Анжела Димчева

Неговото амплоа няма еднозначна характеристика. Атанас Звездинов е поет, чиято словесна маска е двустранна - лирик и сатирик - той сякаш е българският вариант на героите от Комедия дел арте, надянал Венецианска маска с две лица в безкрайното житейско пространство на моралното и емоционално стълпотворение.

Владеещ перфектно класическото стихосложение, баснописецът изгражда невероятно пъстър паноптикум от алегорични образи, обогатявайки предметно-изобразителния свят на този жанр.

Персонажите в неговата поезия тръгват от езоповските времена, обличат дрехите на родната баснописна традиция и спират в 21. век с типичните днес пороци, които няма как да бъдат подминати.

В нашия фокус са двете юбилейни антологични книги на Атанас Звездинов: „Атанасни басни” и „Говорят светове” (изд. „Захарий Стоянов”, 2023).

Критикът Григор Чернев определя Атанас Звездинов като „последния мохикан на Баснята”. И вероятно е прав, защото в нашата литература като че ли баснята се смята за демоде.

Сатириците ни обикновено пишат епиграми, хумористични стихотворения, скечове, фейлетони - с директен публицистичен тон, извън всякаква иносказателност.

А този хилядолетен жанр изисква по-сложно образно мислене, бидейки подчинен на алегорията, която от своя страна предполага моделиране на сюжет, търсене на аналогии, използване на хиперболата и литотата. И в същото време е задължителна краткостта, афористичността.

Класическите басни (на Езоп, Лафонтен, Крилов) отдавна са разработили основните нравствени и социални характеристики на човека, приписвайки ги на животни и растения, генерирайки специфичен език на осмиване на недъзите в обществото - чрез ирония, игриви диалози, саркастични интонации, директно заявена или подтекстова поука.

Бих нарекла сборника „Атанасни басни” басноенциклопедия. Атанас Звездинов е събрал най-оригиналните си сатирични ескизи, като е разделил книгата на две: първи цикъл „Неподвластни басни” и втори цикъл „Знайност в басномонолози”.

Родната традиция в този жанр, изградена върху творчеството на Стоян Михайловски, Христо Радевски и Банчо Банов, е продължена и обновена в алегоричните интерпретации на Звездинов.

Особено това се отнася за оживяването на предметността - с очовечаване на разнообразни предмети въздействието на баснята сякаш надминава познатата ни символика от класическите образци: тук вече ги няма хитрата лисица, коварната змия, упоритото магаре или вълчата ненаситност.

И ако при Михайловски проговарят китарата, секирата, търнокопа, златото и пламъкът, при Звездинов ни очароват по-необичайни диалози: между корона и корен, жезъл и въдица, въглен и салфетка, страх и прах, пясък и глина, паметник и змия, факт и фактор, мускули и мозък, графит и диамант, даже между два ръкава, две чаши, два урагана. Какво е интересното в трактовките на скритите послания тук?

Чрез един много елегантен разговорен сленг (цветово обагрен от съответния „статут” на героя) авторът се превъплъщава в антагонистичните роли на персонажите си: естествено единият винаги заявява претенция, а другият с находчивост го опровергава, доказвайки, че всичко в природата и обществото е свързано, че величието на едни се гради на нещастието на други, че голямата политика често е жертва на играта на дребните играчи, а житейският кръговрат е най-безмилостната мелница за славата, достойнството и мечтите.

Почти винаги поуката в тези послания е поднесена майсторски чрез поанта. Ето и един показателен пример:

ОПОЗИЦИЯ И ВЛАСТ

От памтивека борят се за глас
жестоко - Опозиция и Власт.
Едната иска да го придобива,
а другата - да не звучи фалшива.
И всъщност в името на свободата
запушват и отпушват си устата.
Ала малцина вярват на това
дали са техни техните слова.
Гласът е същността на съществото.
Привнесен ли е, не е естеството,
а е недопустимата намеса
на силата или на интереса.
И затова не е ли глас, а ехо,
от другаде диктуват му успеха.
И той не може да се извиси,
че докато си тука, и не си.

