Виолета Станиславова

Из стихосбирката „Убежища” (1999)

МОРЕТО И ПТИЦАТА

Море. Тя се роди от тебе.
Пулсира в птичите й вени
стихията на твойта кръв.
Със силата, която ти й даде,
успя да прелети през огнените обръчи
на ада на скръбта - ужасно обгоряла,
но дишаща, търсеща отчаяно
тайните огнища на прекрасното,
затиснати под сбърчената кожа на земята.
Намери ги - във мъката.
Не всичките, но ги откри.
И колкото по-ниско се спускаше
огненото слънце в залеза си
толкова по-дълга ставаше
сянката на птичите криле.

А земята се пропукваше под нея.

СЪН

Стоя в предверието на твоето сърце и чакам.
Тихо е. Не трепва нищо. И е така, сякаш
преди да дойда, оттук не е минавал никой.
Извира светлина отвсякъде и осветява всичко.
Не смея да протегна ръка и да почукам
на вратата ти - сам да я отвориш, да ме повикаш.
Добър ден, да кажа, знаеш ли,
идвам от една страна, в която
няма птици и небе, и светлина, и песни.
И надежда даже няма - да се опреш на нея,
за да тръгнеш. Повярвай ми, да кажа,
нося много топлина, която
искам да раздам на всеки - да го сгрея.
И ръцете си да дам на тези, които
като майките ни цял живот все са работили,
работили - без ръце останали.
И очите си да дам, в които, знаеш ли,
понякога искрят милиони светлини. Приличат те
на свещи, разпръснати върху земята -
да сочат пътищата ни…
И сърцето си да дам. Сърцето си, което
като мъничко врабче потрепва под прозорците:
„Чирик, чирик, събуждайте се!”
Но ти не идваш, мили, и на мен ми домъчнява.
Какво да правя с тази светлина сега? Не зная.
Без теб не мога и да продължа -
само мойта сила и мойта кръв - не стигат…
Няма те и теб, и твоите другари…
Стенат под земята вашите души
и чакат - някой някога оттам - да ги извади.

РЕКА

Аз съм река.
Огромна река.
Заледена река.
Много рядко през мен да премине елен
или кучешки впряг.
Нямам вече шум от вода, нямам бряг, нямам камъни.
В утробата ми тече кръв - кехлибарена кръв -
никой няма да може да види.
Предателю, ти който сега вървиш върху мен
и отмерваш живота ми с пулса на своите стъпки,
ескимос ли си или пък някой от Севера?
Едва ли разбираш езика на мойте води.
На мойте самотни води.
На умиращите ми бавно води.
В безкрая - те никого нямат.
И в този вечен зимен полуден…
И в тази вечна зимна полунощ…
Звънят като мембрани мислите ми речни - още незамръзнали.
Устата ми е заледена вече - не мога да я мръдна -
не ме е сгрявал никой с обичта си.
Дори и слънцето, звездите проникващи през
ледения похлупак - докоснат ли ме за целувка -
заспиват винаги. И аз със тях заспивам.
Сковавам се.
Превръщам се в ковчег за сънища.

Единствен ти не спиш, предателю.
Безбройните ти образи са ледени миражи за самотници.

ОЧАКВАНЕ

Светът в потайни орбити кръжи.
Една светулка до прозореца
е също свят потаен.
Изгасват-светват, изгасват-светват
сигналите. Те са достатъчни за ветровете
да видят накъде да тръгнат.
Ти каза, че оттук ще минат.
Ще трябва да почистя пътечката до нас
и малко по-нататък, през тази нощ,
преди луната да е спряла пред вратата.
Зная че не се страхуваш от смъртта.
Не се страхуваш от живота - зная.
И въпреки това…

ПРИТЧА ЗА БУРЯТА

Обръща дъното вятъра.
Морето с шум се изпълва -
към нас приближава.
А казват, че граница има
между водата и сушата.
Като ранен бик върху арена
с пики смъртно забити в гърба,
реве бурята.
Арената е душата.
Битка щом няма, значи смъртта е дошла.
Сбогом! Оставам при живите!
Бреговете потъват.
Когато буря бурята ражда
даже и котвите са безпомощни.
Сбогом! Само дърва,
повалено, върху пътя умира.

