до късно. Последна си легнах, като първо подредих трапезарията и поставих столовете по местата им: децата си играеха на потънал кораб и всякакви други игри, по време на които къщата се обръщаше с главата надолу. Скривайки големия нож, погледнах към сестра ми, която вече спеше блажен сън, а след това отидох да видя Боби… той лежеше по корем - това е любимата му поза от малък - чаршафите се свличаха на пода, кракът му висеше от леглото, но той спеше сладко, заровен във възглавницата. Ако имах дете и аз бих го сложила да спи по корем… обаче защо да мисля за глупости? Легнах си, но не взех книгата… напразно, може би, защото сънят не дойде и ми се случи нещо, което обикновено се случва, когато загубиш волята си и те обсадят от всички страни мисли, които изглеждат правилно за вас - в края на краищата всичко, което просто така, изневиделица, ви хрумне, е правилно и почти всичко е ужасно и е невъзможно да се разсее манията по никакъв начин. Пих подсладена вода и броих от триста до едно: по-трудно е, значи по-бързо заспиваш… но нямах време да дремна, защото започнаха да ме завладяват съмнения: дали съм скрила ножа, или все още лежеше на масата? Беше глупаво, защото бях прибрала всичко и отлично си спомнях, че бях сложила ножа в най-долното чекмедже на кухненския шкаф; но съмненията не изчезнаха. Изправих се и, разбира се, ножът беше на мястото си, тихо лежащ сред приборите. Не знам защо, но исках да го занеса в спалнята, дори протегнах ръка, усетих, че отивам твърде далеч, погледнах се в огледалото и направих гримаса. И това не ми хареса - намерила време! - и си налях чашка анасон (въпреки че пиенето с болния ми черен дроб си е чисто безразсъдство), бавно отпивах алкохола, легнах в леглото и се опитвах да заспя; сестра ми хъркаше в съня си, а Боби както обикновено говореше или стенеше.

Но щом започнах да заспивам, всичко изведнъж се надигна: спомних си първия път, когато Боби попита сестра ми защо се отнася лошо с него, а сестра ми - светица, така казват всички - се втренчи в него, сякаш беше чула нещо смешно и дори избухна в смях и аз… аз бях там, запарвах чай, помня, че Боби не се засмя. Напротив, той се натъжи и упорито търсеше отговор… тогава беше на седем години, малчуганът постоянно задаваше странни въпроси, като всички деца; един ден той попита с какво дърветата се различават от хората, аз свих рамене и той възкликна:

- Ама, лельо, те се обличат през лятото и се събличат през зимата!

Аз просто зяпнах, ето… не, Боби, разбира се, не е дете чудо, но все пак… Така, значи, говорех за Боби… сестра ми беше потресена тогава, тя никога не се отнасяше зле с него, тя му го каза така директно: понякога, разбира се, тя е строга с него, но само понякога, когато се държи зле или е болен и е необходимо да го принуди да направи нещо, което не му харесва; но и майката на Хуанита, и майката на Марио Пансани са строги, когато се наложи… Боби обаче я гледаше все така тъжно и накрая ни обясни, че това не се случва през деня, а през нощта, когато той спи, и двете онемяхме. Тогава, не помня кой, мисля, че аз, започнах да му обяснявам, че не можеш да обвиняваш хората за сънищата си, просто го беше измъчвал кошмар, не си струваше да преживява. Този път Боби не започна да настоява, той като цяло винаги се съгласяваше с нас, не можеше да се нарече трудно дете; но няколко дни по-късно се събуди, почти ридаейки и когато се втурнах към креватчето му, той ме прегърна и не искаше да ми каже нищо, само плачеше и плачеше, сигурно пак е сънувал кошмарен сън… и на обяд Боби си спомни всичко и отново попита сестра ми защо се държи толкова лошо през нощта. Този път сестрата взе думите му присърце и каза, че Боби вече е голям и може да различи съня от реалността и ако той настоява, тя ще се оплаче на д-р Каплан: Боби вероятно има глисти или апендицит и трябва да бъде лекувани. Усетих, че Боби ще се разплаче и пак побързах да му обясня какво са кошмари; той трябваше да разбере: майка му го обича повече от всеки друг на света, дори аз не го обичам толкова много; Боби ме изслуша с много сериозен поглед, избърса сълзите си и каза, че разбира, стана от стола си и целуна сестра ми, която беше в пълно объркване, а след това се замисли, гледайки в пространството; същата вечер намерих Боби в двора и го помолих да ми каже всичко, без да се крие, защото съм му леля и той може да ми се довери като на най-близък човек; не иска да каже на майка си - добре, но тогава нека го сподели с мен. Явно не му се говореше, но накрая Боби измърмори, че нощем всичко е различно, спомена някакви черни парцали, каза, че не може да си помръдне ръката или крака… всеки сънува такива сънища, но в кошмарите на Боби присъстваше именно сестра ми, която беше пожертвала толкова много за него и аз упорито му твърдях това и той, разбира се, се съгласи, безусловно се съгласи.

