РАЗГОВОР СЛЕД ГОДИНИ
Из „Разговор след години” (1965)
ВСТЪПЛЕНИЕ
Сколько намолчались мои губы!
Михаил Светлов
Митинги, речи, словеса приветствени.
Прозрения, дошли със закъснение.
И аз сега съм като пътешественик
сред някогашни мисли и вълнения.
Безсмислено е всякакво старание
да се забравят, да се заличат.
Защото те и в нашето мълчание
не мълчат.
Родят ли се веднъж, не може никога
за тях да не удари час.
След спотаено шепнене във викове
ще излетят от нас.
I
Началото е като извлечение
от друго поетично съчинение,
но е неправилно да го отмина,
защото поетичната картина,
макар и пак да бъде изяснена,
ще бъде ощетена…
…И тъй - напуснали сме вече сушата.
На кораб сме.
Кръстосваме моретата.
Пристигаме в страната на джуджетата
и смаяни ни гледат те ботушите.
А после спираме при великаните.
Те от уплаха просто се смаляват.
За милост молят. И на капитаните
за откуп злато и елмази дават.
С керван богатства тръгваме към селото,
във златоткани дрехи пременени.
Захвърлят си съседките къделите
и хукват към мегдана поразени.
А ние на мегдана се изправяме
и звънко възвестява барабана,
че още днес ще почнем да раздаваме
богатствата, докарани с кервана…
Е, вярно - много детски е копнежа
с богатства да напълниш цели кораби,
но детски и недетски е стремежа
да раздадеш богатствата на хората.
Мечтаят често в бедността децата,
като пораснат, да забогатеят.
И даже след това да проумеят,
че в детството са истински богати,
не могат вече да намерят сили
да търсят нови ценности и истини,
защото мъдри хора са решили,
че всички тези страсти са детинщини.
Ала обича всеки свойто детство
заради смешните си увлечения
и заради детското си късогледство,
и заради недетските прозрения…
Макар да е прието, че със дните
човекът постепенно поумнява,
макар да са зелени младините,
а мъдрост зрелостта да означава,
то ако аз подреждам обществото,
в училище ще пратя белобрадите,
за да ги учат там на мъдрост младите.
Защото мъдростите на живота
не са във истините плесенясали,
но устойчиви като римски крепости,
а в истини, които през нелепости,
през примки и прадядовремски бясове
и даже през стени от безразличие,
от присмехи и гузна нерешителност
рушат авторитети и величия
и стигат до действителна действителност.
При младостта е извора. Защото
така е рекъл господ с титла „дядо”.
Но в младите се вслушва обществото
единствено когато то е младо.
Окаяната зряла предпазливост
за мъдра прозорливост се представя,
но на човек от много прозорливост
и от премного мъдрост му додява
и той във детски спомени се рови,
единствено неостарели…
От нашто детство белите волове
мучат, по прашното поле поели.
Край тях мечтаехме уединени
за пътешествията по моретата.
Да бяха роговете им антени,
светът би чул мечтите на хлапетата.
Но той не чу. Не слуша той децата,
които вечно търсят приключения.
Със женски писъци дойде войната,
прогони романтичните видения.
Моретата лежаха пак на картите,
но бяха само знаци, шарки, линии.
А някои от нашите другарчета
не бяха и баирите преминали.
II
Оттук започва вече същината
на разказа за романтиците.
Романтиката ни дойде със свободата,
а не от прашни книги по лавиците.
Тя беше друга. Много по-различна
от всички дотогавашни романтики.
Макар, че вече е съвсем привична -
за нея пишат даже по читанките.
Пак екваха гърмежи. Но куршумите
учудени в небето остро свиреха.
Отекваха отвъд небето думите.
Като агитки ги скандираха баирите.
От зидани килери, от затворите,
от изкопан сандък отключени,
те бродеха в сърцата и просторите
и ние по митингите ги учехме.
И книгите, и приказките вече
престанаха да бъдат интересни.
Увличаха ни множеството речи
и няколкото партизански песни.
Пасяхме пак волове сред полето,
но бяхме като никога честити,
че речите ни върнаха мечтите
да пътешествуваме по морета.
В главите ни, със ножица остригани,
се раждаха невероятни планове.
Бащите ни учудено примигаха,
когато слушаха за наште блянове.
А хлябът не достигаше. И зееха
по старите ни дрехи нови кръпки.
Но вече нови знамена се вееха
и ние крачехме със нови стъпки.
И вярвахме в ония дни, наречени
епични, героични, исторически,
че щом войната спре, почти магически
ще прекроим живота според речите.
А пък войната още като вихър
кънтеше под далечни небосклони.
Играчките ни се обогатиха
дори със неизстреляни патрони.
III
Нерадостна е прошката със детството,
но тя след време чак се осъзнава.
Причина за това е късогледството,
което и след детството остава…
Мечтите ни без скръб се разделиха
със още невидените морета.
Такива зарева ни озариха,
че ни съгледа цялата планета.
По пътищата нови на родината
ни влачеха човешките порои.
Преди да разберем вкуса на виното,
разбрахме ний пиянството какво е.
Кипяха толкоз сили във гърдите ни,
че ако бяха станали гориво,
светът би тичал дълго по петите ни
и би към нас поглеждал завистливо.
И свободата беше на години,
когато юноша детето става.
А път, единствено в мечти изминат,
тя зряло трябваше да начертава.
Но думите й бяха озарение
за родната земя и за съдбата ни.
И даже в тежки мигове съмнения
не изтезаваха сърцата ни.