В тази антологична книга на Атанас Звездинов проличават тенденциите в еволюцията на жанра. А те са няколко: от една страна, засилване на емоционалната линия в контекста на сюжета - диалогът често се превръща в драматичен двубой; от друга страна, тематиката се разширява: на прицел в сатиричния ракурс са не само морални качества, социални несправедливости и грозни житейски прояви, но и философски категории („Егото”, „Величие и низост”, „Витрината”, „Престъпление и послушание”);
Във втория цикъл „Знайност в басномонолози” водеща е пародията на актуални политически процеси и фигури в българското общество: парламентарни и правителствени скандали са втъкани в ред монолози и Ето как „Монолог на Пирона”:
……………………………………………
И изведнъж настъпи Обърквация.
(Така ли беше, или друга „ация”.)
Картините окрадоха,
Портретите предадоха…
Над мен висяха толкова величия.
Сега останах само аз.
(И тя - стената ничия.)

Основният въпрос при изграждането на даден монолог е как авторът успява да изземе функциите на ситуативната сатира? Очевидно това е въпрос на изместване на гледната точка и изкуството за смяна на аз-говорителя.

Другият важен избор е умението да се предложи тема: кой и за какво ще разказва в басномонолога? Как ще става „разравянето” и „раздвояването” на съзнанието?

Тук именно е най-ярко изразен талантът на Звездинов! Няма да срещнете познатите персонажи от флората и фауната в тяхното типично амплоа. Има някои малки изключения: монолози на бухала, пеперудата и пауна.

Всички останали теми и сюжети реферират към нашата съвременност: напр., „Монолог на Клишето”, „Монолог на Празния чек”, „Монолог на Паметната плоча”, „Монолог на Реформата”, „Монолог на Подкупа”…

Авторът въвежда необичайни аз-повествователи - монолозите се водят от името на абстрактни понятия, някои от които са устойчиви митологеми: плугът на историята, троянският кон, гребенът на вълната, въздух под налягане, изпятата песен, семето на съмнението; други монолози представят етико-естетически и личностни категории: суетата, признанието, омразата, клеветата, злото, коварството, подкупа, покварата, компромата, унижението, насмешката, завистта, лакомията; не са забравени и философско-политическите категории: властта, ореола, автоцензурата.

Очовечени са предмети от бита: салфетката, пирона, балона, колана, грима, тъпана, попарата, копчетата, пердето и много други.

Основният принцип при изграждане на всеки монолог е играта на подтекста - от една страна, саморазкриването на субекта, както той се възприема; от друга страна, коментирането от гледна точка на другия или на обществото.

В добре намерената от автора шаржовост читателят не просто се усмихва, той се забавлява от превъплъщенията на главния герой, нарочен за монологист, често против неговата воля. Той дори си позволява да спори в рамките на собствената си деперсонализация.

Сатиричното око на Атанас Звездинов прониква в толкова разнообразни нива на бита, взаимоотношенията, политиката и философията, че трудно могат да бъдат обобщени в един кратък критически хоризонт.

Или както самият той казва в „Монолог на Хоризонта”: „Не съм недостижим. Недостижима / е вечната надежда, че ме има”.

Някои от заглавията наистина пораждат учудване у читателя. Какво сатирично би могло да има, например, в „Монолог на Късото съединение”?

Бих казала, че тук играта на думи е виртуозно изпълнена: късото съединение в електрическата система е всъщност дългото съединение, което историята никога не трябва да забравя.

Метафоричното зрение на поета успява да провиди и да ни предаде най-важната същност на човека: стремежа към възвисяване. Защо ни е нужно това? Атанас Звездинов го разкрива в „Монолог на Монолога”:

Простете. Позволете ми, за Бога,
да бъда монолог на Монолога.
Аз нямам събеседника насреща,
та моите въпроси да посреща,
да спори с мен и да ме убеждава.
Какво? Какво тогава ми остава:
да бъда сам със себе си, и с всичко,
което в мислите ми се боричка -
сложно, недоказуемо, безкрайно,
което се осъществява тайно,
но търси явно своята намеса,
да извиси Духът над интереса.
Сам съм, а и не съм, щом споделена
във мене се върти една Вселена…
Което казвам, вярвайте, така е.
Кой би могъл да го опровергае?

Много е важна поантата: обръщането на смисъла съдържа не само ироничното послание, но и поуката, която в модерното писане е невидима, ненатрапчива, но все пак трябва да присъства, за да оправдае жанра.