Буквално на следващия ден сестра ми се разболя от плеврит и трябваше да се въртя като катерица в колело; вярно, с Боби нямаше проблеми, защото макар и малък, той е много самостоятелен; помня, че влизаше да види сестра ми и стоеше мълчаливо до леглото й… стоеше и чакаше тя да му се усмихне или да го погали по главата, а след това играеше тихо във вътрешния двор или четеше в хола; дори доброволно се отказа от свиренето на пиано, а Боби обожава музиката! Забелязвайки, че е тъжен, му казах, че мама е по-добре и утре ще стане да се попече малко. Боби потръпна странно и ме погледна косо. Изведнъж ми просветна и го попитах:

- Пак ли сънуваш кошмари?

Той заплака тихо, скривайки лицето си, а след това каза:

- Да, защо мама се държи така?

И разбрах, че е уплашен. Опитвайки се да изтрия сълзите на момчето, аз отделих ръцете му и видях страха, изписан на лицето на Боби; струваше ми много усилия да се сдържа и с престорено безразличие да му обясня за пореден път, че това са само сънища.

- Само не й казвай нищо, - помолих аз, - помни, че тя все още е слаба и не трябва да се тревожи.

Боби кимна мълчаливо, толкова ми вярваше, но може би прие думите ми твърде буквално, защото дори когато сестра ми се възстанови, той не й говореше за кошмарите, въпреки че те не спираха, не напразно понякога излизаше от спалнята сутрин, изглеждайки изгубен … и не без причина Боби се навърташе около мен през цялото време; той всъщност не напускаше кухнята. Няколко пъти не издържах и се опитах да говоря с него - понякога на двора или когато го миех във ваната; и всеки път се повтаряше една и съща сцена: с мъка потискайки сълзите, Боби прошепваше със задавен глас:

- Защо мама е такава през нощта?

Останалото потъваше в ридания. Не исках да нараня сестра си, тя още не се беше възстановила от болестта и здравето й можеше да се влоши, затова отново помолих Боби - а той е умно дете - да държи езика си зад зъбите.

- На мен, - казах аз, - разказвай всичко, което искаш, но не казвай на майка си; потърпи малко, порасни и всичките ти кошмари ще свършат; може би не трябва да ядеш много хляб през нощта, ще попитам д-р Каплан, може би той има някакво лекарство за лоши сънища?

Естествено, не попитах нищо: не беше толкова лесно да се говори на такива теми с д-р Каплан, той има много пациенти и няма да губи време за дреболии. Не знам дали постъпих правилно, но малко по малко Боби спря да ме притеснява; вярно, понякога забелязвах, че той обикаля сутрин неспокойно и си мислех, че вероятно всичко е започнало отначало… и го чаках да дойде при мен, за да сподели преживяванията си, но Боби тръгна на училище без да каже и една дума, а се връщаше напълно различен, щастлив и по-силен всеки ден, и учеше все по-добре и по-добре.