Владетели от хиляди династии,
мечтатели, поети, гении,
едва ли сте познали нашто щастие
да се живее без съмнения!…
Как бих желал докрай да продължавам
с възхвала на омаята от виното,
но истината строго задължава -
да тръгнем с истината през годините!
IV
В далечното и близкото увлечени,
със часове по митинги прекарвахме
и не разбирахме защо във речите
нас все и все ни учеха да вярваме.
Ний вярвахме!
Във всяка дума вярвахме.
Във близкото, далечното и вечното.
Годините си бързо изпреварвахме,
говорехме със думите от речите.
Но чувствахме неволно, че ръцете ни
се уморяват все да аплодират,
че се загубват вече гласовете ни,
приучили се само да скандират.
И неспокойно в думите се взирахме.
Те всеки миг променяха лицето си -
ту със усмивка щедра дефилираха,
ту строго крачеха като аскети.
Оратори безброй ги изговаряха,
забравили лицето им и смисъла,
а даже по кибрита и цигарите
с кресливи букви бяха ги изписали.
Разбрахме, че от речите увлечени,
кой знае как сме почнали да вярваме,
че истините вече са изречени,
че пътищата вече са прокарани.
Но можехме ли зорко да се вгледаме,
когато трябваше да се оглеждаме?
За да ни водят, крачеха отпреде ни,
а колко често бивахме подвеждани.
Понякога се питахме: „Защо?”, „Кажете?”,
Но погледи презрителни улавяхме
и ставахме съмнителни ний, дето
във нищо някога не се съмнявахме.
Ужасни мигове на изтрезняване!
За вярата ни няма отрицание!
Във знамето си как да се съмняваме?
И в себе си живеехме в изгнание.
Размахваше безсъницата бичове.
В просъница край нас сновяха мумии.
В съня ни като сипеи се свличаха
потоци думи, думи, думи…
И въпреки това благоговейно
се кланяхме на нашите закони.
А ставаше идейното - елейно.
А ставаха портретите - икони.
V
Като възкръснали по чудо динозаври
населиха земята кулокранове.
Израстваха под стъпките им лаври,
че бяха стъпките им великанови.
Добихме силата да прекрояваме
дори теченията на реките.
И урожай от въздуха улавяхме,
за да го пратим във браздите.
Щампосахме с безброй рояци лампи
еднообразния десен на мрака.
Преобразиха грейналите щампи
дори и дрехата на пущинака.
Макар и колебливо, равнината
захвърли парцаливата си рокля
и се облече с дреха, по която
щампоса язовирчета и блокове.
Но всичко туй ви е добре известно
от празнични доклади, от послания
и няма да ви бъде интересно
дори при най-лирични описания.
А пък и днес най-беглата екскурзия
дори из собственото местожителство
ще потвърди, че както казват, курса е
към още по-разгърнато строителство.
И затова… Но виждам, че куплета
досущ прилича на цитат от лекция.
Виновен ли съм, щом и стиховете
отдавна се изготвят по конфекция?
VI
Когато и сред каменната столица
треви пробиват бронята на улиците
и под небето розовите облаци
са като буйно разцъфтели люляци,
сърцето ти учудено разбира,
че вече детството си е отишло.
Едни очи очите гледат скришно,
една ръка ръката ти намира.
А чудно е ръка в ръка да крачиш
с момиче под дървета като арки,
дори след теб по змийски да се влачат
не думи на махленските клюкарки,
а вред проникващите атестации
като свидетелства за неблагонадеждност.
Във дните, оглушали от овации,
душаха те и първата ни нежност.
Как страшно е, когато недоверие
погуби първата любов. Усещаме,
че пари даже тихия вечерник.
Ала минават дни, другари срещаме,
в букет се сбират чаши за „наздраве”,
усмихват се лицата и сърцата ни.
Червеният отблясък умножава
числото на добрите ни приятели.
Но има дни. До гроб не ги забравяме.
Да вярваш ли? Като пиян примигаш.
Една ръка приятелите вдигат,
а сякаш вдигат две ръце: „Предаваме се!”
Но вярата пак идва, път прокарва
като трева, която се разлиства
напролет и сред сипеи скалисти.
Че младостта не може да не вярва,
че от доносническите бактерии
неизлечимо тя не заболява,
защото като слънчева батерия
енергия неизтощимо дава.
VII
Потомци!… Но и аз ли да додявам
със тия уморени възклицателни?
И аз ли трябва да се утешавам
с писма до неизвестни получатели?
Утехите от този род са дрехи,
получени по милост в крайна нужда.
Дори да ти стоят като доспехи,
не можеш да забравиш, че са чужди.
В книгохранилищата с многотомниците,
запазени по точни предписания,
едва ли ще достигне до потомците
и книжката със моето послание.
Но даже в някой ден от кръговрата
със някого от тях да поговоря,
ще бъде той наясно по съдбата ми
от няколкото реда във историята.
Той по-добре от мене ще разбира
и мен, и собствените ми вълнения,
но отговор за себе си аз диря,
аз търся свойто лично обяснение.
За мен не е утеха, че историята
за всичко някога си казва думата.
Знам, няма чудеса - по траекторията
не ще се върнат във цевта куршумите.
Ала не са се свършили ръцете,
готови пръст на спусъка да сложат.
И затова аз искам стиховете ми
да будят, да припомнят, да тревожат.
И в спомените затова се връщам
през минали години да премина.
Защото и от хляба по-насъщен
е разговора след години.