В „Монолог на Обезглавения” става дума за демаскиране на предателството, а в „Монолог на Плуга на историята” финалът разсмива читателя: „От всички плугове най-траен аз съм, / че никога не мога да ръждясам”. Често намерените поанти се опират на оксиморона - така въздействието им е оригинално и запомнящо се.

Българинът притежава завидна смехова култура. Тя се е породила още от времето на фолклорното творчество през 18 и 19 в., преминала е през жанра на анонимния виц, утвърдила се е чрез творбите на Любен Каравелов, Петко Славейков, Дядо Благо, Стоян Михайловски, Алеко Константинов, Тома Измирлиев, Христо Смирненски, Райко Алексиев, Александър Божинов, Трифон Кунев, Александър Жендов, за да достигне до образците на сатиричния жанр, дело на Радой Ралин.

През 90-те години той написа: „Демокрацията изби в алтруизъм, всеки бърза да ти услужи срещу десеторно по-голяма сума”.

И ако Радой Ралин е всепризнатият гений на афоризма и епиграмата, то Атанас Звездинов е нашият най-изявен баснописец.

Неговото сатирично копие е фино, забивайки се елегантно в недъзите на всеки от нас, на обществото като цяло, без да дразни читателя с политическа пристрастност или явна дидактика.

Той успява да пародира и собственото си его чрез афористична ироничност - ясно е заявено в „Монолог на Аза”:

И в центъра на този кръговрат,
във винаги объркания свят,
аз извода направих си за Аза:
От себе си най трябва да се пазя.

Когато четем „Атанасни басни”, ние ги възприемаме дълбоко в съзнанието си - като собствено признание: откриваме се в техните огледала за обратно виждане и пречистваме мислите си с еликсира на иронията.

Верен на острото си перо, Атанас Звездинов не се страхува да свали маските на подкупните управляващи, на самозабравилите се богаташи, на търгашите във всички сфери на живота ни: от държавните служители, през ограбващите ни монополни фирми, до обикновените улични измамници.

Силното въздействие на неговите басни се дължи и на умелото съчетаване на различни тропи: истински находки са заглавията и имената на герои, които са резултат на художническо изображение - чрез етимологични фигури, асонанс и алитерация: „Лост и пост”, „Лице и цел”, „Лъв такъв”, „Кибрит и лист”, „Хамелеон на кон”, „Някой пали папагали”…

Така още заглавието загатва за философски и поетически синтез, за историческа и културна приемственост, за интертекстуални препратки и остроумен паралелизъм в зародиша на идеята.

Защото свободата не е във силата, с която ще извикаш „Аз съм свободен”, а в резонанса на твоя вик. Или както сам изографисва портрета си Атанас Звездинов в програмната творба „Баснописецът” - думите „са ценен лек за всеки незабравил се човек”.

Майсторството на метаезика

В сборника „Говорят световете” се разхождаме из лирическия свят на Атанас Звездинов, свят на драматизъм и изповедност. Но и тук проличава невидимото лице на сатирика, тъй като поетът обича експериментите със словото - особено полисемантичната игра, параболата, метафоричните обрати и оксиморонни конструкции.

Той умее да извае тялото на думата, сякаш древен майстор моделира плътта на глината. Вижда себе си като поетически медиум - заявил го е много ясно в програмното стихотворение „Говорят световете”, за да подчертае, че ролята на поета не е в някакво административно назначение, а в долавянето на вселенските сигнали, които ни учат на „Дух, Доверие и на Достойнство, което е поезията всъщност”.

За последните 55 години Атанас Звездинов е издал 16 сборника с лирика, от които е селектирал най-представителните творби, оформили неговия поетически профил - с разпознаваем почерк.

През годините от проницателно-чувствителния му поглед не убягват десетки актуални теми на 20. и 21. век, в които се спъваме всеки ден, но така и не намираме тяхното решение.

Най-важната тема, разбира се, е любовта във всичките й разновидности - от първата стихосбирка „Шепа жива вода” (1967) до най-новата „Любовни признания” (2022).

Още като съвсем млад поет Атанас Звездинов създава запомнящи се творби, които звучат зряло и остават в поетичната ни съкровищница като апология на любовта:

Мъжете не сънуват от любов,
а тя ги изкушава многолика
и нейният нестихващ, властен зов
на смърт и рождение ги вика.
(Из „Мъже”)

Друга непрекъснато трептяща струна в тази поетична тъкан е свързаността с родната земя, разбирана не просто като отечество, а припознавана в многоликото й богатство - родно място, дом, майка, баща, природа, география, история и хора.