Последният път, когато това се случи, беше през февруари, в най-горещото; сестра ми вече се беше възстановила и ние заживяхме по старому. Дали се е досетила, Бог знае, но нямаше да й кажа нищо: толкова е впечатлителна, познавам я, особено що се отнася до Боби. Спомням си много добре, че когато той беше съвсем бебе, а сестра ми току-що се беше развела с мъжа си и страдаше много, тя трудно понасяше плача или шегите на Боби и трябваше да го заведа на двора и да чакам там, докато страстите утихнат - така че очевидно ние, лелите, бяхме предопределени за това… Но най-вероятно сестра ми просто не забеляза, че понякога Боби се събужда, сякаш се връща от далечни скитания, и оставаше в някаква отпадналост до закуска; когато бяхме сами, все очаквах да говори за Боби, но уви, сестра ми мълчеше и не исках да й напомням за неприятното, да вълнувам душата й; може да се каже, че дори се надявах, че една хубава сутрин Боби отново ще я попита защо се държи лошо с него, но Боби, очевидно, също смяташе, че няма право да разстройва майка си, или може би, спомняйки си молбата ми, смяташе, че не трябва говори с нея повече на такива теми. И имаше моменти, в които ми се струваше, че просто си измислям, в действителност Боби вече не сънуваше нищо лошо, иначе щеше да се втурне към мен за утеха… Но после, когато видях муцунката му сутринта, отново се разтревожих. Добре, че сестра ми не заподозря нищо, дори не забеляза как Боби я погледна за първи път с този особен поглед… Аз тогава гладех дрехи в кухнята, а Боби замръзна на прага, и не знам защо, но едва не изгорих синята си риза, едва успях да сваля ютията, а Боби стоеше и гледаше сестра ми, която месеше тесто за пай с месо. Когато го попитах (само за да наруша мълчанието) защо е дошъл, Боби потръпна и отговори, че няма причина, просто навън е горещо и не може да се играе с топка. Тонът ми явно го разтревожи, защото той за пореден път, сякаш ме убеждаваше, повтори за топката и отиде в хола да рисува. Сестра ми каза, че Боби е много мръсен и тази вечер ще го къпе, той е голямо момче, но забравя да си измие ушите и краката. Свърши се с това, че го изкъпах (сестра ми беше още уморена вечерта); и докато сапунисах Боби във ваната - той си играеше с едно пластмасово пате, с което не искаше да се раздели - се осмелих да го попитам как спи сега.

- Добре - каза той, оставяйки патето да плува във водата.

- Това не е отговор. Кажи ми, сънуваш ли всякакви гадости или не?

- Наскоро сънувах - измърмори Боби, като удави патицата и не й позволи да изплува.

- Каза ли на мама?

- Не, защото тя… тя…

Не ме остави да се опомня и както си беше насапунисан се притисна към мен, прегърна ме през врата, трепереше и плачеше, терзаейки душата ми. Опитах се да го отблъсна, но той се изплъзна от ръцете ми и най-накрая се пъхна във ваната, покри лицето си с ръце и захлипа с глас. Сестра ми дотича, реши, че Боби се е подхлъзнал и се е наранил, но той поклати глава, изкривен от усилието преглътне сълзите си, а след това се изправи във ваната, показвайки ни, че нищо не му се е случило; той стоеше пред нас гол и насапунисан, отказваше да отговори, мълчаливо се давеше от ридания и беше толкова самотен, че сестра ми и аз не можахме да направим нищо, за да го утешим, въпреки че направихме всичко възможно.

