Васил Каратеодоров

Четеш. Ако прехвърлиш страниците на първия разказ, и то така, че можеш да прегледаш написаното, ти вече не можеш да се откъснеш от книгата на Йордан Йовкова, докато не стигнеш до последната страница.

Не само това: към нея винаги имаш желание да се върнеш, отново да я разтвориш и отново да я прочетеш - от първия до последния ред. Една могъща сила те примамва, една невидима власт те покорява, повлича те във водовъртежа на художествените построения. Това е мощта на голямото дарование, това е чародейството на родения разказвач.

Йовков е майстор на разказа. Той умее да извлече от най-обикновената случка и от най-обикновения човек неща, които наистина затъмняват с блясъка си - нравствен и поетичен - всекидневието на живота.

Проникновен наблюдател, тънък психолог и изкусен живописец, той е винаги свеж, естествен, правдив, близък до действителността, чужд на позата.

Така ни се представя и в новия си сборник „Женско сърце”. И тук, както и във „Вечери в Антимовския хан”, светът, който се претворява, не е голям, не е арена на силни конфликти, светът е най-обикновен, но той пламти от човечност, в него трогва жаждата за щастие, увлича жизнерадостта, примамва благородството на духа и ламтежът за добротворство.

И тук Йовков е верен на творческите си домогвания: да даде не само правдива картина на живота от днес и от вчера, но и да посочи ценното и трайното, което блести в тоя живот, което го осмисля и му придава дълбока духовност.

Разказите в „Женско сърце”, както и в повечето от Йовковите разкази, имат една основна спойка помежду си: това е чисто емоционалната подбуда, която Йовков поставя в центъра на действията на героите си.

Хората в тях са пленници на своите инстинкти, те слушат само гласа на сърцето си. Добри, лесно трогващи се, природно благородни и дълбоко човечни, те излъчват една чиста и прераждаща нравствена сила, която хвърля сянка върху целия живот край тях.

Героите на Йовков са романтици, може би най-хубавите хора в земята ни: носят в душата зърното на добротворство, лелеят съкровени мечти, примирени с несретата и страданието, чужди на опустошителните конфликти.

Йордан Йовков разказва непринудено, не обременява развитието на разказа с излишни описания и психологически анализи, някъде само загатва за дълбоки преживявания, някъде само щрихира характерите.

„Женско сърце” е едно от най-ценните постижения на художествената ни мисъл.

——————————

в. „Литературен час”, 29.04.1935 г.