ВЪЗКРЪСВАНЕ

В гърдите чувство ли догаря. Като стърнище, което
докосвайки го в движението си вятър в пепел
се превръща. Назад не се обръщам.
За отминали неща не питам.
Даже мисъл не събирам.
Даже дума не отронвам.
И ако след пламъците оживявах то е,
защото сили имах още. Защото
исках всичко на света от себе си да дам.

КАЛИАКРИНА ПЕСЕН В БАЛЧИК

За да не предадат вярата си на турците
40 момичета от с. Калиакра завързали
плитките си и скочили в морето.

Не съществува тленност за вятъра.
Нито студено мълчание
за скалите над Гемиджи махале.
Надупчено е от котви пристанището
в древния град Дионисополис!
Всеки кораб превозва свойта съдба
през морето - до другия бряг,
който неизменно е под краката ни.

Ще се спасим ли от бездната,
ако скочим във нея?

Трагедията е за силните!

ЩЕДРОСТ

Съдба, благодарна съм, че такава ме създаде - каквато съм!
Не съжалявам.
По-силен става моят дух, когато страда.
Защо да търся само радостта
щом още хора се избиват по Земята?
Не е ли люлка наша тя? Люлка, вързана с единия край
за миналото.
С другия - за бъдещето. И всички ни люлее.

ЩЕ БЪДА ЖИВА!

Може светлината от очите ми да вземат -
душата пласт след пласт ще преобърна,
светъл лъч във нея ще намеря.
И пак ще оживея! И пак ще бъда жива!
И въздухът в гърдите ми да вземат -
от стиховете в мене глътка въздух ще поема.
И пак ще оживея! И пак ще бъда жива!
Ако пък хляба от ръцете ми отнемат,
кръвта от вените си ще изпия
жилите във себе си да смръзна.
И пак ще оживея! И пак ще бъда жива!

ВЗРИВЕНИ ОРБИТИ

Всички пътища назад сама взривих,
за да няма път, по който да се върна.
Но ти, не се страхувай! В душата си
аз нося много хляб
и бездните не плашат. Нося в себе си
поезия и мога да я превърна в каквото пожелая.
Даже мога дреха от светлината ти да си ушия.
И няма никога да мога да загубя прозореца, от който
тръгвам към звездите. И усещането, че те има.

ПРИСЪСТВИЕ

Забравете ме, чудовища добри и зли.
Аз съм онова самотно бледожълто коренче,
гърчещо се под надменното безмълвие на камъка.
Аз съм черното кораво бръмбарче,
преследвано от сянката на бурята.
Аз съм онзи суховей - побелял
от ласката на самотата.

МИСЪЛ

Колко много думи спят в бездънните хранилища на чувствата.
Само трябва в миг буря да извие. Гръм душата да разтърси,
за да ги разбуди. Ще потекат тогава в мисълта,
а тя ще ги превърне в слово. Във вечно слово.

ПАМЕТ

Съня на живите пресявайте. Вие, на епохи странни
странни отпечатъци. Съществувайте във нас.
Чрез легенди. Чрез митове. Чрез загадъчни развалини.
Дълбайте паметта на живите с длета от кости, камъни и мед.
Защото по-мъдра е от разума ни тя. Изгубим ли я -
ще ни обгърне тъмнина и вятър.

ЛЮБОВ

Със страшни заклинания душата ти към моята ще прикова.
Перце от прилеп в ризата ти ще зашия.
Намазана с черни сажди,
с животинска сила всяка вечер
срещу звездите името ти ще крещя,
под възглавницата пепел от муска ще скрия.
Със символи и знаци ще разхвърлям твоя сън.
Виното във чашата ти в кръв ще го превърна.
Ще начертая тайнствен кръст навън,
за да мога твоята любов,
до свойта безнадеждност -
да разпъна.

ЕПИТАФИЯ

Когато умирам, гората от песни ще свети.
Когато умирам, детенце ще суче от майчина гръд.
Когато умирам, за мен не жалете.
Живи, ние сме пленници на тленността.
Мъртви - пленници на забравата. И разбирам -
ще се разлеят в пространството мислите ми,
като счупена стомна с вода.
Но вместо мен ги сберете, когато умра.
Така частиците, които взех от красотата
и от мъдростта на моята Земя -
ще върна обратно на света.