След тази случка непрекъснато търсех повод, уж случайно, за да си поговоря задушевно с Боби, но минаваха седмици, а разговорът не се получаваше; щом го погледнех по-внимателно, той веднага се опитваше да се измъкне или започваше да ми се сърди, молейки за бонбони, а понякога искаше да отиде на разходка с Хуанита и Марио Пансани. Той не питаше нищо сестра ми, грижеше се за нея, защото тя наистина беше още много слаба и не се занимаваше много със сина си, а аз винаги идвах навреме преди нея и Боби ме слушаше, дори и да не му харесваше, той все още се подчиняваше и сестра ми просто нямаше възможност да забележи това, което аз забелязах веднага: този негов специален поглед, маниера да замръзне на вратата, да не откъсва очи от майка си и да гледа, докато не го хванех, както се казва, на местопрестъплението, а след това бързо да сведе очи и да избяга или започна да се опитва да се измъква. Стана случайно с ножа… Пренаредих хартията в кухненските чекмеджета и извадих всички прибори; не чух Боби да влиза и го забелязах едва когато се обърнах да нарежа още листове; той погледна към най-дългия нож. Боби веднага се разсея или може би се престори, за да не се досетя, но навиците му вече ми бяха познати и… не знам, сигурно е глупаво, но ме облъхна студен въздух, сякаш леден вятър духна в горещата ни кухня. Не намерих какво да му кажа, но през нощта внезапно осъзнах: трябва да е така, Боби вече не пита сестра ми защо се държи лошо… не, той просто я гледа по същия начин, по който гледаше дългия нож днес, с този негов специален начин. Това, което се случи после, вероятно беше съвпадение, дори със сигурност… но не ми хареса, когато същата седмица отново забелязах подобно изражение на лицето на Боби. Тъкмо режех хляб и сестра ми каза, че е време Боби да се научи да си чисти обувките.

- Добре, мамо - отвърна Боби и упорито се втренчи в ножа, следеше всяко мое движение с поглед и дори се олюляваше, сякаш не аз, а той режеше хляба; макар че може би си въобразяваше, че си чисти обувките - сигурно така си мислеше и сестра ми, защото Боби е много послушно момче, за пример.

Е, през нощта ми хрумна да поговоря със сестра си; обаче, за какво, нищо не се случи, а Боби беше най-добрият ученик в класа и като цяло просто не можех да спя, защото всичко изведнъж се завърза и ме обгърна като лепкаво тесто и ме обзе страх, безпричинен, защото Боби беше със сестра ми, те вече бяха заспали, понякога някой от тях се обръщаше на другата страна или въздишаше… добре им беше, сънливците, не като мен, цяла нощ лежах и мислих. И разбира се, накрая намерих Боби в градината - веднага щом улових още един негов поглед, насочен към майка му - и след като го намерих, го помолих да ми помогне да засадя отново храста; започнахме да си говорим за това и онова и той ми каза, че сестрата на Хуанита вече е булка.

- Разбира се, тя е голяма - казах аз. - Слушай, вземи един голям нож от кухнята, трябва да подрежем тези рафии.

Боби, както обикновено, се втурна колкото може по-бързо, винаги изпълняваше инструкциите ми с желание, а аз гледах след него и чаках, чаках, мислейки си, че преди да говоря за ножа, трябваше да попитам за сънищата, за да действам със сигурност. Когато Боби отново се появи в градината - и той вървеше едва-едва, сякаш с труд се провираше през дебелината на следобедната жега и се опитваше да остане на пътя възможно най-дълго - видях, че е избрал един от късите ножове, въпреки че дългия го бях оставила да се вижда, така че като извади чекмеджето, веднага да го забележи.

- Този няма да стане - казах аз.

Беше ми трудно да говоря, защото да играеш такива игри с невинно дете е ужасна глупост, но дори не можех да го погледна в очите. Така че усетих само сътресение, когато, изпускайки ножа, Боби се втурна към мен и падна, стискайки ме конвулсивно, ридаейки. Изглежда, че в този момент пред мен проблесна нещо като последното видение на Боби; не бих посмял да го попитам за това, но мисля, че сега знам какво е сънувал тогава, за последен път, преди кошмарите да спрат да го измъчват и Боби да започне да гледа сестра ми и дългия нож по особен начин.