Мярата за изкусно поетическо изобразяване тръгва именно от умението да се метафоризират природните дадености, върху чиито контури проличава истинският талант.

Откриваме този талант на Атанас Звездинов още в стихосбирката от 1970 г. „Лиричен караул”. Ето как в съзнанието му се проектира пролетта:

Набъбват ручеи, набъбват ручеи,
и впили устни в бялата гърда
на пряспа сняг, те ненаситно сучат
от лудо мляко - сучат пролетта.

И тръгват те - неугледни, безцветни,
понесли скрити ярките бои,
в които скоро пролетта ще светне.
Ледът, престорен, че не се бои,

ги стяга в отънялата си риза
и мътен крие слънцето от тях,
но слънцето през пролуките влиза
и те го носят като плоден прах.
(Из „И в този миг”)

В подобен ефирно-танцуващ ракурс ще видим стотици природни очарования в поезията на Атанас Звездинов - тук са и вълните, които „в лунен пламък се прегръщаха”, и „поляните, белосани от лайкучка”, и ревнивата мъгла, и сънят - „златна катерица”.

Само метафоричното въображение на истински поет може да формулира парадокса: „звездата е взривено късче мрак”.

Тази поезия просветлява читателя, тя не обвинява, не осъжда, а транслира красивото в живота, доверявайки се на невидимото присъствие на Другия - човека отвъд времето, който е отворил сетивата си за класическото поетическо извисяване.

Книгата си „Фанфари” (1980) Атанас Звездинов е посветил на видни исторически фигури - Отец Паисий, Васил Левски, Христо Ботев, Никола Вапцаров, незнайните воини…

Умението му да изведе интровертния профил на поетическия персонаж се проявява и тук, туширайки тривиалното патетично познание, наслоено в културно-историческата памет на народа ни.

Хронологията на следващите стихосбирки са отпечатъци на драматичното българско битие през 80-те и 90-те години, когато „ядрен гонг виси над всеки миг на нашата надежда”, а поетът „във себе си издига храм”.

В една от най-новите си книги - „Звездност” (2020) - Атанас Звездинов разсъждава както върху общофилософски, екзистенциално-етически и неперсонализирани естетически категории, така и върху битови въпроси.

Това са кратки стихотворения от по два куплета в класически стих. Винаги обобщението е скрито в сполучливо намерен символ, алегория или метафора.

Така различните сакрални понятия като „любов”, „сърце”, „съдба”, „време”, „минало”, „живот”, „душа”, „сън”, „щастие”, „грижа”, „самота”, „навик”, „дух”, „страдание”, „изпитания”, „предтечи”, „приятели”, „съвест”, „изкуство”, „надежда”, „обида”, „присъда” и „вина”… намират своята авторска интерпретация по оригинален начин.
Ето едно „стихопрозрение”:

***
Безсмъртно е това, в което вярваш.
И всичко друго е роса и болка.
Неверието - този алчен гарван,
кълве пред нас зърната на живота.

Защо не го прогоним безвъзвратно,
а винаги трохи за него има?
Напомня ни за пътя ни обратно?
А пък и вярата е най-ранима.

Поетът Атанас Звездинов притежава умереността и баланса на древните философи: той вгражда в стиховете си мъдростта на измъчения народностен гений и афористичността на световното изкуство.

В творбите му ще видим препратки към Лафонтен и Монтен, Ларошфуко и Оскар Уайлд. Ето неговата интерпретация на Сократовото „Аз знам, че нищо не знам”:

***
Последното, което ще напиша,
навярно ще са думите „не знам”".
Надява се човек, докато диша,
и на живота смисълът е там.

Да знаеш, придобивка е безценна.
Но да не знаеш - е живот напред.
В „не знам” успехът вече е заченат.
„Не знам” е неувереност наглед.

В „Говорят световете” се обективизират два много важни принципа: моралът на автора се проектира в неговия изобразителен език, а талантът е част от способността да защитиш общочовешкото.

Кривото огледало на действителността притежава латентен смисъл - то ни води през един метаезик, където всеки жест на персонаж в лирическата канава би могъл да очарова, въздига или принизява читателя. А това зависи от майсторството на поетическия говорител.